— Оставете топовете с атлаза за завесите ей там!

— Къде са кадифетата! Отделете настрана десенираните кадифета!

— Казах ви — сиво и златистожълто. Не ме ли разбрахте? Това черно… Що ще това черно в чеиза на Хатидже султан! Тя обича сивия цвят. Онова топло сиво, сложете до него и онзи копринен сноп от жълти ресни… Е, видяхте ли?

В един момент Хатидже се засрами, беше си въобразила, че Хюрем мрази Ибрахим. Ако беше така, щеше ли да проявява такова старание.

Ако Хатидже ѝ кажеше: „Не се преуморявай, Хюрем, грижи се за бебето!“ — тя или идваше и я целуваше по челото, или я поглеждаше отдалече с онази усмивка, която подлудяваше брат ѝ.

— Ти, Хатидже, подари на нас Негово Величество султана. Много ли е, ако сме се поразтичали да ти свършим някоя и друга дребна услуга? Нека да се уморя.

През май полека-лека приготовленията вече приближаваха към своя край. Денем Ибрахим беше в двореца, а вечер — на строежа, сред работниците и специалистите.

— Султанке — казваше между другото на Хатидже, — правя ти такъв дворец, че в сравнение с двореца на господаря ще изглежда като скромна къща, но и след сто години хората ще си я показват едни на други с думите: „Виждате ли тази сграда? Това е дворецът на Хатидже султан, сестрата на Сюлейман хан, и зет му Паргалъ Ибрахим паша. Те бяха щастливи там. Живяха щастливи. Умряха щастливи“.

Хатидже обаче се страхуваше. Не можеше да се отърси от това чувство. Страх я беше да не би съдбата някой ден някъде да ѝ каже: „Я почакай, Хатидже! Стига толкова. Не сме ти изписали на челото да бъдеш щастлива, та да лудееш така от радост. Дотук беше!“.

И тя всеки миг живееше със страха да не би да я сполети ново нещастие.

Нея или Ибрахим.

Не беше подобаващо преди сватбата да седят заедно и да си говорят, затова се срещаха уж по случайни поводи из дългите коридори на султанската обител или в градината. Няколко слова, няколко новини. Естествено, и няколко думи за любовта и копнежа.

Въобще не обсъждаха онзи въпрос.

От деня, когато брат ѝ каза, че ще я даде на Ибрахим, Хатидже беше направила няколко опита, но Ибрахим я спираше:

— Нека миналото остане далече зад нас. Достатъчно е да знаете това: няма мръсотия в миналото, която би могла да опетни мястото, което моята султанка заема в сърцето ми. Да не повдигаме повече този въпрос.

Тя не знаеше колко искреност има в тези негови думи. Защото Ибрахим така и не остави на Хатидже време да прочете какво говорят очите му.

— Гледайте, моя султанке, гледайте към щастливото бъдеще! — ѝ каза и обърна глава встрани, а погледът му заплува по морето.

Но все пак на Хатидже ѝ се стори, че в очите му се спотаява някакво черно мъгляво петно. То се появяваше и чезнеше там като черна сянка от някакъв миг, за който се настояваше да бъде забравен.

И той ли имаше някаква тайна? Или рана от несподелена любов?

Тя никога нямаше да го разбере.

Само едно нещо щеше да направи. Както каза и брат ѝ — да забрави и да не го мисли повече, да гледа към щастливото бъдеще, както искаше Паргалъ.

И тя щеше да постъпи точно така.


* * *

Ибрахим не знаеше какво да каже, какво да мисли. Понякога се чувстваше притиснат в ъгъла, друг път сърцето му щеше да изхвръкне от гордост и радост.

Господ му беше дарил такова щастие! Ако някои му бяха казвали: „Не се бой, момче, твоята мечта ще се сбъдне!“, той щеше да им се изсмее и да ги подмине. Мечтата, която все му се въртеше из главата.

Това, неговото, беше същинско чудо, като чудото на Исус, когато тръгнал върху водата.

Или като изцелението на прокажените и сакатите.

Сега беше създал половин властелин от някакъв си роб.

Велик везир, упълномощен с правата на повелителя.

Истински властелин!

В кое от това би повярвал Ибрахим?

При това Сюлейман пред всички му беше дал обещание: „Не се бой, няма да те изхвърля!“.

Ибрахим го познаваше много добре. Сюлейман не беше човек, който можеше ей така лесно да дава обещания. Но кажеше ли веднъж: „Имаш ми думата!“, камъни и дървета да паднеха, той си държеше на нея.

