Тя имитираше вида на тази жена, но въпреки това Ибрахим не се усмихна.

— Какво искаше?

— Каза ми съпругът ѝ колко се възхищавал от теб! А владетелят на Венеция…

Ибрахим и без това отлично знаеше какво е искал този човек. Пакт за ненападание между Османлиите и Венеция. Тайно споразумение, за което Карл Пети не трябваше да знае. Дори и папата в Рим.

— Все пак, Хатидже — каза ѝ Ибрахим, — ти недей да си затормозяваш красивата глава с такива неща.

Значи, той беше много притеснен.

— Ха, дойде и жената на оня човек, който отговаря за хазната. Сега не се сещам как се казваше.

— Искендер! — подсказа ѝ Ибрахим.

— А, да! Искендер Челеби… Наистина ли е толкова богат, колкото казват, Ибрахим?

— А колко казват?

— Охооо! — възкликна Хатидже, надявайки се да зарази и мъжа си със своята веселост. — Какви ли не ги приказват! Че човекът е по-богат и от падишаха. Като започнеш оттам, че „ако хазната на Османската империя е товар за четиридесет камили“, и стигнеш до израза: „На този няма да му стигнат и четиристотин“.

Стори ѝ се, че видя в очите му блясък — заслепи я за миг и изчезна.

— Устите на хората не са завързани торби. Ще приказват, я! Какво ти каза тя?

— Челебията много те уважавал. Това, че господарят докарал Ибрахим паша във везирството е най-доброто, което можел да направи. Такива неща. Изглежда, отдавна сте се познавали.

За момент Ибрахим се сепна и процеди:

— Какво говориш? От много отдавна, няма що!

Видя, че жена му се смути от враждебния тон, и се притесни.

— Откъде накъде ще го познавам? Видях го за пръв път на погребението на покойния ти баща Селим хан.

Хатидже не спря дотук:

— Как се става толкова богат? По-богат и от падишаха? После, той си имал и войска. Хората му били много, така ли е?

Ибрахим ѝ отговори, явно напрегнат:

— Така е.

— Какво ще ги прави толкова много хора?

— Аз тръгвам, Хатидже! — скочи внезапно Ибрахим.

„Ето! — нададе вик в душата си Хатидже. — Това, от което се страхувах, ми дойде на главата!“

Съдбата най-накрая беше решила: „Стига толкова!“ Щастието ѝ се видя прекалено много. Натъпка си гушата с радостта ѝ, а нея щеше да я запокити отново в мрака.

Сърцето ѝ се сви:

— Тръгваш ли? Закъде?

— Нещата в Египет вървят на зле.

— Защо?

— Хатидже, сега надълго и нашироко… — После съжали, че се тросна на жена си. — Прощавай, яд ме е, че ще ви оставя! — И посочи корема ѝ.

— Защо?

— Ахмед паша си беше сложил на сърцето да става велик везир. Даже в това отношение имаше ожесточено съперничество с Ферхад паша, съпруга на заварената ти сестра Бейхан султан. Когато падишахът уволни Пири паша, Ахмед реши, че той ще стане велик везир. Но, нали знаеш, повелителят го направи управител на Египет. Нещо като заточение…

— Еее?

— Това е. Ахмед паша не си е кротувал на онова място, където отиде. Подготвял измяна. Нашият падишах до ден-днешен проявяваше търпение. Изпрати пълномощници, адвокати. Настояваше да се укроти, но напразно. Сега натовари мен. Скоро ще потегля на поход.

— Но… това е несправедливо! Аз…

Не можа да продължи. Разплака се.

— Не се тревожи, Хатидже! — прегърна я Ибрахим. — Ти си дъщеря на падишах, ти си сестра на падишах. Ти си съпруга на велик везир. Ще свикнеш с тези раздели.

— Но, Ибрахим, аз…

— Знам, султанке моя! Ще родиш, а мен няма да ме има. Роди сина ми по живо, по здраво! А името му…

Рязко замлъкна. Без малко щеше да изрече името на баща си: „Армано ще го кръстиш!“. Преглътна.

— Нека падишахът да го кръсти. Редно е той да го направи. А ако е рекъл Господ, баща му ще отлети като вятър, ще смачка злото и като вятър ще долети обратно!

През цялата нощ Хатидже се взираше в непрогледния мрак. Потърси звездата на баща си, но не можа да я открие.

Не се виждаше и звездата, наречена на Ибрахим вечерта, когато за пръв път чу цигулката му. Явно облак ги беше забулил и двете. Какъв ти облак посред ясен ден, си помисли. Това бе съдбовният мрак, той надвисваше над нея. „Хей, съдба! — призова я тя. — Хайде, мен не ме оставяш на мира. Но какво искаш от това бебе, което Пророкът въплъти в утробата ми? Поне него го остави, та когато се роди, да го поднеса в ръцете на баща му! На него да го дам, той да прошепне в ухото му името, което ще носи!“

Защо Сюлейман правеше това?

Защо ги разделяше още като младоженци? Плюс това знаеше, че тя е бременна. „Защо, батко Сюлейман? Защо ни разделяш? Защо искаш отрочето в корема ми да се роди без баща? Ами ако загине и остане там?“

От това предположение направо изумя.

Един куршум. Едно гюле. Коварна стрела. Остър меч!

Ужасена, вдигна глава към небето: „Аллах! Помогни ми! Запази Паргалъ! Ако него не го пощадиш, пощади това, което е в утробата ми!“.

Не можа да разбере облаците ли се разнесоха изведнъж, та звездата на Ибрахим се появи. Сияйна, блестяща. „Искри като него!“ — си помисли в този миг.

Това сигурно беше знак. Знак от Бога.

Усети как съзнанието ѝ се прояснява.

Сама си заповяда: „Този път не унивай, Хатидже! Ако брат ти е падишах, ти си султанка! Настоявай! Оспорвай! Моли се! Хвърли се в краката му! Изчерви се и му изкрещи: „Още не съм му се наситила!“. Изплачи се: „Страх ме е!“.

Изведнъж я напуши смях. „Даже го излъжи!“

Разколеба се: „Да го излъжа?“

„Какво става? Защо се замисли? Не правеше ли по-рано разни номера?“

„Ти пък кой си? — извика Хатидже с внезапно изригналия в нея гняв.

„Твоят егоизъм! Аз съм ти! Излъжи хората!“

„Не го прави! Не ми го припомняй!“

„Защо? Ти знаеш как се прави! Съвсем лесно. Не направи ли онзи номер с припадането, за да докараш твоя Поен славей в стаята си там, в оня хан? Човек като иска нещо много силно, прави го. Ето, направи пак нещо такова!“

Това не можеше да е нейният разум. Сигурно изпречилият се на пътя ѝ дявол ѝ човъркаше в мозъка. „Не — процеди тя през зъби към нощния мрак. — Няма да има повече номера! Няма!“

Номерът с припадането ѝ донесе нещастие. Тя беше вече зряла и препатила жена, която не можеше да си играе на разни игрички. При това — бременна. Никого нямаше да заблуждава. Щеше да се изправи сърцато срещу всеки, който искаше да откъсне Ибрахим от нея. Нямаше да изостави мъжа си.

Погледна пак към звездата на Ибрахим. И прошепна: „Да, няма да те изоставя. Докато ти не ме захвърлиш, аз няма да те изоставя!“

Знаеше как ще постъпи и към кого ще се обърне. Щеше да изтича при единствения човек в Османската империя, който можеше да убеди султан Сюлейман да оттегли решението си.

Когато стана на другата сутрин, Ибрахим отдавна беше отишъл в Дивана. Започна да се подготвя за посещението си в двореца. Небиле също взе да се облича.

— Ти оставаш!

Момичето направо се изуми от повелителния тон на господарката си. Хатидже никога не ѝ беше заповядвала така.

— Султанчице?

Трогна се от недоумението, което се изписа и по лицето, и в гласа на Небиле, но не отстъпи.

— Не и този път! — промълви. — Този път трябва да отида сама!

— Но… но…

— Небиле!

Момичето наведе глава, помръкна и тихомълком се оттегли встрани.

Колата вече навлизаше в двора на харема, а Хатидже се чувстваше невероятно спокойна. Или чисто и просто беше решила развихрилите се в душата ѝ бури да траят само докато я докарат в покоите на Хюрем хасеки. Не влезе веднага. Приседна до шадравана и се загледа в морето.

Не го виждаше. Не го чуваше. Просто го гледаше ей така. Дълго, дълго… Всъщност съзерцаваше не морето, а целия си живот. Лицето на майка си, която се страхуваше и от сенките, побледняването ѝ при всяко обявяване, че баща ѝ пристига, стремежът ѝ да се скрие и да се задави от ридания, неговият глас, който плющеше като бич дори когато ги викаше, разгневеното му лице, кървавите следи по меча, когато един ден тайно го извади от канията, разведряването на майка ѝ като волна птичка, когато Селим хан тръгваше на лов или на война, звярът с ръцете паяци… Всичко се нижеше пред очите ѝ като на лента…

— Хатидже?

Беше Хюрем и гласът ѝ я откъсна от мислите. Обърна се натам, откъдето я чу да я вика.

— Казаха ми, че си дошла. Защо не се качи? Притесних се.

