„Плакала? Кой знае какво ѝ тежи!“ — помисли си Ибрахим. Сигурно е някоя от онези жени, които убитите в боя оставиха след себе си. Без дом, без хляб и без пари. Бяха толкова много… Добре че султан Сюлейман се грижеше лично за тях. Голяма част взе в двореца — едни като прислужници, други — на работа в кухнята. Седем изпрати и в дома на Ибрахим. На всички паши, везири даде нареждане:

— Никого да не оставяте гладен, аги. Вашето съществувание дължите на тях. Не го забравяйте!

— Как ѝ е името?

— Не ми го каза.

Знаеше, че ще му дотегне, но въпреки това нареди:

— Извикай я, да влезе.

Ибрахим събираше пръснатите по миндера книжа, когато чу вратата да се отваря отново.

— Ела, жено! — подкани я той, без да вдигне глава. — Началникът на канцеларията ми каза, че много си плакала. Какво ти тежи, защо плачеш?

— За да те видя.

Ръката, с която събираше книжата, замръзна върху миндера. Преди да извърне глава към жената, си каза: „Не, драги, възможно ли е?“

Наистина, доста често го връхлиташе подобно усещане. Непрестанно му се привиждаха сенки от миналото. Като сънища. Като че ли изживяваше миналото си по няколко пъти.

Счуваха му се гласове. Гласът на оня звяр, който го отвлече, на пиратите… И на оня сатана Искендер, на Халил кехая, както го викаше: „Ибраааам!“, на Карадут. Сега пък този. „Я се стегни, Садразам паша! Отърси се вече от това минало. Откъде го измисли сега пък нейния глас…“ Достраша го да спомене дори наум името, което го връхлетя. Това просто беше невъзможно.

Захвана се пак с книжата.

— Защо?

— Не ме пускаха при теб, Ибрахим!

Пресвета Дево!

Вече нямаше защо да се самоуспокоява: „Не, драги, възможно ли е, откъде ги измъкна тези измислици. Този глас… Този глас… беше нейният! Обърна се.

— Ти?

Боже господи!.. Тя беше! Не се лъжеше!

— Ферахшад!

Шалът, който скриваше половината от лицето ѝ, се свлече на раменете… Сърцето му се сви. Колко жестоко годините бяха променили красивата госпожа!

— Позна ме!

Косите на Ферахшад, тези рукнали като водопад по раменете ѝ коси — къде бяха! Косите, на чието ухание не можеше да се насити. Красивите ѝ, разпилени по възглавницата коси, в които заравяше глава и заспиваше, упоен от тях, чак до сутринта. Оредели, посивели!

Бръчките по челото ѝ се виждаха дори от мястото, където седеше.

Сиянието на очите ѝ беше погаснало. Все едно го гледаше от някакъв синьо-морав кладенец.

Красивата Ферахшад, която го купи и така го отърва от ръцете на сатаната.

„Моята първа любов. Първата жена в моя живот. Какво е станало с теб?“ Едва се сдържаше да не изкрещи протеста си. Неволно се опита да стане.

— Недей! Ти вече си велик везир. Така сме си добре.

Ибрахим остана на мястото си. До Ферахшад стоеше и едно момиченце? Нейно ли беше? Така ще да е. Косите бяха същите като на майката в младежките ѝ години — на талази, на талази. Очите — озарени като нейните. Само че очите на Ферахшад не бяха черни. Детето имаше черни, доста големи, красиви очи. „Значи, ти се ожени!“ — реши Ибрахим. Зарадва се. Явно, след като е продала чифлика и е изчезнала, тя е сключила брак с някого. Така беше по-добре.

— Коя е тази малка госпожица?

— Дъщеря ми. Дилшад!

Ферахшад. Дилшад.

Звучат в хармония. „Горката Ферахшад, ах, ти, Ферахшад, изоставих те и избягах презглава при Сюлейман.“

Ибрахим побърза да се съвземе. Ядоса се на себе си: „Какви са тия глупости! И какво щеше да направиш? Нямаше изход. Щеше да садиш тръстика в чифлика ли, докато реши да те продаде? Ти си божи избраник! Тръгна по пътя, който ти посочи Господ. Я остави тези глупави разнежвания!“

— Аллах да я закриля! — обърна поглед към момиченцето. — На колко години си, Дилшад?

То погледна въпросително към майка си дали да отговори. Вероятно видя знак за съгласие, защото се обърна към Ибрахим. Наведе леко глава и се поклони:

— На десет, господине!

„Браво! — си рече Ибрахим. — Бързо се е оправила. Преди колко години се разделихме? Десет ли, дванадесет ли? Колкото ще да са. Ето че веднага се е омъжила. Добре, добре. Я виж каква голяма дъщеря си има.“

— Кой е баща ти? Дали не е някой, когото познавам?