Ибрахим беше обявил, че не иска този пост, за заграбването на който всеки вадеше очите на другия. Пред всички! Ибрахим го беше отказал. Беше се опълчил. Не се беше подчинил на султан Сюлейман, който с един поглед сечеше глави.

И падишахът му беше отговорил:

— Добре! Обещавам, теб никога няма да те изхвърля. Никога няма да те уволня, Паргалъ. Давам ти моята дума, думата на султан Сюлейман!

Паргалъ тъкмо се зарадва, че няма вече нужда от плана, според който трябваше да се възползва от любовта на Хатидже султан, стана това, за което не знаеше да се радва ли, да плаче ли.

Падишахът му даде Хатидже, без той сам да я поиска.

Мислеше и размисляше защо Сюлейман го направи. Чрез веригите на брака да държи в ръцете си човека, на когото свали прангите на робството ли?

Или беше надушил тайната им връзка?

Накрая си рече: „Както и да е! Аз съм Любимеца Ибрахим. Великият везир и зет на султан Сюлейман, могъщият падишах на Османската империя.“

Уповаваше се на Господ. Да видим какво още можеше да му дари.

Всеки път, когато влезеше в залата под кубето, Ибрахим си казваше: „Виж ти! Безсрамниците, които ме пъдеха и ме държаха настрани, сега са пред мен, щръкнали по местата си със стиснати под корема длани и с превити в поклон гръбнаци. Начело с оня сатана!“

Искендер го гледаше право в очите и само дебнеше подходящия момент да го заговори. А на Ибрахим му ставаше все по-трудно да седи срещу смъртния си враг, срещу човека, чийто живот се беше клел да отнеме. Една нощ, когато го бяха налегнали черни мисли какво ще прави, как ще го понася, как ще си седи ей така, без да е изтръгнал сърцето на Искендер, той реши да прояви търпение. Ако той е дявол, стани и ти дявол. Ако го ликвидираш веднага, за Искендер ще бъде истинско спасение. Убивай го бавно и мъчително. Късай парче по парче от месата му. Ден след ден!

Това решение, ако не друго, поне му охлади малко страстите.

Искендер обаче не кротясваше. Един ден, след Дивана, запристъпва с патешката си походка право към него.

— Позволявате ли, Ваше Превъзходителство паша?

„Змията засъска“ — помисли си Ибрахим. Но това можеше да се използва за първия удар.

— Имам разговор, Челеби, с началника на еничарите за положението в Унгария и Египет. Може би някой друг път!

И за да го унижи, да му смачка физиономията, Ибрахим се разбърза. В този момент той мачкаше и тъпчеше като муха достойнството на ковчежника Искендер Челеби.

На онзи обаче изобщо не му направи впечатление:

— Знам, паша, Ваше Превъзходителство няма време да се почеше по главата. От една страна — османската държава, от друга — сватбата. Само две изречения! Няма да ви отнемам излишно време.

„Долен човек!“ — си рече наум.

— Давай тогава да ги чуем тези две изречения, Челеби!

Господи! Какво върховно удовлетворение изпитваше!

— Не ме упреквайте, Садразам паша. Помислих си, че все пак сте новак на поста велик везир. Тези работи по подготовката на сватбата гълтат повече разходи. Особено пък ако булката е сестра на нашия султан… Може Ваше Превъзходителство, как да го кажа, да има нужда от малко подкрепа. Вашият приятел ковчежникът е винаги на разположение. Достатъчно е само да ми подадете знак.

„Охооо! Дяволът иска да ми купи душата!“

— Няма нужда! — тръгна си ядосан Паргалъ. — Затова господарят заповяда хазната да бъде под наша заповед. Само това остана — за личните си нужди да посягаме към държавната хазна! Плюс това, за всичките ми години при него господарят ме е облагодетелствал толкова много, че Паргалъ може да направи не една, а десет сватби, Челеби! Вие не се притеснявайте!

Онзи остана назад и по това си пролича, че се е зашеметил какви ли ги е забъркал. „Точно така! — каза си Ибрахим. — Точно така ще му вземаш душицата, бавно и полека, като го мачкаш и тъпчеш.“

Чу зад гърба си стъпките му. Тичаше, дяволът, подире му. Или змията си показваше раздвоения език и се влачеше след него.

— Искендер Челеби е приятел на пашата, Ваше Превъзходителство. Исках да го знаете.

Ибрахим рязко се спря. Онзи се стресна и без малко щеше да се блъсне в него.

— Знам! И кой по-добре от мен би могъл да знае колко добър приятел може да бъдете. Не се бойте!

