Зарът вече беше хвърлен. Оттук нямаше връщане назад. Сигурен беше, че нямаше да загуби в тази хазартна игра. Такова нещо Османлията нито беше виждал, нито беше чувал. Сюлейман нямаше да се отметне от думата си и да каже: „Ех, щом е така, ще си намерим друг велик везир!“. И да се отметнеше, той щеше да бъде човекът, който не е предпочел положението си на паша и велик везир пред приятелството на падишаха.

Под кубето цареше мълчание. Всички бяха загубили ума и дума, никой не очакваше такова нещо. Всички очи бяха приковани в султан Сюлейман. Кой знае как щеше да побеснее сега, как щеше да кипне: „Абе, простак!“ и да се развика: „Махнете го от очите ми!“

Нищо подобно! Падишахът се загледа в очите на Ибрахим. Това бяха същите непорочни очи, които видя още първия ден на появата му в Сарухан. Очите на приятел. Очите на онова момче, което при Плачещата скала му изповяда цялата си душа.

— Значи — промълви, — ти се отказваш от страх, че ще бъдеш изгонен, така ли?

Ибрахим преклони глава, едва забележимо се наведе и от кръста.

— Да ме изгониш — това за мен е смърт, мой султан!

Падишахът изведнъж стана на крака.

— Ела по-близо до мен, Ибрахим паша!

Ето на, каквото имаше да става, сега щеше вече да стане.

Ибрахим пристъпи, застана точно пред султана, скръсти длани отпред и зачака волята на падишаха.

— Ето ти обещанието на султан Сюлейман, Паргалъ паша! — изрече отчетливо, дума по дума повелителят. — Нека всички да чуят! Теб никога няма да те изгоня!

Понечи да каже нещо, но падишахът вдигна ръка и не му позволи да говори.

— Ти ще останеш велик везир на моите владения дотогава, докато сам не кажеш: „От мен — толкова! Уморен съм, капнах!“.

Ибрахим спечели!

— Повелителю!

Падишахът с поглед му подсказа, че не иска повече приказки.

— Ибрахим паша, ти даде на всички тук важен урок. Аллах да е с теб! Да ти е честито, бъди щастлив като паша, бейлербей и велик везир! Да служиш на Османската империя! Донесете на пашата кафтана за велик везир!

Донесоха го. Облякоха му го още там.

Вече нямаше какво повече да се каже. Всеки беше чул и видял каквото трябваше.

Първо прошумоляха едно-две обаждания с половин уста: „Амин!“. После започнаха да се умножават.

Ибрахим изкрещя вдън душа по едно „Урааа!“ за трите си победи. Взе торбичката с държавния печат, която му подаде падишахът. Целуна я, вдигна до главата си. Три пъти го повтори. После я мушна в пояса си.

„Велики Исусе! Велика Богородице! Дайте ми сили! Подкрепете ръката ми! Иначе няма да се овладея и ще се хвърля на врата на този човек!“

Понечи да отстъпи назад, но Сюлейман прогърмя:

— Почакай, паша! Да не би да сме свършили каквото имаме да казваме, та хукна към службата си!

На лицето му грейна някаква ужасна усмивка и той обгърна с поглед всички.

— Нашият дядо, покойният Баязид хан, имаше една приказка. Държавният печат не се поверява на онзи, който не познава властта на жената. Ние държим на дядовата дума. До днес наричахте Паргалъ Ибрахим „Любимеца Ибрахим“. От днес нататък ще го наричате „Любимеца Ибрахим паша“. Е, хайде, към това прибавете и още една дума: „Зетя Ибрахим паша“. Даваме нашата сестра Хатидже султан на великия везир и приемаме пашата за наш зет!

Ибрахим залитна още веднъж.

Тъкмо си беше помислил, че вече наистина е свободен и че е сграбчил в ръцете си могъществото и властта, падишахът набързо му нахлузи хомота.

И да искаше, вече не можеше да попречи. Хатидже щеше да постигне целта си!


LVIII


НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ МАЙ 1524 Г.

Ако някой ѝ беше казал: „Ден — година, месец — век“, Хатидже нямаше да му повярва. Но сега дори и минутите се превръщаха в часове.

Времето беше спряло.

Вече не можеше да пресметне даже колко време мина, откакто брат ѝ ненадейно дойде в покоите ѝ и каза:

— Направихме нашия Паргалъ велик везир!

Нетърпението я извади от релсите. Но си спомняше всяко нещо, всяка дума като наяве.

— Направихте Ибрахим ага велик везир?

— Какво има за чудене, Хатидже? Няма да оставим на нашия зет да му викат главен секретар.

