Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

За момичето обаче въобще не отвори дума. Сюлейман не стъпваше по земята от щастие.

— Ами… — продума Ибрахим, преди срещата им да приключи.

Хатидже трябваше добре да си даде сметка за цената на това, което направи той. Залагаше си главата в нозете на Сюлейман!

— Ако господарят ми позволи, имам да му казвам нещо!

Падишахът вдигна глава. Погледна Ибрахим право в очите. Дясната му вежда беше вдигната както когато беше напрегнат.

— Знам какво ще ми кажеш, Паргалъ! Само не ми го казвай сега! Като освободим Родос от друговереца и се завърнем, тогава!

„Боже мой, боже мой!“ — мълвеше си Хатидже.

Кога беше станало всичко това?

Тъкмо когато си казваше, че времето сякаш е спряло, то текна като вода. Връхлетя върху главите им като вятър и отмина.

Не можеше да повярва.

Султан Сюлейман беше безпаметно влюбен в Хюрем, написал ѝ беше стихове, поеми.

После един ден в двореца настана Второто пришествие.

Гюлбахар хасеки вече разбра, че е безвъзвратно забравена, изпадна в такова състояние, че не разбираше от дума, не беше възможно да ѝ се каже „Моля ти се, спри!“.

Налетя на Хюрем и я повлече по земята с крясъци:

— Я ме виж! — избухна тя. — Неслучайно ме наричат Махидевран Гюлбахар хасеки! До днес и завинаги сме валиде на принца Мустафа. Какво си мислиш, че ще оставим бащата на нашия син в ръцете на една московска стоножка ли?

Не можаха да изтръгнат момичето от ръцете ѝ. Но не щеш ли, Хюрем изобщо не реагира, „гък“ даже не каза. Остави се на истеричните изблици, които бяха обладали Гюлбахар. Очакваха да изтича разплакана при султан Сюлейман, да пролее сълзи и да му се оплаче, а тя постъпи точно наопаки. „Тя ни е кака. Нека да бие!“ — рече, но дни наред не отиде при Сюлейман. Какви тънки сметки си беше направила, дори и Хатидже не можа да разбере, но когато падишахът побесня, всичко излезе наяве.

Гюлбахар беше изгонена от двореца. Хюрем беше настанена в Новия дворец като първата хасеки. Когато Хатидже я видя за пръв път в ташлъка на новодошлите, това украинче не ѝ ли каза през сълзи: „Дойдох да споделя трона и короната на Османците!“ Ето на, това се случваше!

Тя вече беше втората по важност жена в двореца. Втората жена след Хафза султан! Мястото ѝ на трапезата беше дори преди Хатидже!

Хатидже не се оплакваше от това. И майка ѝ, и тя обикнаха момичето. Брат ѝ беше щастлив. Всеки го виждаше. Онези, които не можеха да понесат как така за миг се издигна в хасеки, след като довчера беше в ташлъка и ядеше бой с тоягата на Сюмбюл ага, кривяха уста, бърчеха носове с думите: „Какво ще стане с московската гяурка?“, но Хатидже не беше от тях.

Хюрем също обикна Хатидже. Само веднъж я упрекна, сутринта след първата нощ със Сюлейман: „Защо скри от мен, че си сестрата на Негово Величество моя султан?“, и толкоз. Хатидже я погали по бузата, засмя се и отмина. Не беше в състояние нито да мисли, нито да говори за това. Господи, какви неща ѝ каза онзи ден Ибрахим в градината на розите! Беше като сън!

Падишахът тъкмо тръгваше на поход срещу Родос, когато се разчу, че новата му любимка е бременна. Целият дворец се разтресе. Сюлейман тръгна с мислите си за нея. Обсадата се проточи и той се гневеше, а Хюрем се мяташе между раждането и смъртта. Според акушерките раждаше, но тя си повтаряше наум: „Умирам!“ Сгушена в прегръдките на зълва си, плачеше и нареждаше: „Не искам да умра, преди да съм му дарила принц!“. И Хатидже се мъчеше всячески да ѝ помага, но не ѝ се удаваше.

Отначало си помисли, че Хюрем преувеличава с преструвките. Сетне се упрекна: „Глупачка такава! Ти забременявала ли си някога! Знаеш ли какво е родилна болка? Създаде ли на този свят някакъв плод? Стана ли майка? Утробата ти пресъхна. Откъде ще знаеш какво е да раждаш?“.

Победата закъсня и това вбеси падишаха. Прескочи непревзимаемите крепостни стени така, както се мята на коня си. Сам превзе Родос! Когато пристигна тази вест, Хюрем беше родила. Веднага към Сюлейман отлетя обратната новина: Честито, победителю господарю! Роди ти се принц!