Зададе този въпрос не защото го интересуваше бащата на момиченцето, а за да предизвика Ферахшад да говори. Щом е дошла при него, значи имаше нужда от помощ. А той добре я познаваше. Горда беше. Носът ѝ да паднеше, нямаше да се наведе да си го вземе. Явно дошла беше при него от безизходица, но нямаше да ѝ е лесно да му каже „помогни ми“. Очакваше да съобщи: „Баща ѝ умря“. А после той щеше да измисли разни поводи все пак да узнае какво иска.

Отново се обърна към момиченцето. Красиво беше. Безспорно, приличаше на Ферахшад в моминските ѝ години. Еее, защо госпожата мълчеше. Обърна се. Лицето ѝ издаваше страдание.

— Какво? — неволно промълви.

„Колко странно ме гледа Ферахшад! — си каза. — Изглежда, е болна. Изпита, пожълтяла. И много отслабнала. Дали не ги е налегнала сиромашията?“ Така или иначе без съмнение ѝ беше трудно да тъне в бедност с момиче, което утре ще трябва да омъжи.

— Баща ѝ почина ли? — попита я деликатно.

Госпожата завъртя глава на две страни.

Не е умрял. Добре. Какъв ѝ беше тогава проблемът на тази жена?

— Добре. Какво работи?

— На държавна служба е.

— Добре.

Сигурно щеше да иска повишение за мъжа си. А може би повишение на заплатата?

— За да мога да помогна, трябва да знам, Ферахшад ханъм, кой е бащата на това красиво момиченце.

Нещо го жегна под лъжичката, като забеляза как тя прехапа устни, за да не се разплаче. Спомни си нощите, когато я сграбчваше в ръцете си и я обсипваше с целувки до задушаване, когато двамата се прегръщаха като луди. Сега той се държеше към застаналата на крака върху овалната постелка жена като към непозната. Направо го заболя сърцето.

Счу му се някакъв шепот. Някакво стенание.

— Ти!

— Какво?!

„Добре ли чух?“ — вдигна светкавично глава и погледна към Ферахшад.

Стоеше с широко отворени очи, за да задържа сълзите си. Обръщаше глава ту на една, ту на друга страна.

— Ти! — промълви отново.

Обърна се към Дилшад. И в нейните очи се струпваха дъждовни облаци. Сега се беше вкопчила с две ръце в ръцете на майка си, опитваше се да ѝ влее сили.

Госпожата се опита да каже още нещо. Но разбра, че повече няма да издържи. Рязко се обърна назад. Повлече подире си към вратата и Дилшад.

— Ние… — каза — живеем там, край Гюзелджехисар. Измазана е в жълто. Лесно се намира. Тази нощ. Ибрахим… Моля те… Тази нощ…

Не можеше да отрони и дума повече, прекрачиха прага и излязоха.


* * *

Ибрахим беше съсипан. Не можеше да повярва. Загуби ума и дума. Непрекъснато си повтаряше: „Не може да бъде!“

Съвестта му възразяваше: „И защо не? Да не би да си скопен, та да не може?“.

Дилшад, ха… Сети се за големите черни очи на момиченцето. „Колко много приличат на твоите, нали? — нахвърли се съвестта му. — Ами продълговатото лице. Ти си го взел от майка си, то — от тебе. Устните? Носът? Изцяло твоите. Откакто си пуснал брада, ти, Паргалъ, май си забравил овала си. И брадичката на момичето е пак твоята. Кой знае още по колко много неща се е метнало на теб?“

На колко години беше казало, че е то?

То… Дилшад…

„Дъщеря ти“ — натякна му съвестта.

Пресвета Богородице, възможно ли е? Направи си сметката. Откакто напусна чифлика, бяха минали единадесет години. И откакто Ферахшад изчезна от Сарухан. Ако момичето е на десет години… Боже господи!

Защо беше дошла? След единадесет години! За да му каже: „Това е дъщеря ти“?

Трябваше да има някаква друга причина за това смахнато посещение.

Цели единадесет години не го беше търсила. Макар че той стана велик везир, тя не беше направила нито един опит да се появи. Но сега? Изневиделица застана пред него да му каже: „Дъщеря ти! Дилшад!“.

Беше цял ужас. Позор, какъвто онези, които не можеха да се примирят, че той е великият везир, търсеха, а не можеха да намерят.

„Чухте ли, аги, Макбул паша имал от някаква вдовица незаконородена дъщеря?“

Какво щеше да каже на това султан Сюлейман? Ами Хатидже?

В действителност падишахът още тогава се беше усъмнил, че между него и госпожата има нещо, но никога не му го натякна.

