Това бе непобедима мощ. Освен Господ, никоя друга сила вече не би могла да спре Османлията. Кой коронован император, кой крал щеше да поиска да чуе тази истина? Всички трепереха до мозъка на костите си.

Сватбата на Ибрахим паша и Хатидже продължи петнадесет дни и петнадесет нощи. Хатидже чакаше младоженеца в Новия дворец, в покоите си. Небиле си беше тръгнала два дни преди това, тя живееше вече в мечтите си.

До нейното идване невеста Небиле щеше да се погрижи за подредбата на новия дом.

Като удари петнадесети юни, преди обед Ибрахим излезе от приказния си дворец. Придружен от малка свита, той тръгна по пътя към сгушения в гората Нов дворец.

Най-отпред бяха двамата Паргалъ. Ибрахим яздеше черния жребец, който Сюлейман му подари, след като стана падишах. А на коня до него седеше рибарят Армано. Баща му. Това бе миг, който и насън не бе виждал, за който дори не беше мечтал.

Първата дума, когато се прегърнаха там, на тържествата, беше:

— Майката ти е добре! Бъди спокоен. Тя не дойде. Поиска да те целуна. Не можахме да повярваме на ушите си, Александър!!

— Вече съм Ибрахим, татко!

— Ах, да!

— Владетел съм, по-голям дори и от Александър!

— Майка ти и брат ти…

— Скоро ще ги докараме и тях, татко. И брат ми!

— Поздрави ти донесох от цяла Парга! Обич ти донесох! Знаеш ли, падишахът ме нарича Юсуф.

— Умира си от удоволствие на всекиго име да дава! — разсмя се Ибрахим.

Когато минаваше през вратата на щастието с островърхите като шапки кулички от двете ѝ страни, го полазиха тръпки. Еничари, стражи, кавалерия, гвардейци чакаха в почетен строй Ибрахим и баща му, за да ги приветстват.

„Пресвета Дево! — възкликна в себе си Ибрахим. — Прости ми, че не мога да идвам и да паля свещица за теб и за твоя син! Бащицата Исус знае, аз не съм се отклонил от пътя. Ти също. Благодаря ти, че отворихте пред мен тази врата. Вие ме дарихте още на този свят с райските селения на Господ Бог!“.

Султан Сюлейман посрещна Паргалъ и баща му така, както трябва да се посрещне младоженеца, дошъл да отведе дъщеря му. Нямаше горделивост, нямаше надменност нито в излъчването му, нито в постъпките, нито в думите.

Рибарят Армано и без това беше напълно зашеметен. От момента, когато четиримата нападатели се изправиха на вратата му и казаха: „Падишахът на Османската империя те чака за сватбата на сина ти!“, той живееше като в сън. Очакваше да види един властелин с вирнат нос и вдигната чак до облаците глава, а когато го доведоха тайно в двореца, намери сърдечен, вежлив приятел.

— Рибарю, искаме да направим изненада на Садразам паша! — В тона му нямаше нито една нотка на заповед или незачитане. — Твоят син беше наш приятел, стана наш велик везир. В цяло Османско думата на Паргалъ тежи на второ място, след нашата. Надявам се да сме заличили онова, което е преживял. Но не можахме да забравим едни други хора от Парга — теб и майка му. Докато си мислехме какъв сватбен подарък ще приляга на Ибрахим, ми дойде наум, че не може да има по-голям подарък от този — синът и бащата да се прегърнат. Знам, Армано, толкова отдавна копнееш, но потърпи още малко!

И сега, застанал пред най-могъщия мъж на света, идваше да вземе и отведе сестра му.

— Дойдохме да вземем това, което ни е поверено — изрече той, както го бяха научили. — Твоята сестра вече е моя дъщеря. Даваш ли я?

— Дадохме я, край! — весело махна с ръка Сюлейман. — И твоят син вече е нашият зет.

Хатидже облече за пръв път булчинските си дрехи този ден. Заедно с Хюрем избраха този може би най-мек тон сиво измежду най-малко четиридесет други нюанса.

Майка ѝ нагласи на главата червеното було: „Да ти върви по вода, принцесо моя!“

Сюлейман я препаса през талията с изплетен от усукана коприна червен колан — „да бъде силна“. А на ухо ѝ прошепна:

— Духът на баща ни сега вече намери покой, моя султанке Хатидже!

На врата ѝ окачи направено от самия него колие с брилянти, бисери и рубини, големи колкото лешник.

— Ако батко ти е проявил някаква нетактичност, ако има някаква вина пред теб, кажи ми го сега. Не си щади думите заради това, че съм падишах.