Искендер се слиса, обърка се.

— Не ви разбрах, Ваше Превъзходителство Садразам паша, извинете ме.

Ибрахим се приближи с подигравка до сатаната.

— Няма нищо за неразбиране, драги! Все пак ние с вас се познаваме отдавна!

— Познаваме ли се?

„Ох!“ — изпъшка Ибрахим негласно, като видя страха и ужаса, изписани по лицето на другия.

— Познаваме се, я! Нали носихме рамо до рамо ковчега на покойния Селим хан!

И си тръгна, оставяйки Искендер там, където си беше. Сигурен беше, че му подпали фитила. Дори и да не я чувстваше в този момент, той щеше полека-лека да усети болката. С течение на времето щеше да има усещането, че цялото му тяло е накълцано. И щеше да узнае, че раната от думата може да бъде по-болезнена и от раната, нанесена от бича.

„Жив дявол — си каза. — Ще изгори още куп хора, докато му изтръгна рогата и откъсна опашката. Ще направя така, че да се молиш да умреш, за да се отървеш!“

Беше в такова ведро настроение, че дори тайно донесеното от шпионина на Гюлбахар нейно писмо не можа да помрачи радостта му.

Хващай се за работа, цигуларю! — му беше написала Махидевран. — Един и същ е и твоят, и нашият враг. Стоножката! Не се оставяй да те хване неподготвен. Стоножките не спят!

Тя му подпали фитила. Докато разпиляваше през прозореца пепелта от изгореното писмо, той промълви: „Цигуларят вече притежава могъществото, с което ще стъпче под краката си тази стоножка!“.


LIX


ИСТАНБУЛ, АТПАЗАРЪ 22 МАРТ 1524 Г.

Жилището беше завършено. Ремонтът продължи две години. Всъщност трудно можеше да бъде наречено жилище сградата, в която Ибрахим превърна руините от времето на Византия. И ето че народът моментално ѝ измисли име: „Дворецът на Макбул паша“. Засенчваше дори Новия дворец, скрит в горичката отпред.

Пътят, водещ към двореца, беше обточен с две редици дървета, които хвърляха сянка върху него. По клоните им бяха окачени хартиени фенери. На оживените места в Атпазаръ издигнаха дървени платформи за зрителите, които щяха да пристигнат, за да наблюдават церемонията на сватбата.

На най-сенчестото, най-прохладно място Ибрахим построи великолепна шатра, в която да се настани султан Сюлейман. От дясната ѝ страна вдигнаха кокетна палатка за Хюрем хасеки. В тази работа Хюрем хасеки въобще не се намеси. Дори не попита какво е това. Но великият везир настоя да бъде в любимия цвят на Хасеки ханъм. Въртя и сука да намери тъкачи, най-накрая ги накара да докарат чак от Дамаск плат за палатки в лилав цвят. Вътрешността на палатката обзаведоха с коприни пак в лилаво, със златна сърма, тюлове, пухкави матраци и възглавници.

От лявата страна на шатрата се вдигна още една, по-малка палатка. Една мистериозна палатка. Никой не знаеше каква е и за кого. Но още преди да завържат въжетата за пилоните на четирите ѝ ъгъла, пред нея застанаха стражи.

Ибрахим беше учуден не по-малко и от царедворците, и от хората. Кой щеше да седи в тази палатка? Хафза султан ли, която вече остаря доста и ако един ден беше добре, три дни не ставаше от леглото? Не мислеше. Защото султан ханъм беше отсякла съвсем категорично: „Не ни трябва отделно място. Редно е да седим заедно с Хасеки ханъм и внуците си. „Добре! — каза си Ибрахим. — Стой си с червената глава и двете ѝ деца, които не спират да реват. Какво ме засяга!“

Накрая плъзна мълвата, че палатката е вдигната по заповед на повелителя. Там щяха да се оставят сватбените подаръци, които падишахът щеше да поднесе на Макбул паша.

И бездруго нямаше миг, в който Сюлейман да не отрупва с подаръци и зет си, и сестра си.

В столицата валяха дарове от четирите краища на света. Крале и бейове изпращаха едни от други по-ценни подаръци на Ибрахим паша, великия везир на хана на хановете Сюлейман Великолепни, чиято слава вече започваше да завладява света и те искаха да се присламчат към него, да спечелят благоразположението му. Истанбул гъмжеше от многобройни дипломатически делегации. Всички те се надпреварваха да бъдат приети от Ибрахим паша, за да му поднесат лично подаръците на техните господари.