Дори Сюлейман се удивляваше на това внимание. Един ден направо му подхвърли:

— Абе, Паргалъ, както е тръгнало, ти ще забогатееш повече и от нас!

Ибрахим не се поколеба дори за миг:

— Аз и без това съм по-богат от вас, господарю!

И падишахът, и останалите край него се вцепениха. Противниците на Ибрахим се зарадваха. Великият везир сгази лука и сега щеше да изпадне в немилост. Ибрахим изобщо не се трогна.

— Защото — продължи той — аз притежавам приятелството на Негово Величество падишаха. Нима може да има по-голямо богатство от това, господарю наш?

Лицето на Сюлейман се озари в светлина, другите побледняха.

Един от везирите прошепна тихо на съседа си:

— Ага, никой от нас не може да се мери с този Макбул.

А срещу шатрата на падишаха изградиха сенник за посланиците. Нямаше как Великата Османска империя да сложи посланиците да седят срещу падишаха на копринени пухкави матраци. Наредиха под сенника дървени дъски, на които можеха да стоят само изправени на крака.

Отляво се издигаха още две великолепни палатки. Бяха като близнаци. Обвиваше ги бял тюл. Два реда червени пояси ги прихващаха отстрани. Това бяха палатките на Хатидже султан и на втората булка Небиле. Който искаше да наблюдава представленията, можеше спокойно да дойде и да седне някъде.

Дворецът беше декориран от Хюрем ханъм. Тя избра всичко, от игла до конец. Не позволи на никого да ѝ се меси. По външната фасада на сградата пуснаха чак до земята сиви и златистожълти копринени ленти, Върху триъгълния мраморен капител над входния портал поставиха огромна тафтена фльонга. Естествено, от сива тафта. Точно в средата на фльонгата беше кацнала златна плочка, а върху нея с бисери бяха инкрустирани имената на булката и младоженеца.

Около горичката бяха построени временни кухни. Поставиха казани за шербет. Три дни преди да започнат тържествата, заедно с кухнята на двореца с пълна пара заработиха и тези целодневни кухни. Към еничарските казарми, общежитията на морските пехотинци, клубовете на кавалерията, поделенията на бостанджиите се понесоха цели казани със супа и цели тави с баклава. А на хората, които се трупаха наоколо и гледаха цялото това великолепие със зяпнала уста, раздадоха чорба, куркума и ориз.

На двадесет и втория ден от месец март, преди обедния езан, султан Сюлейман пристигна, придружен от многолюдно шествие, в двореца на своя зет. Паргалъ посрещна повелителя на входния портал. Посегна да му помогне при слизането от коня, но Сюлейман не му позволи. При тази ситуация великият везир опря дясното си коляно в земята и зачака падишахът да слезе. При слизането хвана полите му и преди султанът да му попречи, ги целуна и вдигна до челото си. А когато сред дъжд от посипани през прозорците рози падишахът тръгна да се изкачва по застланото със сиви и златистожълти копринени ленти мраморно стълбище, той закрачи до него, малко по-назад, от дясната му страна.

Към обед посланиците, дошли от четирите краища на света, заеха своите места. Със своите лъскави, блестящи облекла и шапки с пера те събраха очите на народа върху себе си. Когато дойдоха и хората, които излязоха от обедния намаз, Ат мейданъ се претъпка. Еничарският оркестър, разположен зад шатрата на повелителя, удари тъпана и с това тържествата започнаха.

Със затаен дъх се проследиха пехливанските борби, акробатичните номера, показните сцени на бой. Дефилираха най-различни непознати за истанбулското население същества. Навалицата се впечатли най-вече от слоновете с огромните уши и жирафите с дългите шии. Разбира се, и от лъва, който се влачеше след десетимата грамадни мъже. След тях пресякоха и минаха през навалицата жонгльорите и клоуните. В небето над Истанбул зазвънтяха весели детски смехове.

Хюрем хасеки и Хафза султан бяха в лилавата палатка. Предната част от край до край беше покрита с бял тюл. Те можеха да виждат всичко, но хората не можеха да ги различават. От музиката на оркестъра не се чуваше какво викат децата на Хюрем — принц Мехмед и Михримах султан.

Паргалъ изобщо не влезе в шатрата на повелителя. Застана прав от дясната ѝ страна, на такова място, където господарят можеше да го вижда. Само да помръднеше върху матрака, на който седеше, и Ибрахим се спускаше да му помогне още преди прислужниците.

