Хатидже погледна изумено към Хюрем. „Коя си ти? Приятел или враг?“

Не знаеше. Все още не беше сигурна. Ако се съди по думите ѝ — беше приятел. И то добър приятел. А блясъкът в очите ѝ — загадъчен. Само заради това е! Истината ѝ казваше. Права беше Хюрем. И със собствените си уши Хатидже беше чула един от конярите да казва на другия до него: „Паша с патерици! Остави го тоя!“ И то в двора на същия този човек, когото нарече „паша с патерици“! Хатидже моментално го изхвърли пред вратата навън, но всички си мислеха по същия начин.

Ибрахим беше само Любимеца.

А Паргалъ беше по-силен може би и от брат ѝ, по-кадърен, по-умен, по-сърцат… Не продължи да изброява. И да не беше така, какво от това? Ибрахим беше нейният съпруг. Бащата на детето ѝ.

Този път Хюрем взе предпазливо ръцете ѝ в дланите си.

— Така ли е, единствена моя султанке?

Така беше. Потвърди с глава.

— Ако съм изрекла някоя груба дума от притеснение, изви...

Хюрем не ѝ даде възможност да продължи — просто веднага ѝ запуши устата със собствените ѝ ръце.

— Хайде ставай, да влезем вътре. Като си поиграеш малко със Селим, ще се разсееш. Тъкмо да свикваш. — Разсмя се от сърце. — Как е, започна ли да рита?

— И още как!

Докато погостува в харема, малкият Селим накара Хатидже да забрави за всичко. По-точно, не ѝ остави време да мисли за каквото и да е. Не слезе от ръцете на леля си. А като слезе, се разплака, че и тя не сяда на земята заедно с него. Взе да я удря по главата с един пискюл от сърма. За финал на деня лапна пръста на Хатидже и я ухапа до болка с току-що поникналите си зъбки.

Хюрем я изпрати до двора. Махна ѝ с ръка.

— Хатидже! — викна откъм гърба ѝ.

Спря се на стъпалата и се обърна назад.

— Ако Ибрахим паша пак изпрати писмо, нека предаде на Гюлбахар хатун поздрави и от нас!

За втори път през този ден Хатидже почувства, че се вледенява.

Върху лицето на Хюрем пак сияеше нейната загадъчна усмивка, но очите ѝ… в очите ѝ пламтяха тайнствени огньове. Като огньовете, запалени сред потайния мрак на нощта в оголена планина. Горещи, но страховити.

Наистина ли Ибрахим си разменяше писма с изпратената в изгнание жена? Нямаше ни най-малка представа. А Хюрем? Откъде Хюрем беше научила нещо, което тя самата не знаеше? После… Дали имаше разрешение от падишаха? Тайна кореспонденция ли беше, или нещо друго?

— Затъжихме се за нашия син Мустафа — продължи Хюрем. — В тона ѝ нямаше ни най-малка заядливост. — Нека Гюлбахар хатун изпрати принца в столицата да му се порадваме и да го поглезим малко. Да си поиграе с нашите принцове.

— Ще му кажа!

Не можа да намери друга дума. Явно Гюлбахар не кротуваше и там, където беше изпратена. Откъде накъде една отхвърлена от падишаха хасеки ще си кореспондира със съпруга ѝ? Какво ли му пишеше? Какво ли ѝ отговаряше Ибрахим? „Какви ги въртиш и сучеш, Гюлбахар!“ Мърмореше си така, убедена, че това не е за добро. Никой по-добре от нея не познаваше тази жена. Като нищо кроеше нещо лошо. Не допускаше, че повелителят ще му разреши да имат такъв контакт. Гюлбахар и Ибрахим сигурно си пишеха тайно. Явно доверени хора носеха писмата и на двамата. Хатидже щеше да полудее от любопитство. А Хюрем знаеше за това тайно споразумение.

„Защо го прави? — запита се тя със стегната душа. — Защо Ибрахим не се отърве от Гюлбахар?“

Това бяха опасни игри, много опасни!

Вече със сигурност знаеше: Хюрем нямаше да позволи да продължат. Чакаше само деня. А като настъпеше този ден, всеки участник в тях щеше да увисне на въжето.

Вече в колата, изведнъж прошепна:

— Не, драга! Няма да стане!

Но червейчето на съмнението, пропълзяло веднъж в нея, вече я гризеше отвътре. Колко разпалено Хюрем оправдаваше заминаването на съпруга ѝ за Египет! Даже и да не му беше враг, ясно бе, че не го обичаше. Тогава защо изведнъж се загрижи толкова много за Садразам паша? Предположението, което ѝ хрумна, я уплаши още повече. Дали пък точно тя не беше внушила на падишаха идеята да изпрати великия везир да потушава бунта в Египет? И сигурно беше пуснала в ход най-изкусните думи на своето красноречие. Хатидже сякаш я чу да казва: „Мисля си, че Негово Величество моят султан желае да възложи тази работа на Ибрахим паша. Жалко, още е младоженец. А и Хатидже султан доста ще се разтревожи от такава новина“… След което е изпуснала една въздишка, впила е онези свои очи, които вземаха ума на батко ѝ, в неговите и не е забравила, разбира се, да прибави и лъчезарната си усмивка: „Но както винаги, господарят има право. Това е истината. Ибрахим паша ще отиде и ще потуши бунта. Ще уцели със стрелата си право в сърцето тези тук, които злословят, че не е достоен за везирството, и му копаят гроба“.


* * *

Вечерта Хатидже така и не се усети как го направи. Ибрахим се върна пак късно. Изглеждаше притеснен и замислен. Тя заговори направо:

— Както Хюрем хасеки ми каза…

Видя го как още като чу името, съпругът ѝ цял настръхна.

— …има една молба към теб.

— Тук ли дойде хасеки?

— Не. Аз ходих при нея. Каза: „Като изпраща отново писмо на Гюлбахар хатун, нека ѝ напише много поздрави и от мен“.

Лицето на Ибрахим се вкамени. „Знае! — това беше първата мисъл, която му дойде наум. — Проклетата червена глава знае!“

Но как? Толкова сигурен беше в човека, който отнасяше и донасяше писмата. Всъщност ако падишахът го попиташе, имаше готов отговор: „Имаше една-две молби за някои необходими на Негово Превъзходителство принца неща, както и за възпитателите“.

Но друго едно подозрение, което му се загнезди в главата, направо го хвърли в паника. Ами щом Хюрем знае, че си кореспондират, дали не се е докопала до писмата, дали не ги е прочела?

Вярно, и двамата си пишеха с шифър, но на всеки що-годе умен човек нямаше да му е нужно да си блъска главата по цели дни, за да се сети, че в израза: Докато съществува моето цвете, кой ти гледа магарешките тръни, та ако ще да са не един и два, а хиляда!, цветето е синът на Гюлбахар Мустафа, а магарешките тръни — принцовете на Хюрем.

Малко се поуспокои. Но веднага се присети, че тя му беше написала: Оня ден един човек ни прочете приказката за Шахмеран[39]. Да, нали не обичаме змията, врагове сме ѝ, ще ѝ смачкаме главата, но пак има някои шахмарани, които си спасяват живота“.

Боже господи, Боже господи! Вярно, той пък ѝ беше написал, че не трябва да слуша такива приказки, които прогонват съня, но… проклета жена! Замисляше даже да пусне змия в двореца, за да убие Хюрем и принцовете ѝ. Не, нямаше нужда от подобни неща. Ибрахим познаваше Сюлейман. Падишахът нямаше да погази правото. А правото беше на страната на Гюлбахаровия син. Колкото и много да обичаше Хюрем, той нямаше да отнеме правото на Мустафа и да го прехвърли върху най-големия от принцовете на Хюрем — Мехмед.

Настъпи мъртва тишина. Паргалъ не вдигна глава да я погледне. Цялото му внимание беше съсредоточено в ръцете, сякаш държеше нещо в тях.

„Пише си! Пише си писма с онази, проклетата от планините! — размисли се Хатидже. — Глупак. Вместо да се постарае да спечели благоразположението на Хюрем, се е повел по ума на Гюлбахар!“

— Пишеш си с нея, нали, Ибрахим?

Ибрахим кимна:

— Скъпа, жената ми писа веднъж да ми честити. И аз трябваше да ѝ отговоря и да ѝ благодаря. Ако пак се наложи да ѝ пиша, ще предам поздравите на хасеки.

Хатидже въздъхна:

— Нали знаеш отношението ми към Гюлбахар, не трябваше ли да ми кажеш, че е дошло писмо от нея? Не е ли попитала за мен, за валиде? Тази същата Гюлбахар, която — хайде, остави подаръците настрани! — не ми честити дори с един ред, сега кой знае защо се е замислила да ти пише на теб! Нещо не ми е ясно. Още повече не ми е ясно, защо ти ще трябва да ѝ отговаряш! А най не ми е ясно защо каза, че ако пак се наложи, ще ѝ предадеш за поздравите!

— Хатидже…

— Защо ми причиняваш това, Ибрахим? Въжето, по което играеш, е тънко. Няма да ви издържи и двамата!

— Въже ли? За бога, какви ги говориш?

— Мисля, че ме разбираш много добре! Въжето на властта е твърде тънко. Да не кажеш после, че не съм те предупредила. Няма да ви издържи двамата с Хюрем. Или тя ще падне, или ти! А аз не искам да те загубя! Не бих го понесла, няма да го понеса!

Ибрахим се втурна към разплаканата си жена да я успокоява.

— Откъде ги измисляш тези приказки? — с галещ тон ѝ заговори той. — Никой няма да пада. Не се бой!

Всъщност той се уплаши повече от жена си. Пак беше станал инструмент в ръцете на онази така наречена Гюлбахар. Не, трябваше да си го признае. Той самият беше потърсил това опасно съглашение от ревност към Хюрем. И се замоли: „Египет, скъпи Египет, бъди мой спасител!“.

Да, трябваше да бъде за известно време далече от столицата. Най-малко — далече от войната между Гюлбахар и Хюрем. Трябваше да намери някого, на когото да повери и Дилшад.

Разреши този проблем с две кесии пари. И една вечер се сбогува с дъщеря си там, в жълтата къща в Гюзелджехисар:

— Само не се плаши! — ѝ каза. — Ще се върна!

Следващият ден беше тридесети септември. Ибрахим отплува от столицата начело на десет бойни кораба, натоварени с петстотин еничари и две хиляди щурмоваци от Наказателната войска. Изправен на адмиралтейския мостик, той гледаше със замислен поглед силуета на чезнещия зад гърба им Истанбул. Не знаеше оставеният да го замества втори везир Айяз паша дали нямаше да го предаде. Ако не завършеше с успех този така наречен Ревизионен поход, като се върне, току-виж заварил на мястото си в Министерството на везирите новоназначения от падишаха Айяз.

Разбира се, ако можеше да се върне. И на Хатидже, и на Дилшад беше казал: „Като вихър ще отлетя, като вихър ще долетя!“, но не беше сигурен дали имаше път за завръщане.


* * *

След месец Ибрахим пристигна в Мармарис. Там реши да продължи по сушата.

Още като слезе от кораба, научи новината, че оня бандит Ахмед се е провъзгласил за император. И че подложил на сеч повече от хиляда османски войници. Това беше открит метеж. Избухналият в Египет пожар можеше да плъзне навред. Даваше си сметка, че Сюлейман го изпрати в тази пустиня, за да изпробва уменията му. „Няма изход, Паргалъ — каза си той още като научи новината. — Трябва да издържиш този изпит. Няма друг начин!“


LXIV


НА ПЪТ КЪМ ЕГИПЕТ, ДЕКЕМВРИ 1524 Г.

Как щеше да изкара барикадиралия се зад стените на Кайро Ахмед? С петстотин еничари ли?

Ибрахим стигна до пустините на Палестина и там си даде сметка, че не разполага с много време. Една вечер, когато му разпънаха шатрата върху студения пясък и той се загледа в звездите, приковани сякаш със златисто-сребърни гвоздеи в мрака на нощта, се случи чудо. Агамемнон!

Не беше ли нещо повече от чудо? Как точно сега му дойде наум за Троя? И той щеше да направи същото, което направи и Агамемнон. Щом Ахмед не отваряше портите към Кайро, Ибрахим пък щеше да вкара вътре дървения кон!

На сутринта, преди още пясъкът на пустинята да се затопли, планът му беше готов.

Тайно изпрати един от най-доверените си сержанти при Кадъзаде Мехмед бей, когото Ахмед паша назначи за свой велик везир. Сержантът успя някак си да се промъкне в Кайро оттам, където не даваха и птичка да прехвръкне и разпитваха кой откъде идва и накъде отива. Намери начин да стигне и до самия Мехмед бей.

— Донесох ти, бей, вест от Макбул Ибрахим паша, великия везир на султан Сюлейман хан, син на султан Селим, велика да е славата му, велико да е името му, велика да е силата му, а гневът му да няма граници!

Този човек знаеше, че Османлията нямаше да остави Ахмед паша да си развърта кончето. Всъщност, изглежда, беше започнал да служи на Ахмед от страх, че ще го убие. Показа накъде клони още преди сержантът да си довърши приказката. Вместо да тича по пътя на авантюрата и да остане без глава, за него най-доброто беше да се постави в услуга на Османската империя, а ето че възможността да го направи сега му дойде на крака.

— Казвай, тогава!

— Пашата каза: Ако Мехмед бей е същият Мехмед бей, с когото се познаваме, той е умен мъж. Попитай го, да видим, предан ли е той на своя благодетел, предател ли е? Дойде време да се доказва преданост към османската държава, а главите на предателите да се секат. Кажи на бея, че отплатата за вярна служба не се забравя и на този, и на онзи свят. Ако ли не, ако е на страната на предателя Ахмед, той си знае. Към едната глава ще прибавим и още една, така ще се върнем в столицата.