Хатидже не можа да проумее защо този ден светлината, която излъчваха очите на Хюрем, беше ослепителна. Те блестяха с искрите на нещо много по-загадъчно от щастието.

„Естествено! — си каза. — Хюрем получава власт. Настройва се за битката нейният син да седне върху трона на Османската империя, а не синът на Гюлбахар. Изгоря, Гюлбахар, като факел изгоря!“

Едва завърнал се от похода, султанът се втурна към покоите на Хюрем, обсипа я с ласки и подаръци, целуна малкия принц по челото, вдигна го до главата си и произнесе:

— Сине, ще носиш името на моя дядо Фатих хан — Мехмед. Да бъдеш като него завоевател!

Тази идилична картина се понесе в разказите от двореца към столицата, а от столицата — из цялата Османска империя.

Цареше всеобщо щастие. С изключение само на три същества, които не знаеха какво ще им донесе бъдещето.

Хатидже, Ибрахим и Гюлбахар.

На Хатидже вече не ѝ бяха достатъчни откраднатите случайни срещи в градината, тайно прошепнатите едно-две изречения. Освен това беше чула и как Ибрахим е отворил въпроса, а брат ѝ го е възпрял с думите: „Нека се върнем от Родос!“. Ето на, върнаха се, какво чакаше още?

Вече не вярваше, че ще постигне целта си. Първо, султанът нямаше да допусне да се говори: „Падишахът дал сестра си на бившия роб!“ И второ, имаше нещо много по-важно, нашепваше ѝ го вътрешният глас: „Ти си с увреждания, момичето ми!“

Питаше се: „Хайде, да речем, батко ти, падишахът, се съгласи да те даде на Ибрахим. А дали той ще те иска?“

„Защо да не ме иска?“ — оборваше се веднага. Той, който говореше красивите думи, който ѝ остави пръстена, преди да замине на война, после в Градината на розите…

„Я остави тези приказки, Хатидже! Не се самозалъгвай! — съскаше като змия в нея дяволът. — Паргалъ ти наговори тези приказки, без да знае колко си омърсена!“

Омърсена!

Да, това беше самата истина! Омърсена беше! Изхабена!

Чистота ѝ беше погубена от похотливите ласки на звяра, за когото я омъжиха още преди да знае какво е цикъл. По тялото ѝ лазеха като паяци огромни ръце. Ибрахим знаеше ли за това? Дали беше узнал, че тя е познала мъжа насила още като дете? Че е станала жена, без да почувства какво е страст?

Въобще не го допускаше. От кого да го е узнал? Кой щеше да му е казал? Кой щеше да се осмели да му пошушне: „Не си давай сърцето на онова момиче, Паргалъ! Тя е омърсената султанка!“.

Като задълбаеше из черните си мисли, в главата ѝ избухваше горчив смях: „И само това ли?“

Дяволът не я оставяше на мира: „Само омърсена ли си? Само това, значи? Хайде да видим дали Ибрахим знае, че си болна?“.

Болна! Ето това беше другото лице на истината!

Тя беше една омърсена и болна жена!

Всъщност Гюлбахар не беше ли права: „Разбира се, все ще се намери някой да те вземе и теб! Кой няма да иска да вземе сестрата на великия султан Сюлейман?“

Макар омърсена и болна!

Тя беше султанка, която щеше да бъде поискана срещу предоставените от султана обществено положение, кариера и богатство.

Омърсена и болна!

„Но болестта ми премина. Вече не ми става така!“ — проплакваше в самозащита тя.

„Колко жалко! — съскаше в нея оня глас. — Да не би да имаш документ за това? По какво личи, че утре пак няма да се сринеш и да припаднеш, за да се мотаеш пред прага на смъртта?“

Един ден, ден в който черни облаци забулиха цялата ѝ душа, ѝ хрумна дали да не се изповяда пред майка си.

И какво щеше да ѝ каже? „Валиде, аз съм омърсена и болна. Паргалъ Ибрахим дали ще ме поиска?“

Боже господи! Как можеше да ѝ каже подобно нещо? Или да ѝ каже: „Валиде, ти знаеш. Аз нямам никакви недостатъци, но съм омърсена и болна. Дали ще се появи някой, не само приятел на падишаха, ами какъвто ще да е, който ще ме обикне и ще поиска да ме вземе в обятията си като съпруга не защото съм сестра на падишаха, а единствено заради самата мене, такава, каквато съм?“.

По-добре да умре, отколкото да изживее този срам.

В такива мигове се сещаше за Хюрем. Дали пък да не се разкрие пред нея? Не беше ли тя, която щеше да ѝ подаде ръка за помощ? Не беше ли Хатидже, която я измъкна изпод тоягата на Сюмбюл ага в оня ташлък и промени целия ѝ живот? Сега беше нейният ред. Някой трябваше да спаси и Хатидже. Защо да не бъде Хюрем? Ако се гушнеше нощем в обятията на брат ѝ и му пошушнеше нещо на ухо?