Зет! Зет ли? Ибрахим ли? Зет на падишаха ли… Всевишни!.. Значи… значи...

Краката ѝ се подкосиха. Първа ѝ се притича Небиле. Нали не се отделяше от полите на своята султанчица.

И сега седеше и си приготвяше чеиза.

Нейният чеиз!

От месеци Османската империя се готвеше за две сватби в един ден. Едната — на великия везир, Зетя, Любимеца Ибрахим паша и сестрата на хана на хановете султан Сюлейман — Хатидже султан.

Другата — на хубавата Небиле, която получи разрешението на падишаха да се омъжи за главния лекар на Хатидже — Али Челеби.

— Ти си знаеш! — ѝ каза Сюлейман. — Ако искаш, направи я заедно с твоята сватба, ако искаш — отделно. За теб нашето момиче Небиле е като собствено дете, постъпи така, както смяташ, че заслужава, както ѝ подобава.

— Какво казахте, моля?

— Както заслужава, както ѝ подобава, така казахме, Хатидже. Лошо ли се изразих?

Дори сега Хатидже се чудеше при огромната радост как това ѝ беше направило впечатление.

— Бог да ви благослови, повелителю! Ами не казахте „както е позволено“, „както е редно“, и затова…

— Еее? Какво от това?

— Не съм се сетила…

Укори се сама: „Глупава глава!“. Естествено, както заслужава, както подобава! Ето че най-после се намери думата, която ще употребява вместо проклетото „както е позволено“. Подобаващо… Да, това е точната дума.

А вместо „не е позволено“ или „не е редно“, ще казва „неподходящо“, „недостойно“ и толкова!

Сърцето ѝ щеше да изхвръкне от щастие и трепет.

— Както и да е — награди тя с лъчезарна усмивка брат си, падишаха. — Говоря глупости. Той какво каза?

— Кой?

Сюлейман се намръщи:

— Сигурно искаше да кажеш „великият везир Ибрахим паша“, нали, Хатидже?

— Ах, да! Какво каза той?

— Той става зет на падишаха, жени се за красивата моя сестра Хатидже султан! Какво повече да каже?

За малко замълча, взря се в очите ѝ и тихо допълни:

— Приближи се. Ще ти споделя нещо, Хатидже, и го запомни. Този твой Паргалъ нещо не е в ред с главата. Така излиза. Да не кажеш после защо батко ми не е споменал нищо за това?

Смути се. Притесни се.

— Нещо не в ред ли? Боже господи, повелителю, как така?

— Знаеш ли какво направи, когато там, под кубето, разбра, че става велик везир? Отказа. Прости ми, каза. Можеш ли да си представиш? Нормален човек ще направи ли такова нещо? Страхувал се да не се провали и ние да не го изгоним. Обещавам ти, му казахме. Може ли да изгоним човек, когото сме решили да направим свой зет. Съгласи се единствено при това условие. Ако за такъв не се каже, че е луд, какво друго да речеш, а, Хатидже? Но като му казахме, че те даваме, „гък“ не рече. Нали трябваше да ми се хвърли в краката. За миг си помислих, че се задушава. Побеля, пожълтя, почервеня като рак.

„Като му казахме, че те даваме“! Тези думи се забиха в мозъка на Хатидже.

— Той не ме ли поиска от вас?

Падишахът се засмя дяволито:

— Щеше да те поиска, но не го оставих да ми го каже. Беше преди похода към Родос. Паргалъ изобщо не го очакваше.

Хатидже се опита да му припомни, че и тя самата е искала да му проговори на тази тема:

— Аз също…

— И теб не те оставихме да си кажеш. Решихме наум, че искаме ние да го направим, и то тогава, когато му дойде времето.

— Значи… значи… вие знаехте?

— Ако говориш за потайностите в Градината на розите, да, сестро. И за колата. Има и още няколко неща, но сега не ги помня.

— Изпратихте някого да ни следи ли?

— Някого ли, Хатидже? — разсмя се Сюлейман. — За какво ми е? Не са ли достатъчни стените? Стените на двореца и виждат, и чуват. Стига да поискат, могат и да проговарят.

Какво ли още бяха чули и видели стените?

Бяха ли описвали на брат ѝ виковете, които надаваше в непосилните нощи, гърчовете до полуда в леглото заради незадоволените желания? По лицето ѝ пламна жар.

— Ами валиде? Тя съгласна ли е?

Съгласието на майката беше на първо място, преди падишаха. Ако Хафза султан кажеше: „Не може!“ тази работа нямаше да стане. Наистина, тя не беше чувала майки от предишните поколения да са заставали против желанието на синовете си, но все пак…

Султанът кимна с глава.

