Сега беше неговият ред. Той пък трябваше да превземе Хатидже.


* * *

Хатидже чу стъпките по чакъла и обърна глава натам.

Сърцето ѝ щеше да изхвръкне. Без малко щеше да извика: „Идва!“

Господи, откакто не го бе виждала, той се бе разхубавил още повече.

По-рано в себе си го наричаше подигравателно „върлината“ заради ръста му, а сега ѝ се стори строен като топола. Стройният като топола крадец на сърца!

Когато стъпките наближиха, тя прошепна:

— Това не е ли Паргалъ Ибрахим?

Изненада се, като видя лицето на Гюлбахар отново да побледнява като вар. Не можа да си го обясни. „Хей! — си каза. — Какво ти става? Защо сменяш цветовете. Ето, Ибрахим пристига!“

— Да, той е!

Вълнението на Гюлбахар пролича и в гласа ѝ. Гърлото ѝ беше пресъхнало.

Видя ги и Ибрахим. Но направи това, което трябваше, щом се срещнеше жена от харема. Забърза крачки с вид на царедворец, който просто си върви по пътя. А от душа се молеше: „Хайде, извикай ме, проклета Махидевран! Само да видиш какво имам да ти казвам!“.


* * *

— Ибрахим ага!

Извика го Гюлбахар. Сигурно и Хатидже го беше видяла. Как ли е реагирала? Дали се е развълнувала? Изгаряше от желание да разбере, но не можеше да се обърне веднага да ги види.

— Какво? Сърдити ли сме? Или имате много бърза работа?

Обърна се съвсем бавно. Дори не видя Гюлбахар. Хатидже седеше до нея. Беше поставила ръце на гърдите си по подобаващия за една султанка маниер. Вероятно никой не би могъл да каже за нея: „Ах, каква красавица!“, но в този момент на Ибрахим му се стори, че вижда някаква фея.

Пак беше в сиво. Но този път кафтанът ѝ беше пристегнат в талията с червен пояс. Никога не си беше помислял, че сивото и червеното могат да си отиват толкова много. Ръцете ѝ бяха мънички. Лежаха върху гърдите ѝ като два малки бели гълъба. И целите трептяха. Хатидже се вълнуваше. Играеше си с пръстите, не знаеше къде да ги държи.

Ами очите?

Не можеше да вдигне глава да го погледне. Такова нещо не се разрешаваше.

— Цигулката ви… не я чуваме… вече.

Това беше нейният глас. Нищо не беше останало от предишната острота и ледените нотки. Трептеше от вълнение. Едва успя да изреди трите думи.

— Извинете ме, почитаема султанке! — промълви той. — Ако знаех, че ме слушате… Всяка вечер…

— Какво говорите, за бога! — веднага се намеси Гюлбахар. — В този дворец слушатели колкото щеш! Едни — на вашата цигулка, други — на онова новото, невъзпитано мръсно рускинче.

И двамата не реагираха.

— Тайна ли е, ако попитам откъде идвате и накъде отивате?

Това беше уговорената с нея фраза. С нея Гюлбахар му казваше: „Хайде, давай новината!“. Умираше от напрежение. И сигурно шифърът, който щеше да изрече сега, щеше да я уцели направо в челото.

— Не — отвърна смутено Ибрахим. — Ако е тайна, и без това няма да я издам. Устата ми е запечатана. Бях слязъл до Златния рог по работа. Като се върнах, трябваше да докладвам на господаря, но не го намерих.

— Така ли?

Гюлбахар стоеше като на тръни. Тъй като Хатидже не можеше да откъсне очи от Ибрахим, тя така и не забеляза колко напрегната стана Гюлбахар.

— И аз попитах за него — продължи Ибрахим. Ето че настъпи мигът. Мигът да смаже Гюлбахар. — В халвет бил!

Помисли си, че тя ще скочи. „Почакай! — си каза наум Ибрахим. — Още не съм довършил шифъра!“

— Господарят заповядал да не го безпокоя и през нощта.

Ръката на Гюлбахар сякаш понечи да се вдигне до гърлото ѝ. Но от средата се отказа, притисна я до гърди. Това беше вторият шифър между двамата. Шифърът, който я убиваше. Камък заседна в гърлото ѝ. Падишахът беше обладал московчанката. Заслужаваше смърт тази червена стоножка!

Хатидже се изненада, че тя ненадейно стана.

— Аз… — промълви Гюлбахар. Лицето ѝ бе пепелявосиво. — Страхотно ме заболя глава.

— Мога ли да направя нещо за вас? — подхвърли Ибрахим.

