Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

Господи, колко красиви бяха очите на Небиле! Колко преливащи от любов.

А и… ако ѝ бяха казали, че някой ден ще разсъждава така, Хатидже нямаше да повярва. Да, ами че Небиле вече не беше като нея някога, деветгодишна!

Целуна я по челото.

— Добре…

Подуши ѝ косата, погали я. Небиле отново се остави в нежните ръце на своята господарка.

— Щом е така — промълви Хатидже, — обещавам! — За последен път се поколеба. — Обещавам ти, моя красива Небиле! Ще бъдеш негова. Обещавам!

Не усети влажните топли устни на момичето върху бузата си.

Дъждовните капки, които се стичаха по двете бузи, се смесиха, преляха едни в други.

„Аллах! — молеше се от дън душа Хатидже. — Не си щади щастието за моята Небиле. Пази я. Моля те. Не допускай тя да преживее това, което преживях аз!“

Ибрахим беше притеснен. Нямаше настроение. Нямаше да пипне и цигулката, ако не знаеше, че Хатидже иска да ѝ свири. Така или иначе това беше единственият контакт помежду им. Ясно му беше, че само с вълшебството на звуците можеше да поддържа жива любовта ѝ към него.

Случваше се това, от което се страхуваше. От деня на завръщането им от Родос досега султанът изобщо не излизаше от чертозите си. Дори да излезете, правеше неща невиждани и нечувани; прегърнал родения от Хюрем принц, той се разхождаше из градината на двореца. Естествено, при тези разходки до него беше и московчанката.

Ибрахим усещаше, че откакто се появи Хюрем, неговото влияние върху падишаха започна да се стопява. Тя му беше връчила заявката си още когато я видя за пръв път, по пътя ѝ към обятията на султана. Опасно момиче! Много опасно. Личеше си, че ще обърне всичко надолу с главата. И заради необузданата ревност и глупост на Гюлбахар се оказа, че една наложница не му остави възможност да вземе мерки и направо го извади от равновесие.

Сюлейман нямаше очи за никой друг, освен за нея. На всичкото отгоре тя пак беше бременна. Всички очакваха от нея да се пръкне още един принц.

Всъщност какво щеше да стане, ако се родеше още един принц? Имаше един престолонаследник, макар и в заточение. Законът и правото бяха на страната на Мустафа. Той растеше и се развиваше в Сарухан. Какво друго биха докарали на Османската империя изръсените от московчанката момчета, освен война за власт? Нищо. Ибрахим беше разбрал, че колкото синове има един падишах, толкова проблеми възникват. Падишахът не го ли проумяваше? Не си ли беше взел урок от това, което бе преживял баща му? От това, че е бил принуден да отнеме живота на собствените си братя?

Даваше си сметка, че Хюрем въобще нямаше да остави престола на сина на Гюлбахар. Щеше да поиска на трона да се качи не Мустафа, а някое от нейните копелета. За тази цел нямаше да се спре пред нищо.

Вътрешният глас го оспорваше: „Не, драги! Това е всемогъщият Сюлейман. Той е отговорен пред закона и реда. Как може по-малкият принц да погази правата на най-големия син?“. На Ибрахим много му се искаше да се вкопчи в тази надежда, но с всеки изминал ден вярата в Сюлейман се стопяваше. Червенокосата беше вкусила вече сладостта на властта и могъществото.

„Като теб! — измърмори си една нощ. — Ти не я ли вкуси? Не е ли това истинската причина за все по-нарастващия в теб страх? Не се ли плашиш, че ще ти измъкнат от ръцете могъществото, което искаш да постигнеш?“

Както и да е! Нямаше да ѝ го позволи.

Общата им съдба, сходното им минало не ги задължаваше да споделят и облагите си. Тя беше опасна. И докато беше пред очите на падишаха, нямаше нещо, което да го накара, а той да не го направи. Магьосница ли беше?

Как иначе можеше да се обясни фактът, че султан Сюлейман настаняваше Хюрем да седне пред него и с часове я гледаше омаян право в очите?

И това, че освен нея, в харема не го привличаше никоя друга жена. Падишахът не обръщаше глава да ги погледне, една от друга по-хубави, даже и разголени прелъстителки. Хюрем, та Хюрем! Тази червеноглава блудница! Сякаш целият свят беше неин! Ако тя родеше още един син, вече всичко щеше да бъде загубено. Нищо не можеше да се направи. Държавата щеше да изхвръкне от ръцете на Ибрахим.