Само че това момиче не обичаше Ибрахим. Дори го мразеше. Не знаеше защо. Но станеше ли дума за Паргалъ, тя го наричаше „Хърватско прасе!“. Какво ли щеше да направи, като разбере, че сърцето на Хатидже е запленено от „Хърватското прасе“?

Когато я чу да го нарича така, Хатидже я парира:

— Ааа, личният секретар не е ли грък?

Хюрем само тръсна рамене.

— Да върви по дяволите! Какъвто ще да е! Ха грък, ха хърват! Още не е ясно какъв е! Стой и гледай, ако е наполовина хърватин. От хърватин добро не чакай! Виж му очите! Лисича физиономия! И как хитро, хитро те гледа!

И тя го виждаше. Паднеше ли ѝ случай, гледаше го и го виждаше. А през дните и седмиците, когато не го виждаше, си го представяше. Хитро, а?

Обаче на нея очите на Ибрахим ѝ изглеждаха толкова топли, толкова сърдечни. Как само я галеше, притискаше, прегръщаше с тези свои очи.

Хатидже много се изненада от тази скрита враждебност. Ами Ибрахим? Какво ли си мислеше той пък за нея? Това ѝ беше съвсем непонятно.

Имаше и нещо друго, разбира се.

Не знаеше колко са истински чувствата на Ибрахим. Откакто в главата ѝ взеха да се премятат призраци и тревоги, тя започна да се съмнява и в откровеността на онези красиви думи. Лъжи ли ѝ сипеше, за да я впечатли? Подплатени с лицемерие ли бяха омайните думи, с които ѝ взе ума? Можеше ли да са такива? Или Паргалъ беше един от онези, за които ѝ говори Гюлбахар? Мошеник, който се преструваше на влюбен в омърсената и болна сестра на падишаха, за да се домогне до неговата благосклонност?

По дяволите, не знаеше!

Нищо не знаеше!

Любовта в сърцето ѝ за миг изригваше в огнени пламъци, а само след минута се сковаваше от лед като снежни върхове.

Хатидже усещаше, че мракът се приближава.

— Страхувам се.

— Моля, султанчице?

Какво? Забеляза, че Небиле я гледаше с преливащи от обич и тревога очи. Ясно, мислите ѝ, чувствата ѝ се бяха превърнали в глас, бяха се изплъзнали през устните. Неволно повтори:

— Страхувам се, Небиле. Студено ми е. Замръзвам.

— Не се бой, султанчице! Виж, Небиле е тук! — обгърна я с ръце тя. — Аз ще те стопля.

Погали момичето по косата, рукнала на талази по гърдите ѝ:

— Небиле?

— Султанчице? — Небиле беше вдигнала глава към лицето ѝ и я гледаше право в очите.

— Никога ли не си се влюбвала?

Алена червенина заля бялото красиво лице на Небиле. Чу се само смутен шепот:

— Султанчице!

И тя отново зарови глава върху гърдите ѝ.

Можеше ли да има по-добър отговор от този.

— Той ли е? В Чорлу. При баща ми…

Момичето не се обади.

А и нямаше нужда. И без това Хатидже го знаеше.

— На колко години е?

Попита я само, за да предизвика някакво разочарование в главата ѝ. Откъде можеше да знае. Но се случи нещо, което най-малко очакваше. Красивата глава върху гърдите ѝ се разклати.

Нима си беше говорила с главния лекар? Не можеше да повярва.

— Среща ли се с него?

Небиле поклати глава в потвърждение.

— Хъ… Хъ… четиридесет.

Господи! Защо се случваше това? Защо се изписваха по челата имената не на тези, които трябва, а на онези, които не трябва? Небиле е още мъничка!

— Ами… такова… той, значи… е много възрастен за теб, нали?

Небиле не ѝ отговори. Хатидже дълго чака. В това време през очите ѝ се изнизаха хиляди картини. Безпомощността на едно деветгодишно момиченце, стъпките пред прага, появилият се на вратата звяр, ръцете-паяци, които разкъсваха и събличаха дрехите ѝ, мачкаха гърдите ѝ, отвратителното лице, нахвърлилият се отгоре ѝ проклетник!

От Небиле така или иначе не се чу никакъв звук. Тогава тя ѝ прошепна с възможно най-мекия си като кадифе глас:

— Погледни ме в очите, Небиле!

— Султанчице! — прозвуча немощна, срамежлива съпротива.

— Моля те!

Главата на Небиле се повдигна бавно-бавно към лицето ѝ. Първо видя бисерните капчици по красивите ѝ бузи. Сетне и струпаните в очите ѝ дъждоносни облаци.