Хатидже реши, че това е проявена от Паргалъ вежливост. Гюлбахар обаче схвана заложения смисъл: „Махидевран, аз съм на твоя страна — против московчанката!“

— Не. Най-добре да я стегна с кърпа през челото. Може да ми стане по-леко.

Обърна им гръб без думи. Тръгна си почти на бегом.

Останаха известно време загледани след нея.

— Какво ѝ стана? — обади се Хатидже.

Тръсна рамене. Мисълта ѝ за Гюлбахар не трая повече от секунди. Каза си: „Принцесо, за пръв път оставаш насаме с него. Послушай сърцето, но си събери и ума в главата!“

За пръв път Паргалъ впи томителни, замечтани черни очи в нейните. Даваше си сметка, че цялата му съдба зависи точно от тази кратка и тайна тяхна среща. Имаше на разположение само няколко минути, които трябваше да оползотвори по най-добрия начин. Няколко минути, които щяха да предначертаят неговото бъдеще.

— Пръстът ви!

Ибрахим реши да постави начало с една предизвикателна и красива дума.

— Моля? — озадачи се Хатидже.

— Пръстът ви… — посочи той дясната ѝ ръка. — Пръстенът! Носите пръстена!

Хатидже се усмихна и погледна пръста си като че ли го виждаше за пръв път.

— Изобщо не съм го сваляла.

Беше си чиста лъжа! „Но Аллах няма да ми го пише за грях. Все пак — благородна лъжа!“ Какво друго можеше да му каже? Това ли: „Слагах си го само нощем, когато нямаше никой и когато можех да мечтая за теб?“.

— На вас… — Ибрахим едва си поемаше дъх, поне така изглеждаше. А си беше и истина. Кой знае защо изведнъж се развълнува. — Всъщност… стои ви много добре на пръста.

— И падишаха ли омаяхте с това сладкодумие?

— Сладкодумие?

Да, това показваше, че е на прав път.

— Ако в думите ми има зрънце лицемерие или лъжа, нека животът да се превърне в ад за вашия слуга. Красотата ви сякаш е одухотворила и камъка.

— Ето на! — разсмя се тихичко на глас Хатидже. — Пак излязохте на лов, да крадете сърца с красиви думи.

— Но какво мога да направя, султанке? Ако имаше време, колко неща щях да ви разкажа надълго и нашироко. Какво ми е на душата. Какво ми нашепва сърцето. Но… но някой може да ни види. За вас мисля, не за себе си. Какво може да ми се случи на мен? Най-много да бъда изгонен или да ми отсекат главата. Какво от това? Но ако за вас излезе лоша дума, ето тогава бих умрял.

— Оставете вече тази словесна еквилибристика! — ядоса се Хатидже от тези лъжи.

Нацупи устни. Просто не можеше да повярва. За пръв път кокетничеше пред мъж, флиртуваше, кипреше устни. Усети, че изпитва някакво странно удоволствие, примесено със срам.

— Не вярвам. Въобще не ви вярвам. Говорите така, а не ми изпратихте никаква вест, поне една дума!

— Можех ли да го направя? Как можех да ви изпратя вест, че няма миг да не съм мислил за вас? Как можех да ви напиша: „Ако съдбата беше решила да падна геройски под стените на Белградската крепост, искам да ми занесат сърцето на Сюлейман. Да кажат, че умирайки, съм мълвял: „Хатидже, Хатидже…“

Тя усети сълзи в очите си. „Всевишни — зовеше от дън душа, — ако сънувам, не ме събуждай. Ако умра, не ме извеждай оттук, дори и за рая! Виж какви неща слуша твоята робиня Хатдиже от устата на мъж!“

— Ако сърцето искаше да казва много неща, разумът позволяваше само да се споменава името ми в писмата на падишаха. Както предположих, всичко, което господарят пишеше на майка си, тя щеше да го чете на вас. Надявах се, че щом султанката прочете моето име, ще си помислите за своя слуга.

— И аз си мислех.

На Ибрахим му се прищя да скача и вика от радост, но се задоволи само със стон:

— Султанке!

Победата беше близко.

— Потопихте своя слуга в океан от радост. Само с един ваш поглед, с една ваша дума стопихте докрай болката от копнежа ми през всичките тези месеци.

— Правех това, което ми казахте: взирахме се в нощта. Имахме чувството, че чуваме цигулката ви. До звездата, която избрахме за татко, нарекохме още една, съседна звезда, на вас. Отправяхме молитви да се върнете жив и здрав.

— Не знам дали щяхме да се върнем живи, султанке, ако не бяха копнежите по вас.

Замълчаха. „Е! — помисли си Ибрахим. — Какво още да кажа? Дявол да го вземе, не ми идва нищо наум!“

— Защо не свирите, откакто се завърнахте? Толкова седмици чакаме вечер мелодиите, с които ни омагьосвате.