Виждаше накъде вървят нещата и затова не откри веднага фронт срещу Хюрем. Тъкмо напротив — държеше се топло, хвалеше умението, с което тя яздеше, когато падишахът я вземаше и нея на лов, не спираше да се учудва и да ѝ се възхищава как пуска стрелата и как върти меча.

Тя също не се държеше към него хладно. Но в един миг погледите им се срещнаха, само за един миг, и те двамата прочетоха в очите си душата на другия. В нейните Ибрахим видя много ясно враждебността. „Ето го твоя враг, Паргалъ! — си каза той тогава. — Имаше един, сега са двама. Дръж се здраво на крака. Тази е по-опасна от Искендер. Да си наясно!“

Убеден беше, че и Хюрем е разгадала пламъка в неговите очи.

Те двамата бяха врагове. Този свят щеше да се върти или с единия, или с другия. Двамата заедно, в един и същи свят… Това беше невъзможно!

Спомни си как един ден се вцепени, когато Сюлейман го попита: „Паргалъ, ти хърватин ли си?“ Кой му втълпи този въпрос след толкова години? Не знаеше ли, не му ли беше казал още първите дни в Сарухан, че майка му го е закърмила с гръцко-хърватска мая и че баща му е италианец? А и какво значение имаше? Хърватия не е ли също притежание на Османската империя? Поне половината. Останалата половина щеше да я направи османска той самият. Обет беше дал за това.

— Не знам, повелителю! — му беше отговорил и той. — Спомням си какво казах на господаря при Плачещата скала. И аз не знам какъв съм точно. Ако попитат баща ми, казва, че съм италианец, а майка ми…

— Права е Хюрем. Ти си хърватин!

Това беше първият знак. Значи онази вече беше започнала да обработва падишаха по отношение на него. Толкова скоро?

Гневеше се и на Хатидже. Ако не се бе заинтересувала от нея, ако не я беше завела и представила на Хафза султан, червената глава щеше да си изгние в харема.

Учуди се, че му дойде наум как би могъл да се възползва от Хатидже за тази цел. Защо не го беше помислил по-рано. Отношенията между Хатидже и нея сигурно са много добри.

Разбира се, така беше. Вместо да си печели врагове, какво щеше да загуби, ако се постарае да сключат помежду си тайно споразумение?

Паргалъ и Хюрем!

Боже господи, каква великолепна двойка биха били!

Още с раждането си тази идея се изпари от главата му. Паргалъ добре знаеше дали е възможно или не. Ето на, това беше нещо невъзможно! Дори и да се сближеше с него, не би искала да дели могъществото с някого. И тогава какво могъщество преследваше той? Каквото му предоставеше Сюлейман. Самият той също не би могъл да го дели с някаква си жена.

Щом мислите му стигнеха дотук и се затлачеха, Ибрахим усещаше как някакво невидимо стоманено менгеме го стягаше отвътре.

„Какво ти могъщество? — започваше да спори сам със себе си. — Сюлейман няма какво да ти даде. Всичко е за Хюрем. Я го виж, не заяви ли дори за Родос: „Нека бъде огърлица за твоята шия, Хюрем ханъм!“. За теб няма нищо. Напъхай си го в главата най-сетне. Още държи на мястото му великия везир, макар че не се представи успешно в Родос. Хайде, да речем, че ще отстрани Пири Мехмед паша. И какво ще направи? Теб ли ще те тури на този пост? Може ли да стане? Не си везир, не си санджакбей. За теб се казва, че си равнопоставен с везирите, но само толкоз! Ахмед и Ферхад висят като лешояди над главата на падишаха, за да грабнат великото везирство. Какво ти става? Ти си това, което си. Личен секретар. Гледай си спокойствието. Напълни си джоба. Опитай сладостта на столицата.

Ето, това беше истината. Горчивата истина. Имаше един-единствен човек, който можеше да я промени: Хатидже. Ако падишахът дадеше разрешение да се ожени за сестра му, пред Ибрахим щеше да се отвори широк път. Може би щеше да стане пети или шести везир или пък санджакбей.

Само че надеждата му и за това постепенно гаснеше.

Дали когато, преди да тръгнат на поход, се опита да го подхване на тази тема, Сюлейман беше усетил, че ще иска от него разрешение да се ожени за сестра му, и затова му отвърна: „Не сега, като се върнем от Родос!“. Или е искал да каже: „Сега нямам време да слушам приказки!“.

