— Сигурен ли си, че Негово Величество падишахът е отишъл в Дивана?

— Така каза.

— По дяволите бе, човек! Ще влезе в залата под кубето или ще се качи на постоянното си място?

— Не знам! Казах ви, ага, каквото ми се каза и на мен. Господарят отива в Дивана. Заповяда и личният му секретар да бъде там. Нали ви го казах?

— Каза го, каза го. Добре.

При вида на Дивана сърцето му се сви. Пред изумителната порта на входа, изработена като дантела от лъскави жълти бронзови ленти във формата на цветя и листа, се бяха струпали доста мъже. Наредили се бяха на опашка. „Де къде има везири, паши и аги в Османско, няма как да не са тук!“ — помисли си Ибрахим. Изкачи осемте стъпала на стълбата и се спря на площадката със затаен дъх. Един-двама от пашите го изгледаха накриво. После се обърнаха към по-задните с вид: „Какво търси тоя тук?“. Единият сбута везира, който още не го беше видял. Чу го да му казва:

— Срам и позор до колене! Още малко и Любимеца от Запада ще пролази и по главите ни!

Везирът, когото побутнаха, го погледна през рамо и ококори очи. Като минаваше точно покрай него, той подметна:

— Нищо чудно Любимеца от Запада да се вмъкне и в Дивана!

„Господи, какво ще правя, накъде да вървя?“ — разтревожено се повъртя насам-натам Ибрахим, спря се на място. Дори застаналите до везирите и пашите мъже, писарите негодуваха заради неговото присъствие. Всички, които се намираха там, биха пожертвали едната си ръка, само и само да станат така близки с падишаха, както е той, но ето че това изобщо не им пречеше да го гледат с омраза и злоба.

Проклятие! Оня! Искендер! Сатана такъв със сатана!

Ибрахим видя сред навалицата Искендер Челеби, за когото вече знаеше, че е главният ковчежник, и направо се вкамени.

Така смутено взе да се повърта насам-натам, че без малко щеше да се блъсне в него.

„О, Господи! Защо ми причиняваш това? — изпъшка дълбоко в душата си той. — Защо ми го показваш все на такива места, където не мога да го докопам? И на всичкото отгоре пак да нямам никакво оръжие, освен ноктите и зъбите си?“

Онзи усети раздвижването до себе си и се обърна. Сега бяха лице в лице!

Проклятие! Въобще не се беше променил! Същият поглед на чакал в очите! Същото пресметливо, надуто, налудничаво изражение върху лицето. И устните — пак изтеглени в тънка линия към трапчинките от двете им страни като устата на змия. Змията му със змия, сякаш ей сега тази уста щеше да се отвори и между ужасните четири остри зъба щеше да се изстреля раздвоеният ѝ като чатал език!

И двамата стояха очи в очи, без да премигват.

Ибрахим моментално прочете онова, което изразяваха неговите. „Кой е този никаквец? И слугите на господаря ли вече идват тук?“ — говореха те.

Не го разпозна.

„Да пукнеш дано! Пак не ме позна.“ Сигурен беше, че правилно разгада неговия поглед. Защото Ибрахим имаше опит в това. Не се лъжеше, не!

Той четеше още тогава в очите на Искендер кога ще излезе от човешкия си вид и ще се превърне в сатана, кога ще извади ножа, кога ще му издърпа ухото до скъсване, кога ще пъхне железните пръчки в разпалената жар и ще нареди: „Обгорете му месото на това гяурско копеле!“ кога ще размаха нажежената до червено пръчка пред голите му гърди и ще завие: „Ще го направиш ли пак? Ще слушаш ли какво ти казвам?“, кога ще стовари тоягата върху гърба му, кога ще го хвърли в зандана, където големите колкото котка плъхове гризат месото до кокал…

Проследи как се движат зениците му. Бяха толкова смразяващи!

Като че ли изобщо не помръдваха. А опипваше с поглед навсякъде. Искендер виждаше всичко, мигновено скачаше и се нахвърляше:

— Какво ме гледаш, бе? Не ме ли познаваш?

„Ето, змията просъска!“ — му мина през ума в този момент.

Идеше му да го стисне за гърлото и да го разкъса още там на парчета, но въпреки това му се усмихна.

— Познах те.

— Махай се тогава от пътя ми!

— Ти си „Онзи“! — изрече настоятелно Ибрахим.

— Кой?

— Човекът, когото видях да носи ковчега на покойния Седим хан, бащата на нашия господар.

Искендер присви очи и се вгледа в него по-изпитателно. Явно се опитваше да си припомни онази сцена.

