„В такъв случай… В такъв случай остави, Паргалъ. Остави! Господ си знае какво прави!“

Най-напред се срещнаха очите им. „Ето, това е! — каза си Хатидже. — „Това е, което търсех в очите на мъжа. Воля, сила, мощ, любов. И най-важното — нежност. Как само погледна, като котка, жадуваща за ласка.“

Ибрахим я прегърна. Хатидже усети силните му ръце да я обгръщат през кръста като ласо.

Спомни си как се бореше да се изтръгне от косматите ръце на звяра. Затвори очи, за да заличи завинаги от съзнанието си това привидение. Отпусна глава върху мъжкото рамо. Вдиша мириса на плътта му.

Ибрахим усети твърдите ѝ гърди и цял изтръпна. Хатидже беше жилава. „На колко ли години е?“ — му мина през ум. Двамата със Сюлейман подкараха тридесетте. През април тихомълком отпразнуваха двадесет и деветата си пролет. Хатидже, значи, беше по-малка. Прегърна я още по-силно.

Целуна я по бузите през булото. Каза си: „Стегната плът! Млада е още. Като си помисли човек, че е насилвана, пак е добре…“.

Засрами се от собствената си мисъл. „Събирай си ума в главата!“ — скастри се той заради егоизма, който се надигна в него да се смята достоен за недокосната като напъпила роза девица.

„Виж как трепери! Дори девственица не би могла да е толкова плаха!“

Пред очите му се мярна първата жена в неговия живот. Ах, Ферахшад… Сладкодумна, добросърдечна Ферахшад, жадна като пресъхнала пустиня за вода.

Тя не беше така жилава като Хатидже. Закръглена беше. Сочна. Но тя, госпожата, научи Ибрахим на всичко. Благодарен ѝ беше, нямаше обаче нищо повече. А на нея ѝ трябваше повече. Мислеше, че той ще е длъжен да си заплаща благодарността. Той беше напоил с вода напуканата от сушата земя, беше я изорал. Нали това искаше Ферахшад? Да почувства как отново се разлиства?

Изведнъж пред очите му изникна Карадут. Господи, колко млада беше! Колко пъргава! Погалеше ли я, после не можеше да я удържи. Притежаваше всичко, което можеше да подлуди изправения на нокти мъж. Тя насищаше и пренасищаше плътта на Ибрахим. Но какво щеше да стане с душата му? Кой и как щеше да подхранва амбициите му, талантите му, мечтите му?

Тази жена. Жената, която беше в ръцете му, щеше да му поднесе всичко онова, което му липсваше, а може би и много повече. Хатидже му предлагаше и себе си, и мощта на Османската династия.

Един господ знае, може би имаше даже и нещо друго. Ибрахим въобще не се бе ограничавал в мечтите си. Нямаше даже и един ден, в който да си каже: „Хайде де! Как може да стане такова нещо?“. Ето че можеше! Той беше там, където дори не беше сънувал и в мечтите си. Сега вече можеше и да прехвърли границите на досегашните си мечти. Можеше да се надява на повече и от това. Може би Господ му изпрати Хатидже, за да му подари на златен поднос короната на Юстиниан. Може би тази жена беше неговата Теодора. А и преди време в Градината на розите той не разкри ли сърцето си почти пред жената, която прегръщаше сега? Тогава, нямаше никакъв смисъл да човъркаш душата си с още повече и излишни въпроси.

Отметна червеното було назад върху раменете ѝ.

Взе в длани малкото ѝ личице.

— Не плачи! — промълви. — Виж, всичко свърши. Вече сме заедно. А и за какво да се плаче?

За племенниците, удушени с тетива от лък? За злата съда на Емирхан, когото тя не успя да измъкне от ръцете на палачите, въпреки че се втурна да му помогне?

За ангелската си невинност, погубена от оня отвратителен звяр, който я хапеше, разкъсваше и миришеше на свиня?

За обезглавената несравнима красавица Джевахир, която беше нейната душа?

За първия Поен славей, запял своите трели в градината на нейното сърце?

— Не плачи, моя султанке! Вече няма място за сълзи.

И тя не искаше да плаче. Но трябваше да го чуе с ушите си. Трябваше да го гледа в очите, когато го казваше. Трябваше да го прочете в тези очи, когато той ѝ говореше.

Понечи с опакото на дланта да изтрие сълзите си. Съпругът не го позволи. Парещите устни на Ибрахим плъзнаха по лицето ѝ. Изпи сълзите. Взриви всяко докоснато местенце. Огън и пламъци обхванаха Хатидже.

