Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

— Дай боже!

Хюрем първа наруши настъпилото мълчание:

— Негово Величество моят султан тази сутрин се събуди в чудесно настроение.

— Хюрем, ние чуваме, че повелителят се събужда всяка сутрин в чудесно настроение — неволно се засмя Хатидже.

Лицето на Хюрем отново се озари.

— Да, но това е друго. Негово Величество моят султан днес щял да представи в Дивана много важни решения. Някои щели да се зарадват, други — да се натъжат. „Знам обаче двама души, които ще посрещнат засмени заповедите. Направо ще се учудя, ако още като ги чуят, не плеснат с криле и не излетят през прозорците“. Точно така каза!

— Аллах, Аллах! Какви ли ще са тези толкова важни решения?

— Не го попитах. Знаеш го, и да питаш, не ти казва. Ако сам реши, казва го. Този път не каза. Само на излизане подхвърли: „Доста чакаха какво ще кажа. И доста заслуги натрупаха. Ще променя и техните съдбини, и съдбините на Османската империя!“ Така каза и излезе. А аз изтичах при теб.

Хатидже се взря изпитателно в очите на това момиче. И веднага разбра.

Хюрем знаеше, но не го издаваше.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ЗАЛАТА ПОД КУБЕТО

Никога не му бе и хрумвало дори, че ще може да види това тук. И си каза: „Еее, Паргалъ, ти си в сърцето на Османската империя. Отваряй си очите!“

Падишахът отиде и седна на централното място. Главният везир Пири Мехмед паша застана от дясната му страна, с наведена глава и скръстени длани. Ибрахим веднага потърси с очи оня. Змията. И той, Искендер, беше на челно място. Върху лицето му беше залепена физиономия на фалшиво спокойствие. Само той можеше да долови, че оня направо полудява от напрежение.

Великият везир се стори на Ибрахим леко притеснен. А може би се заблуждаваше. Личеше, че не се е отърсил още от смущението, което преживя от укорите на повелителя заради проточеното превземане на Родос. Само това ли? Че кой не е бил укоряван? Искендер — също. И на него се развика Сюлейман: „Челеби! Така си свил разходите за армията, че сега мъжете едва-едва вдигат ятаганите!“. Червендалестото лице на оня сатана посивя: „Падишах, всичко беше точно и нищо не липсваше“. „Щом е така, тръгвай си и ако се върнат, без да са превзели тази крепост, прави му сметката за отрязаните акчета. Не ми се мотай в краката, пречиш ми!“

Искендер не се появи повече там.

Може би се беше качил на някой от товарните кораби и се беше върнал преди всички. Не знаеше.

Но единственото нещо, което познаваше, беше нетърпението на Сюлейман. Дори когато въртеше ятагана по време на битките, целият му вид крещеше как копнее за Хюрем. А пък обсадата се оказа доста продължителна. Вестоносците сновяха между острова и столицата, отнасяха писмата до неговата любимка и донасяха обратно нейните, на хасеки, до господаря ѝ. Ако битката се затлачеше, падишахът побесняваше от яд, крещеше на всеки, който се изпречеше пред очите му. Безогледно — великият везир ли е, командващият флота ли е, ковчежникът ли… Така или иначе, точно този гняв му осигури победата. Иначе кой би повярвал, че великият падишах ще скочи на коня си, ще влезе сам през един проход в гъмжащата от врагове крепост и ще изкрещи пред капитана на рицарите:

— Или ще ми предадеш крепостта веднага, още тук, а аз ще ви подаря живота — на теб и на твоите рицари, — ще ви позволя да свалите оръжията и да си тръгнете като хора. Кажеш ли нещо друго — камък върху камък и глава до глава няма да оставя. Ти решаваш! Казвай! Кое от това да направя?

Ибрахим не можа да повярва на очите си, когато пристигна заедно с войската и видя рицарите да хвърлят сабите си в краката на Сюлеймановия кон. И си каза: „Ето на, турчин! Никога не се знае какво ще направи, абсолютно непредвидим е!“.

Никой не знаеше какво щеше да направи и сега.

Под грамадното кубе над главите им не се долавяше ни звук, ни шум. Даже се обърнаха да погледнат с възмущение онзи, който се изкашля някъде изотзад. Моментът не позволяваше не само да се изкашляш, ами дори и да дишаш.

— А сега — подхвана Сюлейман и всички под кубето притаиха дъх, — мои везири, паши и аги, добре чуйте това, което ще ви кажа. И го изпълнявайте!