Отляво на шатрата се бяха наредили другите бейлербейове, везири, аги и паши. И сатаната беше там. Третият отдясно. „Я го виж! — кипна отвътре Ибрахим. — Гледай да видиш копелето какво прави. Гледай, докато ти секне дъхът. Пукни от завист! Още не си си спомнил кой съм аз. Но когато Азраил дойде да ти вземе душата, ти, Искендер, ще си спомниш! Наслаждавай се на последните си броени дни на този свят. После всичко ще ти го изкарам през носа, едно по едно!“

Ибрахим се обърна и погледна към палатката на хасеки. Придворните се мъчеха да нагласят Хюрем да седне на пухкавите матраци. Замисли се в ролята на каква е дошла. Като приятел или като враг? Момичета наредиха зад гърба ѝ възглавници, настаниха я да седне така, че коремът ѝ да не се притиска.

Ами малката палатка отляво? Там нямаше никакво движение. Стоеше си така с двамата стражи отпред. Дори завесата ѝ отпред не беше вдигната.


* * *

Столицата направо беше опустяла. Всичко живо — богато и бедно, кьораво и сакато — се беше изсипало на Ат мейданъ. С изключение на двама души.

Хатидже и Небиле.

— Това е неподобаващо — ѝ каза Хатидже.

Сама не разбираше защо да е неподобаващо една жена да присъства на собствената си сватба, но така беше, на!

И двете чакаха с нетърпение сред четирите стени кога ще изтекат дните на празненствата. Щяха да чуят само виковете, смеховете, песните, оркестъра. Но нямаше да ги видят.

Около обед се случи нещо непредвидено. Тревога. Преди още да се попитат какво ли става, Шетарет калфа изтъркаля топчестия си корем и безцеремонно нахълта вътре:

— Хей, ставайте! Хюрем хасеки се запъна и рече: „Ако те не дойдат, и ние няма да наблюдаваме тази сватба. Хафза султан също прибави: „Отивай да вземеш моята принцеса заедно с Небиле и идвайте. Ако не ги докараш, върви да се хвърлиш в някой кладенец!“.

Спогледаха се. Хатидже знаеше, че Небиле душа и свят дава, за да наблюдава представленията. Е, и самата тя искаше, но ето че стоеше въпросът за неподобаващото.

— Шетарет калфа, прилично ли е жените да гледат собствената си сватба?

— Абе аз откъде ще знам прилично ли е или не! Ако не ви заведа, къде ще намеря кладенец, дето ще може да погълне тази голяма Шетарет. Не погубвай своята баджъ, султанке моя. Даже и да отърва кладенеца, кой ще спаси Шетарет от езика на Хюрем хасеки?

Спогледаха се отново.

— Султанчице?

Тя го беше решила вече, преди още Небиле да я погледне в очите.

— Твоята султанчица отива, невесто Небиле. Тръгвай след мен!

Притичаха до колата на бегом. Шетарет калфа тичаше след тях и викаше:

— А бре тъкмо се зарадвах, че съм се отървала от кладенците и езиците! Тези пък ще ми изкарат душата! Чакайте ме, бре!

Всъщност те си мислеха, че ще ги закарат до подготвените за тях палатки, но не стана така. Колата спря близо до палатката на Хюрем хасеки. Оттам до лилавата палатка стигнаха по пътя, който им отвориха наредените в две редици прислужници и телохранители.

Хатидже повдигна тюла и влезе в палатката. Вътре грейна слънцето. Хюрем хасеки се усмихваше.

— Точно така! — рече тя. — Мъжът ще се забавлява, а жената ще чака съпруга си зад решетките на кафеза ли? Това е вашата сватба, и жените имат право да се почувстват щастливи. Хатидже, ела тук при мен. Внимавай, принцът отново не спира да рита по корема на своята валиде.

Всички се разсмяха.


* * *

Следобедният езан мина и представленията отново започнаха. Когато повелителят се върна в своята шатра, Ибрахим забеляза отзад група напрегнати стражи да отиват към онази малка мистериозна палатка. Вървяха строени в две редици.

Водеха помежду си някакъв човек, но от копията не можа да го огледа.

Тъкмо в този момент командирът на оркестъра изгромоля:

— Хасдуууур!

Токмакът удари по тъпана. Барабаните забарабаниха, звънчетата се залюшкаха, дрънкалките задрънчаха. Султан Сюлейман излезе пред шатрата си.