Сега устните му се доближаваха до нейните.

Господи, колко сухи бяха устните на Хатидже! Имаха нужда да бъдат напоени като напукана от сушата земя. Съпругът ѝ прекара върха на езика си по тях. Хатидже усети съвсем леко докосване. Едва доловимо. Като полъх от крило на ангел.

Ръцете на Ибрахим бяха вече в действие. Хатидже позволи изящните му дълги и нежни пръсти да свалят дрехите ѝ от рамената.

На всяко разсъблечено място Ибрахим остави по тялото ѝ искри от огън.

— Ти знаеш… — простена Хатидже.

В гласа ѝ прозвуча и жалба, и страст, сама даже го усети. Засрами се. Как щеше да продължава нататък? Как щеше да издържи на тези целувки, на тези докосвания и отдръпвания, на това отдаване?

— Каза ти, нали? — нещо в гърлото я задави. Нов порой нахлу в очите ѝ. Усети по устните ѝ солта от сълзите. — Аз… аз…

Хатидже не успя да продължи. Съпругът ѝ не допусна тя да произнесе „бях омърсена“. Притисна устните ѝ с устни. Усети езика му. И Хатидже го посрещна със своя език. Отговори му с целия си копнеж, с целия си плам. Ибрахим нежно се отпусна върху нея. Всевишни, как е възможно човек да се чувства толкова щастлив под тежестта на някой мъж?

Устните им се отделиха като че ли щяха да се разкъсат. И двамата едва си поемаха дъх.

— Аз… аз… — запелтечи Хатидже.

— Забрави! — целуна я Ибрахим по бялата шия.

Той беше забравил. Всички болки, всички клетви. Парга. Сатаната. Ферахшад. Красивата Карадут, която полетя към смъртта от Плачещата скала, за да бъде той свободен. Семето си в нейната утроба. Всичко.

— Забрави всичко преди мен!

Хатидже се остави във вихъра на страстите. Мъжът галеше тялото ѝ на вълни, на вълни. И както вълните безвъзвратно заличават изписаните върху пясъка разкривени букви и форми, така изтриваше от съзнанието ѝ цялото минало.

Предстоеше ѝ живот в щастливото бъдеще с неизживяната болка от миналото.

Беше се освободила от проклятията. Вече не се страхуваше дали няма да връхлети ново нещастие. Нямаше. Ибрахим беше протегнал ръка и беше заличил от челото ѝ написаното там, а на негово място ѝ беше написал съвсем нова съдба.

— Скъпи мой! — промълви му тя шепнешком и го прегърна. — Моят мъж! Съпруже мой! Мой паша! Мой Ибрахим!


LXI


ДВОРЕЦЪТ НА ИБРАХИМ ПАША

Колкото повече Ибрахим се стремеше всячески да покаже, че любовта му към държавната работа е по-важна от всичко друго, толкова по-страстно Хатидже проявяваше своята привързаност. Но не за дълго. И да ѝ кажеше „наядох се“, тя плесваше с ръце, трапезата се подреждаше, сама му наливаше виното в чашата. Един ден ни в клин, ни в ръкав тя го попита:

— Ти наистина ли прие исляма?

Ибрахим без малко щеше да разлее виното върху нея.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Не знам. Ей така, просто ми хрумна. И брат ми, повелителят, си пийваше, но се отказа, откакто Хюрем роди Михримах султан. Когато си бил при господаря…

— Хатидже! — Ибрахим сам усети, че прозвуча доста строго. Посмекчи малко и продължи: — Как може такова нещо? Изобщо при господаря… Даже на млади години, в Сарухан, пиех само когато той настояваше. От деня, в който дойдохме в столицата, пред него не съм слагал дори веднъж капка в уста. А дали съм станал мюсюлманин или не, кой по-добре от теб би могъл да знае?

Хатидже усети, че пламна чак до ушите си. Знаеше. Видяла го беше. Още от първата брачна нощ му се наслаждаваше. В обятията на оня, когото беше приела за съпруг, тя изобщо не си отваряше очите, затова и не го беше виждала, но като че ли беше по-различно. При Ибрахим имаше белег от край до край, като от рана. Това, което искаше да го пита още от онази нощ насам и все не можеше, сега се изплъзна от устата ѝ. Съжаляваше.

За пореден път червей загриза мозъка на Ибрахим. Никой до днес не го беше питал какъв е и какъв не е. Дори и падишахът. Не беше засягал този въпрос дори и в Сарухан, когато по цели нощи си говореха за всичко, за жените, за сношенията, за пиянството. Веднъж само Хафза султан беше подхвърлила:

— От правата вяра сте, слава на Аллах!

