Притиснатият велик везир шепнешком се закле във вярност. Задейства се по замисъла на Ибрахим паша. Намери начин да напъха в банята на Кайро сто от своите най-верни хора още преди Ахмед паша да излезе от двореца си и да тръгне да се къпе в нея. Налетяха на вероломния паша при курната и още там му отсякоха главата.


LXV


АТ МЕЙДАНЪ, ДВОРЕЦЪТ НА ИБРАХИМ ПАША МАРТ 1525 Г.

В началото на февруари състоянието на Небиле се влоши. Като забеляза как акушерките си шушукат покрай нея, Хатидже направо полудя.

— Какво има? Нещо лошо ли е?

Едва я укротиха.

През тези напрегнати дни се държеше като смахната. Забравяше, че самата тя е бременна, тичаше, подскачаше по стълбите и на слизане, и на изкачване. За секунда не оставяше момичето само. Мобилизира цяла армия от акушерки и лекари, но въпреки това не намираше покой. Чуваше как зад вратите прислужниците си шушукаха: „Не мога да разбера Небиле ли ще ражда, госпожа султанката ли?“, но нищо не им казваше. Прави бяха, само че не беше по силите ѝ да се спре. Като я съветваха: „Султанке, не е правилно да се движите толкова много. Ако не мислите за себе си, помислете поне за детето в корема ви!“, тя се заседяваше за по час-два. Чуеше ли от коридора разтревожени гласове, пак изхвърчаваше.

— Какво има? На Небиле ли ѝ стана нещо? Водите ли ѝ изтекоха?

Най-сетне Небиле роди живо и здраво момиченце.

Боже господи! Толкова малко същество, същинска фея!

— От фея може да се роди само фея! — целуна Хатидже все още отпадналата Небиле.

Постави на врата ѝ огромна огърлица. Под процеждащите се през прозореца лъчи на февруарското слънце върху гръдта на Небиле запламтяха червените отблясъци на пет големи колкото нокътя на палеца ѝ рубина, разположени между два реда бисери.

Момичето нямаше още сили да говори, но успя да пророни:

— Султанчице! Ти знаеш какво име да дадеш на дъщеря ми!

Усмивката на Хатидже красноречиво ѝ отговори: „Разбира се, че знам!“ Това беше техният дълг, който трябваше да изпълнят и двете. Прегърна бебето, което известяваше с ужасна врява из целия дворец своето раждане, и го вдигна нагоре:

— Добре дошла, Джевахир! Благодат донесе, ангел мой! