За миг ѝ се прииска да се е родила не в дворец, а в мъничка колиба. Представи си, че не е дъщерята на Селим хан и Хафза султан, а дете на най-обикновени родители от село.

Хатидже тъжно поклати глава.

Майка ѝ със сигурност нямаше да я извика, за да ѝ каже, че едва деветгодишна я дава на мъж. Баща ѝ нямаше да я погуби. И тогава всичко това нямаше да се случва.


* * *

Кикотенията и шушуканията на наложниците зад вратата с нищо не подсказваха, че я дават на мъж. Не можеше и да разбере защо момичетата го очакваха с четири очи.

Какво толкова интересно имаше в това?

Някакъв ходжа, чието лице не беше виждала, измърмори под носа си молитвите. Майка ѝ и Джевахир разпериха ръце и изрекоха „Амин!“. Докато Хатидже си мислеше да го направи ли заедно с тях или не, Хафза султан с едно движение на веждите ѝ заповяда да си разпери и тя ръцете, да завърти глава на две страни и да рече „Амин!“.

После ходжата, когото не беше виждала, я попита за един човек, когото също не беше виждала:

— Приемаш ли го, дъще, за мъж?

Спомни си мига, в който погледна към майка си. Мигът, когато с погледа си я призова: „Спаси ме, мамо! Побързай!“

Очите на Хафза султан излъчваха единствено невъзмутимост. Срам я беше да погледне дъщеря си с вдигната глава.

Толкова години бяха изминали от онзи миг, но Хатидже не забравяше нито секунда от него. Дори и един глас не се заличи от слуха ѝ.

Беше дочула мърморенето на някакъв мъж зад паравана. Шепотът на друг. „От вълнение е, господарю!“

В този момент тъпаните в гърдите ѝ спряха да думтят. Боже господи, спомни си, че се разтрепери. „Баща ми! Баща ми чака зад паравана какъв отговор ще дам!“

Изобщо не ѝ беше дошло наум, че принц Селим ще пожелае да бъде свидетел на сватбата ѝ.

„Наблюдава смъртната ми присъда!“

Хатидже изтръпна. Стана. Докато Джевахир спеше, на мястото на угасналите свещи тя запали нови. Жълтеникавата светлина, която очертаваше застиналите по стените сенки, превърна мрака на стаята в пъстроцветно зарево.

„Дошъл беше да наблюдава изпълнението на моята смъртна присъда!“ — въздъхна дълбоко тя.

Отиде и си легна на леглото. Отпусна глава на възглавницата. Унесе се по сенките на стената. „Толкова са стряскащи! — си каза. — Виж онова нещо там, с голямата уста и изкривения врат. Сякаш е сянка на някакъв звяр от приказките, а не на каната.“

Никак не ѝ се искаше, но все пак затвори очи. Оня миг от деня, в който я ожениха, още я преследваше. Крепеше я надеждата, че макар и след време, ще се отърси от него. Но не! Избледнелите мръсни картини от тогавашния ден не изчезнаха. И гласовете звучаха в главата ѝ така свежи, все едно ги е чула преди миг.

— Кажи, дъще! Прие ли го?

С последна надежда потърси очите на майка си, навела глава напред.

Хафза султан знаеше, че дъщеря ѝ е отправила поглед към нея. Кимна рязко два пъти. Това беше такова „да“, че ако някой видеше жеста ѝ, щеше да го възприеме като крясък: „Недей! В никакъв случай! Недей!“

Хатидже разбра за пръв път какво значи безпомощност тъкмо в този ден. Ако майка ѝ не я спасеше, на нея какво ѝ оставаше? Щом майката е превила врат, как можеше дъщерята да вирне глава?

Каза си: „Щом нашата майка не можа да се изправи пред баща ни да каже: „Тази работа няма да стане!“ как щяхме да го кажем ние!?“. При този спомен тя неотменно си повтаряше: „Щом майка ми тогава не можа да каже на баща ми „Не бива“, аз как щях да го изрека?“.

Затова и не можа.

В един момент черният облак, потиснал душата ѝ, се разсея.

Различи немощните рамене на една жена, те трепереха. Върху дланта, сякаш пречупена и захвърлена върху коленете ѝ, капна отронена от окото една-единствена сълза. Жената дръпна ръката си като опарена от жар.

За миг сред облаците се показа блед, тъжен, разочарован, сломен образ на жена. „Майка ми! Хафза султан!“

Никога дотогава Хатидже не я беше виждала да плаче. Тя беше красивата дъщеря на кримския хан Менгли Гирай. Всесилната, могъща съпруга на принц Селим. Нейна майка и майка на престолонаследника, батко ѝ Сюлейман. Хафза султан, която те двамата сравняваха единствено с непристъпните върхове.

Плачеше.

Явно не искаше дъщеря ѝ да види това. Но тя видя толкова, колкото ѝ трябваше. Хатидже си го спомняше като днес. Решила бе в себе си: „И майка ми е жертва, също като мен!“

Сърдитото мърморене, което чу преди малко зад паравана, този път прозвуча доста по-силно. Както тогава, Хатидже долови шепота на онзи, който го успокояваше:

— Отдайте го на вълнението ѝ, все пак…

Шепотът изведнъж секна. Как можеше да продължи по-нататък? Оттогава досега Хатидже го беше премисляла много пъти. Какво ли имаше след онова „все пак“?… Отговорът беше повече от ясен: „Дете! Все пак е дете!“.

Мърморещият гневно изрече нещо, което тя не можа да разбере. Точно тогава майка ѝ вдигна глава. Срещнаха се очи в очи.

В просълзените очи на майка ѝ тревогата и страхът преобладаваха над мъката. „Хайде, кажи го! — говореха те. — Отговори, момичето ми, на този човек! Преди да си вбесила баща си, кажи му „приемам го“.

Никой нямаше да ѝ се притече на помощ! Дори и майка ѝ! Беше съвсем сама! Сама и беззащитна срещу всичките житейски и съдбовни стрели.

Не издържаше повече погледа на майка си, този път тя наведе глава.

— При… ех!

И сега си спомня колко тихичко го поизнесе и че сама дори не се чу.

Опита се отново да се разсее със сенките по стените, не успя. „По дяволите! — седна в леглото си. — Не го приех! Не го приех! Не го приех!“

Хатидже султан се усещаше, че изпада в нова криза, че крещи. Първа скочи Джевахир. Спусна се разтревожена към господарката си:

— Принцесо!

Притисна главата ѝ до гърдите си.

— Няма нищо, принцесо моя, няма нищо!

Мяташе се в ръцете на наложницата си, пак крещеше:

— Не го приех, Джевахир! Не го приех! Кълна се, не го приех!

На виковете ѝ се отзоваха и другите наложници.

— Донесете вода! — притеснена се разпореди Джевахир.

Направиха каквото им каза. Сякаш държана цял живот без вода, Хатидже започна да пие с ужасно настървение. Половината се изля върху нея. Прекъсваното от ридания дишане разпръскваше вода на вси страни.

Джевахир я галеше по косата, мъчеше се да успокои господарката си.

— Мина вече, принцесо! Мина. Сънували сте кошмар. Вижте, мина вече. Събудихте се…

Хатидже вдигна глава и впи плувналите си в сълзи очи в очите на наложницата.

— Не! — изпъшка, цялата разтреперана. — Не сънувах кошмар, Джевахир… Преживях го. Преживях кошмара. Тогава казах: „Приех го“, но кълна се, не го приех, не го приех, не го приех!


* * *

Тогава, в стаята за първата брачна нощ, Хатидже седеше едва-едва върху ръба на леглото. Червеният воал още беше на главата ѝ. От притихналото ѝ уплашено дишане тюлът леко се издуваше и прибираше пред устните. Гледаше иззад червената завеса, но нищо не виждаше. След като наложниците си излязоха, остана само с майка си и лелята наставничка.

— Няма страшно, дъще!

Няма ли?

Хатидже обаче се страхуваше както никога.

След малко майка ѝ и лелята наставничка щяха да я оставят сама.

И щеше да дойде той. Мъжът, когото тя прие.

Щеше да го види за пръв път изпод червения воал.

От деня, когато майка ѝ каза: „Баща ти ще те омъжи, дъще“, тя милион пъти правеше опити да си изгради някакъв образ за него. И всеки път в съзнанието ѝ оживяваха различни лица. Някои с черни бради, други — с бели. На някои приписваше черни вежди и черни очи. На други — голям нос. Тънки, едва очертани устни.

Не обикна нито един от очертаните в представите ѝ съпрузи.

„След малко насреща ти ще излезе истинският мъж, когото ти не обикна дори в представите си!“

Беше гласът на разума. „Да видим сега ще обикнеш ли истинския?“

Същата нощ, докато чакаше съпруга си, сърцето ѝ отговори: „Няма да го обикна!“.

„Ще го обикнеш! Ще го обикнеш!“

„Откъде знаеш, че ще го обикна?“

„Божичко, Хатидже, не чу ли какво каза майка ти? В брака се случвали чудеса!“

При всяка стъпка, отекнала отвън, сърцето на Хатидже се качваше в гърлото ѝ. Вратата ще се отвориии… И вътре щеше да влезе един великан.

Човекът, когото тя прие, щеше да повдигне воала ѝ.

И той щеше за пръв път да види детето, което вземаше за съпруга.

Щеше да я закичи с накит за откриването на лицето.

Внезапно Хатидже се засмя. Какви налудничави неща ѝ бяха минали през ума същата нощ, на прага на страха.

Какви ли са ръцете му? Грамадни и космати?

От всички приказки, които ѝ наприказва Хафза султан, преди да излезе от брачната стая, в спомените ѝ остана само една:

— Хатидже?

— Да, валиде?

— Извини ме. Ако можеш… прости на майка си!

Белият ѝ ешарп се развя като облак и Хафза султан си тръгна.

Най-накрая лелята наставничка застана на колене пред нея.

Тя също ѝ изреди куп приказки, те влязоха през едното ухо на Хатидже и излязоха през другото. Туптенето на сърцето ѝ заглушаваше всеки друг звук.

Дори не забеляза кога си отиде и тя. В стаята беше сама. Сама със себе си.

Седна с гръб към вратата. Не искаше да го види как влиза в стаята. Човекът, когото прие, трябваше да се появи пред нея изведнъж. Каквото щеше да струва, да прави, трябваше да го направи изведнъж. Реши да затвори очи. Не искаше да го вижда. Тръсна глава. „Добре го измислих! — си каза. — Да не виждам и него, и каквото имаше да става.“

Ами как щеше да живее?

Не можеше ли да живее и без да го вижда?

„Жалко — промълви тихо. — По-добре въобще да не бях живяла!“

Като усети, че вратата се отваря, помисли, че човекът ще се промъкне отзад и ще я удуши.

„Дойде! — изтръгна се вик от душата ѝ. — Твоят съпруг дойде!“

Докато следеше стъпките, тя затвори очи. Сега трябваше да е точно пред нея. Тъй като стискаше очи с всички сили, всяко нещо и всяко място потънаха в мрак.

Що за човек беше? Най-накрая любопитството ѝ надви страха. Леко повдигна ресници. На нивото на главата си видя единствено зеления копринен пояс върху корема на великана.

Изведнъж различи грамаден космат черен паяк.

Прехапа устни да не изпищи.

Паякът запълзя върху зеления пояс. По едно време се шмугна навътре. От страх Хатидже пак спусна ресници.

— Ще възхвалявам Великия Аллах за това, че дари своя роб с напъпилата роза!

Стори ѝ се, че някой думка с токмак по пробит тъпан. Това беше гласът на мъжа, когото прие.

— Имам ли позволение, красавице моя, да вдишам уханието на розата?

Усети някакво шумолене до ухото си и повдигна ресници.

Боже господи!

Грамадният космат черен паяк беше върху червения ѝ воал. И то два!

Като усети, че воалът ѝ започва да се повдига, изпита още по-голям ужас.

Само споменът за това беше достатъчен повод да изживее дори и след години същата паника. „Всемогъщи боже! — зовеше в ужас онази нощ. — Спаси ме!“

Не бяха паяци, а ръцете му.

Воалът, който закриваше лицето ѝ, вече го нямаше. За миг се почувства съвсем гола.

Стисна очи, наведе глава.

— Нека погледам до насита розовата пъпка, моя Хатидже.

Гласът му пак прозвуча като удара на токмака върху оня пробит тъпан. Топлият дъх на мъжа плъзна по лицето ѝ. От вонята му ѝ се зави свят. С погнуса обърна глава встрани.

— Недей да се сърдиш, моя малка розичке — каза той този път. В тона му имаше нотки на присмех. — Блясъкът на тази огърлица от изумруди ще избледнее пред твоята красота, но какво да се прави? Няма брилянт, няма рубин, който да блести повече от сиянието на моята Хатидже.

Забеляза, че паяците пак се раздвижиха. Отдръпна се уплашено назад: „Какво прави този?“

— Вдигни глава, розова пъпчице моя! Та Искендер да изгори в огъня на твоите очи!

Не я вдигна.

Сърцето ѝ биеше като лудо. Кръвта сякаш се беше вледенила в жилите ѝ. Главата бучеше, притъмняваше ѝ пред очите.

— Вдигни глава!

Хатидже видя как двата паяка се приближават към нея и избяга от другата страна на леглото.

Смях, примесен с кашлица, раздруса корема на мъжа:

— Недей да кокетничиш, момиче!

Хатидже погледна изпод вежди и видя корема му да се приближава. Понечи да се дръпне още по-назад, но не се получи.