— Добре, добре! Това, че си носил ковчега заедно с мен, не значи, че трябва да стоиш до мен. Махни се от мен!

Ибрахим завъртя глава на две страни:

— А ти мен позна ли ме?

Очите на Искендер Челеби изведнъж припламнаха.

— Какво ме интересува, бе? Който и да си!

Едва се сдържа да не му каже: „Аз съм човекът, който ще ти отнеме живота!“.

Точно в този момент пред портата настъпи суматоха.

— Господарят идва! Господарят идва!

Значи, не беше дошъл преди това. Това зарадва Ибрахим. Така щеше да разбере къде ще се намира падишахът. Ако се качеше горе, и той щеше да заеме мястото си, ако влезеше в залата под кубето, щеше да остане тук и да го чака.

Султан Сюлейман изкачи стъпалата на един дъх и пристъпи към изваяните от бронз порти.

— Паргалъ! — възкликна, като го видя. — Как, за бога, успя да дойдеш толкова бързо?

— Господарю!

Падишахът мина покрай наведените глави, вратове, гърбове и се спря пред него и Искендер. С крайчеца на окото си Ибрахим видя как змията моментално се сгърчи. Оня се беше навел толкова много, че изглеждаше като пречупен надве в кръста.

— Изпратихме да те извикат. Внезапно стана. Позабавихме се малко при шадравана, за да имаш поне малко време да се приготвиш. Оттам дойдохме направо тук, а ти пак си успял да ни изпревариш.

Наведе глава:

— Господарю!

Какво друго можеше да каже? Съвсем се обърка. Врагът му стоеше до него. Човекът, който се кълнеше в Аллах жив да не остане, ако не убие това проклето гяурче.

„Отмъсти си, Паргалъ!“ — крещеше всяка фибра в него. Не знаеше защо падишахът го е извикал тук. Не беше сигурен дали ще види утрото. Дяволите да го вземат! Нито може да го хване за гърлото, нито знаеше какво ще го сполети.

— Ела, Паргалъ!

Падишахът тръгна. Забеляза, че Ибрахим не помръдва, и се спря. Обърна се към везирите и пашите, които го бяха обградили, стъписани, че падишахът си говори с Любимеца от Запада като с приятел.

— В заседанието на Дивана ще влезе и нашият личен секретар. За пръв и последен път. Някой има ли да каже нещо?

Кой можеше да каже нещо!

— Ела! — отново му каза Сюлейман и се запъти към портата.

И Ибрахим тръгна по петите му.

Сковани му бяха и езикът, и мозъкът.

Да влезе в залата под кубето? Защо? Защо?

После… Какво значеше това „За пръв и последен път“? Защо беше за пръв, защо беше и за последен път?

Вдигна глава да улови погледа на Искендер. Видя сконфузената му физиономия. Радост изпълни сърцето му.

Минаха през наведените глави, кажи-речи, заедно с падишаха. Само великият везир Пири Мехмед паша и смъртният му съперник Ахмед паша се втурнаха помежду им, след като господарят мина покрай тях. Паргалъ беше четвъртият човек след султан Сюлейман, който влезе в залата под кубето.


* * *

Съобщиха ѝ, че идва Хюрем хасеки, тъкмо когато Хатидже се опитваше да отхвърли черните си мисли.

Прекарала бе толкова лоша нощ.

Изпрати една от придворните при дайе ханъм да съобщи на батко ѝ, падишаха, че тя много иска надвечер да го посети.

Отговорът на дайе се оказа достатъчен да ѝ опъне нервите:

— Предайте на Хатидже султан! Повелителят е със своята хасеки. Заповяда да не бъде обезпокояван. Ако излязат от чертозите, ще му кажа. Иначе не мога да вляза при тях.

Докато дотича един от телохранителите да ѝ съобщи, че султанът я очаква, тя напразно кипя от яд: „Не можели да влязат!“.

Знаеше защо отива при брат си. Заради Небиле. Да му каже: „Ако позволяваш, нека да свържем главния лекар и моето момиче Небиле“.

А всъщност сама не смееше да си признае скритата дълбоко в мозъка ѝ цел. Да накара падишаха да си отвори устата.

Завари го в стаята му малко уморен, но в добро настроение. Така или иначе, в този дворец нямаше хора, които да не знаят защо Сюлейман в последно време е все изморен и да не се подхилкват зад всяка врата.

Поздравиха се набързо. Толкова ясно си пролича, че Сюлейман иска час по-скоро да се върне при Хюрем и да продължи да се изморява с нея.