А той моментално ѝ отговори:

— Благодаря на Бог!

Защо Хатидже го питаше след толкова време? Накарал ли я беше някой? Например Хюрем. Сигурно тази жена плетеше интриги, че той е още пашата неверник. По лицето му се изписа безразличие, даже известна закачливост.

— Защо ме попита, султанке моя?

На Хатидже ѝ се стори, че потъва вдън земя от срам. „По дяволите! — скастри се сама. — Ти си една недодялана жена!“

Вероятно с надеждата да прекъсне тази тема тя наведе глава и от устните ѝ се отрони свенливо, нежно мъркане:

— Ибрахим…

— Хайде, казвай да видим. Бива ли човек да се срамува и притеснява от съпруга си. Какво се е случило?

— Не трябва да се срамува, така ли? — попита Хатидже.

Не знаеше. Такива неща не си бяха говорили по-преди с оня звяр. Изражението на Ибрахим подсказваше, че чака да му отговори. Мълчанието ѝ щеше да му навее много по-лоши мисли в главата, отколкото ако му кажеше.

— Ами… — прошепна. — Такова… Не знам… Значи… В спалнята няма много светлина, затова по-рано не бях забелязала. Значи… миналата заран бяхте си свалили ризата…

„Велики Исусе! Не трябваше ли по-рано да се сетя, защо настоявах да попита?“ Ибрахим усети в мозъка му да се забива нож. Същата болка, както тогава.

Изруга: „Проклет да си!“ Тъкмо се беше обнадеждил, че Хатидже няма да забележи, а че дори и да забележи, няма да каже, няма да ги пита. Но ето, тя също се беше впечатлила. Както и другите.

— Боже господи! — беше възкликнала Ферахшад. — По рождение ли е така?

Не беше.

Мюнире беше затиснала устата си с две ръце, а очите ѝ бяха станали огромни.

— Кой ти го направи?

Тогава Ибрахим не им отговаряше.

Няколкото жени, с които беше преспал, нададоха вик:

— Хей, какво е това нещо!?

По лицата на всички се появяваше съжаление, дори нещо по-лошо — отвращение.

Сега значи беше дошъл редът на Хатидже.

Ибрахим мразеше да го съжаляват. Неговите жени трябваше да се развихрят като него, трябваше да търпят като него. Обърна лицето на жена си към своето.

— Който прави сюнетите! — прошепна. — Беше неопитен. Изглежда, ножът му е бил тъп.

Хатидже го погали по лицето. Обсипа брадата му, очите с целувки.

— Дай боже ръката да му изсъхне!

„Ще изсъхне! — си каза Ибрахим. — И ръката ще му изсъхне, и главата ще му откъсна“.

— На колко години беше?

— Моля?

— Ами… когато е станало, на колко си бил?

Ето ти въпрос! „На колко ли години бях, когато сатаната ме накълца?

— На десет.

— Скъпи! Паша!...

Хатидже усети, че го измъчва. Ако има някакъв недостатък по тялото си — особено на онова място, — всеки мъж се свива в себе си, притеснява се, сигурно не иска да говори за това дори със съпругата си. За да му покаже, че го обича и така, тя се притисна силно към него.

Той не отблъсна тази близост. Откакто се бяха оженили, може би за пръв път се люби с нея така страстно. Хатидже се почувства толкова щастлива, че изобщо не забеляза къде витае в мислите си Ибрахим.

„Почакай, сатана! — говореше си Ибрахим, докато галеше Хатидже. — Започнах да притъпявам косата на смъртта. Хайде, ще видиш и ти какво значи болка!“


* * *

Внезапно припламналата любов у Хатидже го беше зашеметила, но пред нея дума не можеше да обели за онова, което изживя този ден след Дивана.

Приемният час за народа току-що беше приключил. Той изслуша онези, които бяха дошли пред държавната врата да си кажат болката, а подадените от други хора молби до службата на великия везир вън връзка с техни проблеми разреши още там, на място, но които не можеха да се разрешат веднага, за които се налагаше проучване, прехвърли на съответните чиновници.

— Има ли още някой, ага?

Началникът на канцеларията му се появи на прага.

— Остана една жена, Ваше Превъзходителство паша. Дошла е с момиченцето си. Попитах я по какъв въпрос, можела да го обясни единствено на господаря. Опитах се да я отпратя, но много…

— Какво много, ага? — заинтригува се той, като видя, че другият млъкна.

— Много плака, господарю. Непременно трябвало да стигне до вас.