Или едното, или другото. „Съдбата ми е в ръцете на Хатидже и Сюлейман — си казваше Ибрахим. — Иначе хоризонтът постепенно ще се смрачава. Слънцето над Парга ще залязва. Изгрява вече северното слънце!“

* * *

Третият връх на злокобния триъгълник беше в Сарухан. Махидевран султан.

Тя беше наела свои хора в столицата, а в двореца си беше подсигурила шпиони. С всяка пристигнала вест на нея ѝ призляваше, в гърдите ѝ пламваше огън.

„Повелителят нагизди московската наложница с изумруди, рубини и елмази.“

„Падишахът не изпуска от обятията си момченцето, което роди неговата хасеки.“

„Хасеки всеки ден ходи в отделението на наложниците, приказва си с момичетата, прави им подаръци. Носи се мълвата, че щяла да накара господаря да закрие харема. Не знам…“

„Тя пак е бременна.“

„Да се изтърбуши дано! — казваше Гюлбахар. — Аз съм си виновна. Защо не роди след Мустафа още едно дете бе, жена! Да бяха пет сина, а не един! Да не ми се развали тялото, си каза, че после Сюлейман няма да ме харесва. И какво стана? На ти едно тяло! Ха сега пресъхвай и увяхвай без мъж!“

При новината, че другата пак е бременна, нейната ревност прерасна в тревога. А все още не беше стихнала бурята, избухнала в нея при новината, че онази е родила момче.

Момче означаваше опасност.

Забрани си да спи, за да не вземе онази московска стоножка да измъкне трона от Мустафа и да го даде на някое от своите копелета.

Хоризонтът притъмняваше все повече и повече.

Гюлбахар си даваше ясна сметка за надвисващите опасности.

И оттук… Нищо не можеше да направи оттук, далече от столицата, на цели дни разстояние.

Затова трябваше да намери някой, който щеше да може.

Дълго мисли и премисля, докато най-сетне се сети за един.

— Остави това проклето нещо! — отблъсна придворната си, която ѝ вееше с огромното ветрило от крило на камилска птица. — Върви да донесеш мастилницата и хартия.

Момичето се втурна презглава, донесе я, тя натопи перото в мастилото, присви очи и се замисли как да започне. Трябваше да го напише така, че ако попаднеше в чужди ръце, никой да не разбере от кого е написано, до кого е адресирано и какво се иска, а ако пристигнеше където трябва, този, който го прочетеше, още от пръв поглед да схване кой е подателят и каква е целта му.

Аз съм — написа най-отгоре. — Тази, която те заведе да береш рози. А ти си „Той“. Който ми обеща…

Когато завърши писмото, тя си представяше как дрънчат ятагани, как се подготвя смъртно наказание и как се секат глави… Принцът влизаше в столицата на ален кон. Зад сина си идваше тя. По протежение на пътищата народът беше наизлязъл, обсипваше го с дъжд от рози, приветстваше го, викаше:

— Да живее падишахът!

— Честито коронясване, честито царуване, султан Мустафа!

— Добре дошла, Махидевран Гюлбахар! Валиде султан, добре дошла!

От окото ѝ върху хартията капна сълза.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ДИВАНЪТ

— Господарят отива в Дивана! — запъхтян дотича да му съобщи телохранителят. — Заповяда и вие, Ибрахим ага, веднага да се явите там!

Ибрахим не помнеше как скочи от постелката, как подбра полите на кафтана и как обу на краката си йемениите.

Тичаше и едновременно с това мърмореше: „По дяволите! Кога е излязъл от чертозите си?“.

Сигурно се беше случило нещо.

Сюлейман не ходеше често в Дивана. Дори когато отиваше, не влизаше в залата под кубето, където се събираше Държавният съвет, ами влизаше в камерата точно над мястото на великия везир и оттам следеше заседанията. Нито везирите знаеха, че присъства там, нито великият везир. Или слушаше мълчаливо и се оттегляше, или ако нещо не му харесваше, кипваше: „Ах ти, паша!“ и сърцата на тези, които бяха долу, подскачаха до гърлата им.

— Ядосан ли е господарят? — обърна се към тичащия с него телохранител.

— Неее.

Ех, поне нямаше нещо лошо.

Изведнъж го обзе тревога. Закъде беше тръгнал? В тази зала под купола не се влизаше. Щом господарят се качеше в своята камера, той се изправяше като по заповед пред вратата. И дотам.