— Господарю! — направо започна Хатидже. — Дойдох да искам разрешение от вас за едно добро дело.

Падишахът направи нещо съвсем неочаквано. За да покаже, че иска да съкрати срещата, стана на крака. Естествено, и тя.

— Имаме много работа, Хатидже. Сестро, принцесо, повярвай ми, предстоящите дни ще бъдат много напрегнати. Да поприказваме за това после, а? В по-подходящо време.

По дяволите, по дяволите!

Да се провали в ада всяко нещо, което е „подходящо“, всички „подходящи“ хора, всички „подходящи“ времена, всички „подходящи“ тоалети! В ада!

Ако я докоснеха, щеше да избухне в плач. Това беше по-лошо от изпъждане. Нали я обичаше, нали беше неговата единствена Хатидже султан, нали баща им му я беше поверил? Биваше ли да се отнася така към нещо поверено от баща им?

Какво толкова щеше да става в предстоящите дни?

Какво тревожно имаше?

Отново ли се подготвяше за поход?

Не ѝ ли бяха достатъчни на тази Османска империя толкова завоевания, толкова територии, толкова съкровища?

Ами хората? Ами малко щастие, ами да бъдеш с любимия… Няма ли да има време за влюбените?

Не каза на Небиле защо отива при падишаха, но момичето сигурно се беше досетило. Чакаше я с надежда. Като се върна в стаята, я завари свита в единия ъгъл да чака хубавата вест. Разбра я само по погледа. Нямаше разрешение!

Небиле не каза нищо, но Хатидже знаеше, че душата ѝ ридае горко. Нейната нежна Небиле вехнеше пред очите ѝ, главата ѝ клюмваше с всеки изминал ден все повече и повече, като полско цвете.

Спомни си, че преди да тръгнат за Родос, Ибрахим се беше опитал да говори с падишаха, а той отсякъл: „После ще говорим!“. Така ѝ беше казал. Отначало тя не му повярва. Но сега вече знаеше. Паргалъ не я беше излъгал.

Сюлейман се беше свил в собствената си черупка и не даваше на никого да разговаря с него за нищо. Не си приказваше с никой друг, освен с Хюрем, за нищо друго не говореше, освен за Хюрем. И в този момент Хюрем идваше при нея. Макар че я обичаше толкова много, никак не беше сигурна дали ще може да понесе това посещение.

— Затъжихме се за вас, принцесо! — Тя влезе с тези думи и озари всичко наоколо.

Всевишни, каква красота!

В същия миг не се сдържа да не отдаде право на брат си. Как падишахът да остави тази красота, за да седне пред цял куп брадати, мустакати, престарели мъже? И какво щеше да прави сред тях? Естествено, че щеше да седи до полите на Хюрем и никак нямаше да му се иска да пренебрегва обятията ѝ.

Изправи се да я посрещне:

— Тъкмо бях започнала да ви упреквам, а ето ви и вас! — Опита да ѝ се усмихне, но нямаше представа доколко успя. — Всъщност вие ни накарахте да се затъжим за вас. От колко дни въобще не сте се появявали!

Хюрем наведе глава като засрамена, върху лицето ѝ се посипаха червени къдрици и го скриха. Отметна ги назад с глава и когато отново я вдигна, в очите ѝ блестеше някаква мистериозна светлина. Хатидже си даваше сметка, че още от първия ден, когато я видя, и досега, не можеше да ѝ определи цвета на очите. Сутрин изглеждаха пъстри, на обед приличаха на безоблачно синьо небе. Надвечер се потапяха, също като морето, в златистожълто или аленочервено, а когато слънцето изчезнеше зад хълмовете, те се обагряха в безкрайните нюанси на теменужения цвят. В този момент очите на Хюрем приличаха на безоблачно небе.

— Не знам, Хатидже, как бих могла да изразя огромната си благодарност към теб!

— Много лесно. Продължавай да правиш нашия господар щастлив и да се грижиш за принца, с когото дари Османската империя, като за зеницата на окото си.

Погледнаха се очи в очи. И за двете това изречение имаше красноречив смисъл: „Хайде да те видим сега, да не вземеш да оставиш трона на сина на оная вещица Гюлбахар?“

— Какво прави бебето? — попита Хатидже.

Още отначало се говореше, че в това момиче има някаква магия. Ето, пак!

С излъчването си, с усмивката си тя разпръсна само за миг мрачните облаци, надвиснали над главата ѝ.

— Какво да прави! Не спира да рита майка си. Но нека, и това, принцесо, са ритничета на принц.