— Душа давам за моя батко. Нека да пребъде неговото царство!

— Пожелавам и на теб дълъг живот и безкрайно щастие.

Дойде редът и на Хюрем. Още не бяха минали двадесет дни от раждането. Този трети път ѝ се беше отразил видимо. Изглеждаше малко повехнала.

Дойде и целуна Хатидже по бузите:

— Това е, задето ме спаси тогава от боя в ташлъка на необучените! — промълви едва чуто. След което направи нещо непредвидено. Грабна двете ръце на Хатидже. Поднесе ги до устните си. Постави върху дланите ѝ две нежни целувки: — А това — за короната, която постави на главата ми.

Хатидже не можа да се сети какво да ѝ отвърне. Винаги ставаше така. Развълнуваше ли се, езикът ѝ се връзваше. А имаше в главата си толкова много неща да ѝ каже. Кой знае как щеше да се тюхка през нощта: „Глупачка! Поне да ѝ бях казала: каква корона, в Османско няма корони!“, но сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да ѝ се усмихва.

Хюрем мушна ръка в кафтана си. Извади оттам една кадифена торбичка в лилав цвят.

— Аз също искам да те окича с изумруди и рубини. Но никой от тях не е мой. Разполагам с неща, които мога да взема само с благоволението на нашия повелител. Аз обаче пожелах да ти подаря друго нещо, което си е само мое. Единственото нещо, което притежавам.

Едва отвързваше торбичката. Пръстите ѝ се разтрепериха. Най-накрая успя. Полекичка извади нещо и го стисна в шепата си. Бавно я разтвори и показа на Хатидже онова, което държеше.

Малко парченце бял плат! Парченце плат, изгоряло до половината. Краищата му бяха раздърпани и овъглени. Под окаденото едва-едва се открояваше някакъв мотив от бродерия с червеникави и зелени конци.

— Това — заговори Хюрем — е отдалече, много отдалече. От страната Украйна. От безкрайните степи с разцъфнали жълти метличини. Единственото мое богатство, останало от майчиния ми дом. Това само остана от нашата къща, след като бандитите я изгориха. Остатък от завеската, която закриваше някога един малък прозорец на един щастлив дом. Единственият мой чеиз. Виж, майка ми го е избродирала… — Гласът ѝ секна. — На теб ти го… — не успя да продължи. От очите ѝ бликна порой. — Давам ти най-скъпото си нещо, султанке. Моля те… моля те, приеми го!

Хатидже прехапа устни. Не можа да се овладее. Обичаше това момиче, нищо че мразеше мъжа, в чиито обятия отиваше, нищо че го наричаше даже „хърватско прасе“. Какво от това? Дали беше подобаващо да го вземе или не? Взе парченцето. Внимателно го стисна.

— То вече… стана най-ценното нещо в моя дом.

Наведе се към Хюрем и я целуна по бузите. Сълзите на двете жени се смесиха.

Когато се разделиха, и двете видяха едновременно ръката на Ибрахим.

Хатидже се хвана за ръката на мъжа си и погледна крадешком към Хюрем. Душата ѝ се стегна, че ще прочете в очите ѝ враждебност. Но видя само две просълзени очи и една грейнала като слънцето усмивка. Най-вероятно се бе заблудила. Може би между тях нямаше никаква враждебност. Усети колко много ѝ се искаше да не се е заблудила.

Бащата на Ибрахим я хвана за другата ръка.

Още щом излязоха на двора, от прозорците върху главите им се посипаха зърна от ориз и булгур — такъв беше древният обичай.

Качиха Хатидже на ален кон. Нагласиха я да седне по френския маниер — на една страна.

Вдигна глава и погледна за последен път към прозорците на двореца.

— Да си вървим! — каза Ибрахим. — Да си вървим у дома!

Като излязоха извън двореца, Хатидже се изуми. Мислеше, че гъмжилото, което петнадесет дни не се отдели от Атпазаръ, отдавна се е разпръснало по къщите. Излъгала се беше. Потоци от хора заливаха и от двете страни обградения с дървета път.

Засипаха я с рози и молитвени благопожелания.

А хората на Садразам паша хвърляха навред дребни монети и бонбони в шарени опаковки.

Вече в двора на конака, пред самото мраморно стълбище, слезе от коня.

— Султанчице!

Хатидже без малко щеше да хвръкне с разперени крила от радост при вида на изписаното върху лицето на момичето щастие.

— Добре дошла в дома си, султанчице!

Хатидже целуна Небиле, а момичето — нея.

И хванати ръка за ръка, двете изкачиха стъпалата. При входната порта тя си каза: „Джевахир, удържах си на думата. Спасих я. Направих я щастлива. Бог да те прости!“.