— Ти сега си го навиваш на пръста, но на мен първо самият Ибрахим ми втълпи това в главата. Още като бяхме в Сарухан. В нощта, когато слушах цигулката му.

Господи, те са го криели от нея години наред! Докато тя се е гърчела в кризи и са знаели, че душата ѝ се раздира от връхлетелите я бури, те не бяха проронили нито дума.

— Не се тормози, Хатидже! — веднага се обади Сюлейман. Тонът му беше станал доста сериозен. — Време му трябваше. Сега удари часът, сестрице!

Хатидже не можа да реши на кого да зададе въпроса, който напираше в мислите ѝ. На брат си ли, на майка си ли? Забравяха всъщност най-важното нещо. Щом са обмисляли и планирали всяко нещо години наред, така или иначе нямаше никакво значение кого ще попита — така реши. Ако го изрече с подобаващия за една султанка език — нали най-сетне се беше отървала и от дразнещата я до мозъка на костите дума „позволено“ — вече беше безпредметно да мисли кого ще попита.

— Ами… — промълви.

Падишахът долови колебанието в тона на сестра си и вниманието му се наостри:

— Има ли нещо, Хатидже?

Не ѝ се превъртя езикът да изрече: „…че съм омърсена… че съм изхабена, че по тялото ми са пълзели ръцете-паяци на един звяр…“. Само се изчерви и попита:

— Знае ли?

В първия момент Сюлейман я погледна въпросително: „Какво да знае?“. Но моментално я разбра. Наведе глава.

— Разказах му… — Гласът му прозвуча глухо. — След Дивана го извиках. Разказах му го.

— И какво каза?

— Узна го. Всичко.

— Какво каза, господарю?

Паргалъ е имал смелостта с цената на живота си да откаже поста на великия везир, дали не е отхвърлил и предложението на повелителя да се ожени за омърсената му сестра?

— Ами, каза…

Сюлейман се затрудни да говори и това му пролича съвсем ясно.

— Това… „Хатидже султан не е виновна“, така каза, Хатидже.

Идеше ѝ да изкрещи: „Разбира се, че не съм“. Но друго усещане потисна бунта ѝ. Защо? Защо Паргалъ се е съгласил да вземе в обятията си една омърсена жена? Защото я обича ли? Или… По дяволите… Или заради облагите? От онези мъже ли беше Ибрахим, за които ѝ говореше Гюлбахар? От мъжете, готови да се оженят за сестрата на могъщия падишах, макар и омърсена, макар и насилвана почти всяка нощ три години подред?

— Недей да мислиш повече за това! — подхвърли ѝ падишахът, когато си тръгна от нея. — Всичко е минало и отминало. Сега те чака един щастлив живот. Подготви се за него. Ха, няма още утре да се омъжваш. Дадохме на Ибрахим паша останалия от времето на Византия дворец на Ат мейданъ. Подметнах му: „Направи за великия везир на султан Сюлейман и сестра му Хатидже султан един подобаващ дворец. Колкото по-бързо свършиш тази работа, толкова по-скоро ще вдигнем и сватбата“. Тъкмо и ти да се подготвиш съвсем спокойно, нали искаш две сватби наведнъж.

Това, което беше направил батко ѝ, я попари с вряла вода, но Хатидже не издаде и звук. Да не би да е толкова лесен ремонтът на изоставен дворец? И колко още щеше да чака? Все пак младостта ѝ отлиташе. Щом щеше да е с Ибрахим, тя можеше да живее където и да е. И дом щяха да си направят полека-лека, след като се оженеха.

Но нямаше как да каже на брат си, че иска да се омъжи веднага. И затова тя щеше да убива това нескончаемо време с разните му там приготовления.

— Хайде, Небиле, да си запрятаме ръкавите — обърна се тя към момичето, а в очите ѝ искреше въпросът: „Защо?“ — Ще направим двойна сватба, красавице моя. И на двете ни се отваря много работа.

— Султанчице!

Хатидже не успя да реагира навреме и същата тази Небиле, която преди малко се спусна и хвана Хатидже, преди да падне, сега се свлече върху килима.

И от този ден нататък те работеха с пълна пара.

Начело на подготовката за сватбата застана Хюрем хасеки.

Коремът ѝ вече стигаше до носа, но тя превръщаше нощите в дни, за да се включи така, че чеизите и на Хатидже, и на Небиле да бъдат безупречно изпипани. Новият дворец беше препълнен от търговци на платове, шивачи, бижутери. Хюрем беше бременна в осмия месец, но се включваше във всяка работа с невероятна енергия.