Но сега… Изскочи скрита от очите на хората дъщеря на великия везир. Това стигаше и престигаше Сюлейман да се разочарова напълно от него. Щеше да засили позицията на враговете. „Закриляй ме, Господи!“ — изплака в душата си Ибрахим. — Колкото бърз беше възходът ми, толкова бързо ще бъде и моето падение!“

Опита се да потисне страха, напрежението, каза си: „Успокой се!“ Защо Ферахшад не проговори, защо избяга? Един-единствен начин имаше да го разбере. Да отиде в Гюзелджехисар. Да намери измазаната в жълто къща.

* * *

Не поиска колата си. Изсумтя нещо като: „Ще се поразходя малко на въздух. Предупредете и Хатидже султан, да не се притеснява. Да не ме чака, да си легне. Аз ще позакъснея!“

Слезе с коня си на брега. Мина на отсрещния бряг с шлепа на двореца. После зави наляво и остави животното да го води на самотек. Чак докато очертанията на Кючюк Гюзелджехисар се откроиха пред него. Веднага видя къщата. Вила като кутийка, кацнала край една река, която се вливаше в морето.

Вратата се отвори, преди да е потропал.

Ферахшад го покани в стаята до ташлъка.

— Тя къде е?

— Горе. Трябва да приказваме с теб насаме.

— Ферахшад… това… това, което си направила… Истината ли ми казваш?

Угасналите очи на госпожата моментално проблеснаха. Погледна го с яд.

— А ти какво си мислиш?

— Но защо толкова години? И защо сега?

— Крих толкова години, защото не исках да се изпречвам на пътя ти. Едно от най-правилните ми решения в този живот беше да се отърся от теб. Някой ден все щеше да се свърши. Можеше да бъде и с позорен край. Не исках да ти почерням живота. Но сега, погледни… Като те видях днес в двореца, си казах: „Браво, Ферахшад! Виж, това е твое произведение… Твоят велик везир! Твоят…“ Както и да е… Това, че забременях, не влизаше в сметките ми. Предпазвах се, но Аллах беше решил да ме надари. Като разбрах, че това се е случило, нямаше как да остана повече в Сарухан. Всички щяха да се досетят. И щяха да кажат: „Вдовицата на Касъм ага, Ферахшад ханъм, има незаконно дете. Знаете ли от кого? От нейния роб… Онзи, красивият Ибрахим… От него. Ще изпусне ли госпожата такова момче!... Прикоткала е хубавото момче в обятията си. Уличницата Ферахшад!“

— Ферахшад…

— Остави ме да ти обясня. Нямах много време за отлагане. Това, което искам да ти кажа, е, че решението ми да се разделя с теб беше правилно. Както и бягството ми от Сарухан. Заличих следите си. Дойдох в столицата и родих Дилшад. Не знаеше никой, освен Халил ага. А кехаята пръсна наоколо слуха, че съпругът на госпожата е починал по пътя. Като питаха откъде съм дошла, той казваше: „Отдалече. Много отдалече“.

— И въобще не попита за мен, не ме потърси.

— Защо трябваше да те търся? Какво щях да ти кажа? „Съжали се над мен, виж, нямам ли дете от теб“? Хайде, да речем, че ти го кажа. Ти какво щеше да направиш? Слугата на принца… Личният секретар на падишаха, Ибрахим ага… Щеше да се ожениш за мен ли? Загубена работа. Да те потърся — това нямаше да свърши никаква друга работа, освен да се изтезаваме един друг. Тя си беше моето момиче. Аз щях да си я отгледам. Аз щях да си я задомя.

— Добре, но защо сега?

— Не се бой! Исках само да го знаеш. На друг нямам намерение да казвам.

— Не това имах предвид. Защо след единадесет години се изправи изневиделица пред мен и заяви: ето ти дъщерята. Щом толкова години не се обади, да не беше идвала и днес. Защо го направи?

— Защото… — подхвана Ферахшад. Погледна към Ибрахим. Очите ѝ се замъглиха.

В същия миг пред Ибрахим изплува картината на лозето в Сарухан. Ако черното грозде чауш поемеше нощния мраз, сутринта се събуждаше точно така замъглено. Той наричаше Ферахшад „любима моя с очи като замъглен грозд“ и я целуваше.

— Защото госпожата умира.

Какво?

В гърлото ѝ подскачаше, без да спира, някаква топка.

— Умирам. И… и… Дилшад… — Едва дишаше. Зарида: — Аллах, помогни ми да мога… да му го кажа… Нямам си никого на този свят, на когото да оставя Дилшад… Освен теб. Халил ага още преди две години… Ако моят кехая беше жив, пак нямаше да дойда при теб, Садразам паша!