Влязоха в хола, в двата края на който се извисяваха мраморни колони. Тя се спря за миг и погледна назад. Стражите се мъчеха да затворят тежката порта от преплетени като дантела железа, издигната от земята до тавана.

Този път Хатидже си каза: „Пойни мой славею, прости ми!“.

Вратата се затвори с дрънчене от удара на метал с метал и това я накара да изтръпне. Знаеше. Никога вече нямаше да чува песен на славей.


* * *

Хатидже не смееше даже да помръдне, да не би вълшебството да се развали. „Нямам ли право — си мислеше тя, — нямам ли право да се страхувам? Седя в брачната стая и очаквам съпруга си да дойде и да ме прегърне. Нямам търпение да чуя стъпките му. Искам да изгоря в огъня на черните му очи, да полудея от страст в ръцете му, които ще ме галят по цялото тяло. Нима всичко това може да е истина?

Ами ако помръдна и в един миг магията се развали?

Ами ако внезапно всичко стане на пух и прах и изчезне?

Ако щастието, което изпитвам, е само един сън, една омая?

Ако с едно движение на ръката или с едно дихание всичко се заличи?

Боже господи! Виж я, тя седи, отпуснала ръце върху коленете си.

Деветгодишната Хатидже.

Седи и се моли оня, когото прие за съпруг, като се качва по стълбата, да се изтърколи по стъпалата и да умре.

Ангелите не чуват молбите на детето булка.

До ушите ѝ достигат стъпки. Тежки, тромави, дъските по пода скърцат.

С последна надежда се моли сърцераздирателно: „Дано не дойде! Моля те, дано не дойде!“.

Но… приближава. Оригва се зад вратата.

Тя стиска очи. Вратата изскрибуцва. Отваря се, бавно, бааааааавно…

Деветгодишната булка скрива в длани лицето си заедно с все още спуснатото червено було. Пред него, между пръстите си, вижда очерталата се върху килима дълга-предълга сянка на кръвожаден звяр. През мрака към нея се приближава червен силует.

— Хатидже?

Боже господи!

— Не ме докосвай! — надава вик Хатидже, хвърля се назад, опитва се да се изтръгне.

— Хатидже?

— Не се доближавай! Нямаш ли капка милост? Не ме погубвай!

— Не се страхувай.

— Страх ме е. Аз съм още мъничко детенце. Мъничко. Дори не съм напъпила.

— Не се страхувай, скъпа!

„Скъпа“ ли? „Скъпа“ ли каза? Звярът с грамадните ръце-паяци ме нарече скъпа?

Опита се да погледне звяра през ресниците си. Първото нещо, което видя, беше една изящна мъжка ръка с дълги пръсти. Паяците ги нямаше.

Хатидже изведнъж отвори широко очи:

— Ибрахим?

Стон ли беше това, което издаде, вик ли — сама не разбра. Не беше сигурна дали ще може да издържи това сърцебиене. Той беше! Той, господи!

— Ти си, нали? — рукна неудържим порой от очите ѝ.

— Аз съм! Кой друг да е?

Не можеше да му каже: „Помислих, че звярът се е върнал“. Думите ѝ си останаха там някъде.

Протегна ръце към него. В същото време си повтаряше наум: „Слава богу! Слава на Аллах! Магията не е рухнала. Няма никакъв звяр. Този, този… Този е магьосникът на любовта. Крадецът на сърца. Моят съпруг“.

Ибрахим усети, че трябва да уталожи противоречивите чувства, които напираха в него. Не биваше да се започва така.

„Търсеше си го, Паргалъ! — упрекна се сам. — Ти си я избра, да стъпиш на раменете ѝ, та оттам да се изкачиш до върха. Нямаше нужда, сам стигна до върха, Господ бог още веднъж ми го написа на челото. И какво спечели? В края на краищата нямаше ли един ден да се ожениш и без това? С какво би могла да те блокира жената, ако е сестра на падишаха? Даже заедно с нея, ръка за ръка… Велики Исусе! Да! Защо пък не? Твоите чудеса са необозрими. Кой знае още накъде ще ме отведеш, Ти, който ме извиси дотук?“

Вярваше в това. Той беше избраникът на Исус! Кой знае какви още чудеса му беше подготвил — Той, който направи така, че да го отвлекат от Парга… Спасителят, който го държеше за ръката, за да го преведе като себе си през изпитанията на болките, мъченията, изтезанията и знаеше, че макар и откъснат с насилие от него, чадото му, дори захлупено в джамия и върху седжде, не го забравяше и тайно му мълвеше: „На теб се моля!“