— Боях се, че моята султанка е забравила своя слуга.

— Да забравя ли, Ибрахим?

Закри устата си с ръка. За бога, тя за пръв път го нарече по име. Такова нещо категорично не се позволяваше! Беше непростим позор. Въобще не биваше да се допуска. „По дяволите! Да се продъни в ада това „непозволено“!“

— Какво ще правим?

Ето в този въпрос беше възелът.

Нямаше какво да направят, абсолютно нищо.

Нямаше как да каже на падишаха: „Искам разрешение да се оженя за сестра ви“.

— Ще поговоря.

Хатидже усети, че от вълнение и напрежение дъхът ѝ секна.

— Не! В никакъв случай не го правете!

— Трябва да го направя!

— Ще се вбеси и може да ви погуби!

Ибрахим се усмихна.

— Каква е разликата? И без това животът ми няма ли да се превърне в смърт, ако не мога да ви постигна?


* * *

Но той разсъждаваше трезво. В този дворец не можеше да просъществуваш, ако не държиш сметка за опасностите. Те дебнат на всеки ъгъл, във всеки момент.

От дни наред падишахът и Хюрем не бяха излизали от чертозите му, а ето че от това Ибрахим започна да се обнадеждава. За мястото на Пири Мехмед паша като велик везир се водеше безбожна подмолна война. Ахмед паша идваше при султан Сюлейман да клевети Мехмед паша. Също и Ферхад паша. Не оставяха неподхвърлена клевета. Ако единият кажеше, че онзи се развличал с малки момченца, другият твърдеше, че Пири е загърбил даденото от Аллах, ами се е пристрастил към малките момченца. „Повелителю, в двореца му не можело да се разминеш от юноши!“

Щом чуеше тези клевети, и великият везир не оставаше по-назад. Двадесет и пет камили злато пристигнало отнякъде за вашия слуга Ахмед.

За да не ходел повече да разправя „аз съм слуга“. И слава на Аллаха, Ахмед паша сега не ходи, а направо тича!

На сутринта клеветеше другия. „Чухме, че Ферхад затънал в пиянство и спрял да прави намази, господарю. Не е наша работа да го освестяваме. Кажете на шейхюлисляма да му изтегли ушите. Нали обичаме Ферхад паша повече, отколкото трябва, не искаме да му се случи нещо лошо нито на този, нито на другия свят!“

Всяка дума и на тримата беше отровно хапче, украсено с лъжа, лицемерие, интрига, далавера, клевета. Макар че познаваха колко безжалостен можеше да бъде гневът на падишаха, и тримата танцуваха с ангела на смъртта, само и само да грабнат султанския печат. „Добре де, ами ти? — питаше се нощем. — Ами ти, ти, Паргалъ, ти какво преследваш? Същото, нали? Защо и ти не потанцуваш с ангела на смъртта?“

Вече не можеха да се виждат и с Хатидже. Беше истинско щастие, ако успееха да се зърнат от прозорците! Не можеше да стигне и до Гюлбахар. Махидевран най-сетне проумя, че падишахът е обсебен изцяло от червенокосата. Тя изпадаше в нервни кризи, като чуеше, че Хюрем не излиза от чертозите на повелителя, че е заповядано да се подготвят за нея собствени покои и че са ѝ дадени слугини, придворни, телохранители, няколко дадъ, калфи, че всеки ден при новата любимка на падишаха тичат трима шивачи с цели топове копринени, атлазени платове, тюл и сърма. Значи Ибрахим не можеше да очаква някаква полза и от нея.

Тогава — на работа!

Реши при първа възможност да намекне на Сюлейман нещо по въпроса. Естествено, по подходящия начин.

И не чака дълго. Една сутрин му казаха: „Повелителят ви чака!“. Ибрахим моментално изхвърча да се яви пред падишаха.

Когато тръгна по коридора към чертозите на повелителя, от вратата вдясно чу да долитат звуците на канун — чън-чън… — и чу някаква жена да казва:

— Браво, Хюрем ханъм! Пророкът ви е надарил с всичко. Красота ли не щеш, ум ли не щеш, разум ли не щеш! А какво да кажа за пъргавината на тези пръсти! Подскачат като врабчета върху струните на кануна… Ще омагьосате Негово Величество падишаха!

„Хайде, хайде, тя и бездруго вече го е омагьосала!“ — въздъхна Ибрахим.

След две-три любезни думи султанът даде дневните си нареждания. Получи сведения как са нещата в корабостроителницата. И заяви:

— До няколко дни и ние ще посетим нашите воини — морските пехотинци.