„Сякаш би могло да е другояче!“ — си помисли Ибрахим.

— Тази сутрин имаше възможност да си поприказваме със Садразам паша. Пири паша ми обясни, че доста се е изморил и ако получи разрешение от нас, тоест ако го освободим от службата, той иска да върне държавния печат, за да бъде връчен на някой по-млад и по-компетентен човек.

Под кубето се понесе тих шепот. Ибрахим помисли, че Ахмед паша ще припадне от вълнение. Ето го, удари очакваният от години така желан миг. Пири си отиваше. Тогава… Тогава постът му преминаваше в него. Разбира се, ако падишахът прескочеше и Ферхад паша.

Двете покашляния на падишаха прекъснаха предпазливите шушукания, обгърнали цялата зала.

— Пири служи много добре и на баща ни, и на нас. Полага много големи грижи и усилия за Османската империя. Връстник е на нашия баща. С цялото ни уважение към приноса и възрастта му, ние му дадохме нашето позволение. И държавата, и ние сме доволни от теб, Мехмед паша. Иди си и живей на воля. Да ти е дълъг животът, бъди здрав! Казахме!

Под кубето се разнесе същият шепот. Ето го категоричното решение. Пири паша си беше отишъл. Разбира се, че той самият въобще не бе пожелавал да напуска. Падишахът говореше така, за да запази достойнството му. Иначе направо си го уволняваше.

— В такъв случай — повиши глас падишахът — постът се освобождава. Държавата обаче не може да допусне празнота.

Замълча за миг. Очите му първо се плъзнаха натам, където се намираше Ахмед паша. После точно обратно, към мястото, където стоеше Ферхад паша.

— И ние не искахме дори и за ден да оставим този пост празен — мястото на великия везир е място като за везир. Той е върховният везир. Това означава, че нашият служител, който ще носи държавният печат, трябва да отговаря на изискванията да бъде или везир, или санджакбей с правомощията на везир.

Ибрахим можеше да се закълне, че в този момент най-малко пет-шест души бяха на границата всеки момент да припаднат. А той примираше от удоволствие, че се проточва. Харесваше му да се предизвиква вълнение у хората. Каквото виждаше той, нямаше начин да не го вижда и падишахът.

Високата шапка на Ферхад паша беше килната на една страна, кафтанът на Ахмед паша — изхлузен назад. Имаше петима, които едва дишаха. И сатаната беше един от тях. Боже господи, нима и Искендер се гласеше за велик везир!

— Тогава първата ни работа е да видим кой ще е човекът, на когото ще връчим печата, дали е везир или бейлербей или не. Я излез напред, Паргалъ. Ето там!

Какво!?

Ибрахим залитна като ударен с юмрук.

Защо го викаше отпред? Да напише фермана ли? Че за какво бяха писарите? Забеляза как шушуканията под кубето прераснаха в ропот. Всеки питаше съседа си:

— Какво става?

— Защо извика отпред личния си секретар?

— Не стига, че Любимеца присъства тук, ами и пред нас ли ще го изкарва?

И Ибрахим се питаше същото: „Защо ме изкарва отпред?“.

— Още от времето, когато бяхме санджакбей, та чак до ден-днешен Ибрахим ага ни служи добре. Ние не можем да му останем длъжни за добрата служба. Ферманът ни гласи: „На Ибрахим ага опростихме длъжността „личен секретар“. От днес нататък ще бъде назоваван Паргалъ Ибрахим паша. И считано още от този момент, той е санджакбей на Румелия и велик везир на Османската империя“.

Какво?! Какво?! Какво?!

Пред очите на Ибрахим залата на кубето са разлюля като ударена от вражеско гюле.

Падишахът говореше още много други работи, но не го чуваха нито Ибрахим, нито останалите. Де където и каквито постове и служби имаше в Османската империя, на всички Сюлейман оповестяваше и заповядваше да го зачитат като паша, бейлербей и велик везир и да му служат с полагаемите му се почит и уважение.

„Велики Исусе! — нададе вик в душата си Ибрахим. — Правилно ли чух? Паргалъ стана бейлербей и Садразам ли? Ах ти, Сюлейман! Ах ти, славен вожде на Османлиите! Слава на теб, велики Цезарю на новия Рим!“

После се сети за Парга. От дъното на душата му изригна зов: „Татко! Майко! Вижте какъв стана вашият Жюстиниен!“ Ако досега падишахът не знаеше какво е бунт, сега по това, което ставаше под кубето, той можеше да види какво представлява за пръв път. Нямаше как да не чува протестите, недоволството, съпротивата, които чуваше и Ибрахим.