Веднага забеляза дъждовните облаци в очите на Хатидже.

— Какво е това, да не си плакала?

Завъртя глава на две страни.

— Той… той… хърватското… — едва се сдържа да не каже „прасе“. — Хърватското зетче ли ти направи нещо?

„Дали не е грешка, че ще потърся помощ от нея?“ — разколеба се Хатидже.

Но така или иначе нямаше друг изход. Само Хюрем можеше да ѝ помогне. Сега беше нейният ред да ѝ се притече на помощ. Хюрем трябваше да спасява нея. Хвана я за ръцете:

— Спри го!

Сама се стресна от гласа си.

— Кого?

— Падишахът! Спри Сюлейман, Хюрем! Моля те, направи го!

— Ела, ела, седни тук! — задърпа я към едно кресло Хюрем. — Успокой се. Нищичко не разбрах. Какво искаш да направя?

Хатидже отново смени мнението си. „Несправедлива съм към това момиче!“ — си каза. Жена, която се усмихва така красиво, която се отнася така сърдечно, топло и нежно, не може да бъде враг на съпруга ѝ. Добре, може би е било така преди. Но сега… След тяхната женитба Хюрем положително е забравила всичко.

— Падишахът изпраща Ибрахим в Египет!

— Ах, да, знам.

Хатидже сякаш глътна игла, грабна в длани ръката на Хюрем.

— Знаеш ли?

— Да. Негово Височество моят султан снощи ми го каза. И че това много ще те разстрои. Но бил принуден, така каза…

— Въобще не е! — прекъсна я Хатидже. — Да не би да няма други везири, паши, командири!? Хюрем… Ние сме още младоженци. Толкова малко време! При това съм и бременна!

— Да — кимна ѝ с глава. — Какво мога да направя?

— Говори с повелителя. На теб няма да откаже. Нека пощади този път Ибрахим! Нека, като родя детето, да го подам в ръцете на баща му! Не искам да раждам, когато мъжът ми е на война!

Погледът на Хюрем стана дълбоко замислен. Това разтревожи Хатидже.

— Страх ме е! — промълви. — И двете трябва да свикваме с това. Мъжете ни много често ще тръгват на поход. А ние много често, по цели месеци, ще трябва да оставаме разделени от тях.

— Но аз още…

— Знам, моя султанке, знам, моя Хатидже. И аз го преживях това. Забрави ли? Когато раждах Мехмед, Негово Височество падишахът беше в Родос.

— Затова изтичах при теб. Ти най-добре ме разбираш. Кажи на батко ми. Нека този път, само този път…

— Хатидже… — Гласът на Хюрем внезапно загуби цялата си топлота. — Не мога да го направя!

Хатидже почувства как се вледеняват и ръцете ѝ, и краката.

— Не можеш да го направиш? — заби поглед право в очите ѝ. — Или няма да го направиш?

Сега и гласът на Хатидже беше загубил приятелския си тон.

— Негово Превъзходителство пашата трябва да замине, Хатидже. Падишахът има пълно доверие само в него.

Това беше най-глупавото увъртане. За каква я вземаше тази жена? За дете, което може лесно да се залъгва ли?

— Виж ти, нашият по-голям брат колко беден бил! Нямах си и представа, че покрай себе си няма на кого друг да се довери, освен на моя мъж.

Хюрем опита да се усмихне:

— Ибрахим паша има много повече врагове, отколкото приятели, не го ли разбираш?

„И ти ли си от враговете?“ — веднага си помисли Хатидже.

— Нямам предвид онези, които не могат да го понасят, а другите, които си мислят, че като го е направил велик везир, падишахът е потъпкал закона и традицията и не спират да му копаят гроба. Злословят наляво и надясно, ставало ли се велик везир от музикант и личен секретар. Някои даже подшушват на господаря, че еничаринът щял да обърне казана.

— Хатидже, господарят го изпраща в Египет, за да го утвърди. Негово Величество падишахът го обяви за велик везир, обаче твоят съпруг ще се превърне в истински велик везир едва след като потуши въстанието и въдвори ред в Египет. Едва тогава ще преклонят глави пред него. Ти не искаш ли това?

Хатидже остана безмълвна.

— Какво искаш — мъжът ти да се крепи единствено чрез закрилата от страна на падишаха или да бъде великият везир заради собствените си способности и доказано могъщество? На твое място, красива моя султанке, бих избрала второто. Само и само да не се раздели с теб, ще направиш на пашата много лоша услуга! Недей! Остави го да замине. Да замине като Макбул паша, да се върне като Ибрахим паша. А ти му роди едно хубаво малко момченце. Като се върне, да го подадеш в ръцете на баща герой.