Ибрахим въобще не очакваше такова нещо. Падишахът дойде при него, без да му даде възможност да реагира. Сенникът, под който стояха точно отсреща посланиците, се раздвижи. Ето, виждаха със собствените си очи колко важен за Сюлейман беше неговият велик везир. Хората от двете им страни затаиха дъх. Спряха да дишат, за да видят как Негово Величество падишахът гали по гърба Макбул паша. Старците взеха да мърморят:

— Османската империя не е виждала такова нещо!

И залюшкаха глави.

Наистина, нито се беше чуло, нито видяло падишахът да стане, да отиде до великия си везир, а на всичкото отгоре, сякаш това му е било малко, да сложи ръка на рамото му, да го погали по гърба.

— Любимецът си е любимец, ага! — обади се шепнешком някой от навалицата. Разсмяха се. Но щом султанът вдигна ръка, Ат мейданъ затаи дъх.

— Ибрахим! — повика го падишахът. — Не искаш ли да видиш подаръка ни за нашия зет?

„Това ли било!“ — каза си Ибрахим. Значи правилно бяха предположили — в малката палатка имаше подарък от Сюлейман.

— Вие, султане, сте моят подарък!

Лицето на Сюлейман грейна от радост.

— Този подарък е много по-голям и от нас, Паргалъ!

Въобще нямаше представа какъв подарък ще му поднесе падишахът. Какво би могло да е? Кон? Много скъпи кафтани? Бисери? Брилянти? Вече ги притежаваше. И още щеше да притежава.

— Че има ли по-голям от вас в този свят?

— Има! — отговори му твърдо той. — За тебе има. Ето го!

Протегна ръка към малката палатка. Под гръмките звуци на зурните и кларинетите от оркестъра бавно и славно се надигна предното платнище на малката палатка.

В полумрака ѝ се очерта нечий силует.

Излезе напред. Изтръгна се от сянката. Слънчевите лъчи огряха лицето му.

Татко!

Ибрахим не знаеше какво да направи. Велики Исусе! Невероятен миг! Да отиде ли и да падне в краката на този великолепен човек, който му поднасяше чудо след чудо! Или да се втурне с целия си копнеж през годините към рибаря от Парга Армано? Към баща си?

Сюлейман изказа с думи всичко онова, което се стрелкаше през ума му:

— Паргалъ, никога не забравих какво ми сподели първата вечер край Плачещата скала. Както каза, на този свят няма по-голям от нас. Но за един син не може да има по-голямо нещо от бащата, майката и дедите.

Ибрахим прехапа устни, за да не избухне в плач.

Останалите, които разбраха какво се беше случило, нямаше защо да са си крият сълзите. Оставиха ги да текат като порой. И Макбул да го кажеш, и роб да го кажеш, този син, когото вземаха на присмех, се беше намерил със своя баща, от чиито ръце преди години е бил изтръгнат. Кой щеше да ги упрекне, че плачат за тях?


LX


ДВОРЕЦЪТ НА МАКБУЛ ИБРАХИМ ПАША 15 ЮНИ 1524 Г.

Двадесет и осмият ден от месец май, шестият ден на сватбата. Хюрем хасеки роди момченце с руса коса.

Глашатаите задумкаха по тъпаните и тръгнаха по пътищата да съобщават радостната вест:

— Хей, народееее… Великият Пророк дари още един син на хана на хановете Сюлейман хааааан… Нашият господар даде на малкия принц името на баща си, покойния Селиииим….

Столицата ликува и празнува още десет дни двойната сватба и раждането на принца. Яде се, пи се, игра се. Облякоха скитниците с дрехи, нахраниха гладните. Наново се приготвяха по цели казани локма, разточваха се баклави. Към казармите се носеха най-разнообразни храни за цели трапези.

След молитви „В името на Аллах, за славата на нашия падишах и господар султан Сюлейман, за щастието на великия везир, нашия паша!“ лъжиците започваха да тропат по блюдата.

За малкия принц се прочетоха мевлиди, от минаретата разпръснаха на хората бонбони и дребни монети.

В османската държава празнуваха всички: везири, бейове, аги, обущари, тъкачи, халваджии, сладкари, шивачи, жени, деца…

Само посланиците бяха нещастни. Те си мислеха как ще опишат могъществото и великолепието, на което бяха свидетели, и наблюдаваха с мрачни погледи сватбата на Ибрахим и Хатидже. И не само това — буйната радост, с която бе посрещнат вторият син на падишаха от легендарната му любимка, сега сплоти цялото общество по най-невероятен начин.