— Не може да бъде!

— Вчерашният роб сега стана паша ли?

— Какъв ти паша, ага, велик везир, велик везир!

— Настъпва Второто пришествие!

— Жалко, че по времето, когато беше на границата, не го стиснахме за гушата да го турим за чистач на принца!

Двамина подхванаха Ахмед паша да не се срине на пода. Разтрепериха му се и ръцете, и краката. Лицето му ту посивяваше, ту ставаше моравочервено.

„Жалко!“ — мълвеше той. Така поне разчете мърдането на устните му Ибрахим. Лъжеше се. „Това е предателство! — беше изрекъл Ахмед паша. — Предателство към предаността! Предателство.“

Ами онзи! Той какво правеше?

Ибрахим занемя. Добре ли виждаха очите му? Пак го погледна. Същият този Искендер, който само преди половин час при портата на Дивана го унижи с думите: „Всеки ли, с когото сме носили ковчега, трябва да поздравявам. Я се махни!“, сега се изтрепваше да се покланя отдалече на новия велик везир.

Само той можеше да бъде толкова лицемерен. Само един дявол можеше да прикрие демоничния си образ и да влезе в ролята на ангел.

Султан Сюлейман чу отпора, видя лицата. После внезапно вдигна ръка. Движението му беше такова, че на всеки му се привидя не ръка, а вдигнат да отсече нечия глава ятаган или секира. Настъпи мъртва тишина. Естествено, животецът беше нещо много по-важно от службата и поста.

— Някой иска ли да каже нещо?

Ни звук, ни стон. Освен едно-две неясни промърморвания, никой нищо не каза. Разбраха, че най-накрая можеха да загубят главите си.

Този път падишахът се обърна към Ибрахим:

— Еее, я да видим ти, Паргалъ, какво ще кажеш?

За няколкото минути, изтекли от мига, когато Сюлейман обяви, че го прави велик везир, до сега, Ибрахим отново си представи целия свой живот и всички планове за бъдещето. Това беше най-великият миг. Вече от никого нямаше нужда, за да постигне могъществото си, не му трябваше ничия помощ, ничия подкрепа. Дори и от Хатидже. Отпадаше и нуждата да целува ръката и кафтана на господаря, за да го пита дали може да се ожени за сестра му Хатидже султан.

Беше вече паша. Беше бейлербеят на Румелия. Беше най-важният човек след падишаха в родното си място. Беше великият везир. Беше Паргалъ Ибрахим паша. Но имаше какво да каже. На всички тези с високите калпаци под кубето той щеше да им покаже кой е Паргалъ!

— И ти ли няма да проговориш, Садразам паша? Кажи си каквото имаш да казваш!

Ибрахим пристъпи още една крачка напред. Погледна Сюлейман право в очите.

— Благодарен съм на Ваше Величество, мой падишах! Простете на вашия слуга! Не искам да ставам велик везир!

Какво?!

Бомбата преди малко хвърли Сюлейман. А тази сега — Паргалъ.

— Какво каза, какво каза?

— Не искал да става велик везир!

— Що за дързост?

— Никой ли не му е казал на този, че не може да се противиш на онова, което е казал повелителят?

Падишахът отново вдигна ръка. Гласовете секнаха.

— Защо?

По лицето на Сюлейман нямаше и следа от изненада, в тона му не се чуваше и искрица от гняв. Очакваше го.

— Кажи, да чуем всички, защо не искаш службата, към която всеки тича презглава?

— Мой султане, вашият слуга Ибрахим е заложил главата си пред краката ви. Достатъчен ни е един топъл поглед от господаря, стига ни неговото доверие.

— Да не си мислиш, че ще бъдеш ощетен в това, Ибрахим паша?

— Възможно е. Всеки тук знае, че аз съм син на рибар. Моето обучение и образование не е същото като на бейовете и агите, завършили Ендерун. Постът на великия везир е много отговорен. Толкова дълго време чувах и узнавах, че колкото велики везири са дошли на власт в Османската империя, толкова са си и отишли. Може някой недостатък да обърка работите и да поставим османската държава натясно, в неизгодно положение. И Негово Величество, моят падишах, да се окаже принуден да изхвърли некадърния си и неопитен роб. Ако не мога да служа от душа и сърце на моя султан, загубата на доверието и приятелството му за мен ще бъде по-лоша и от смърт.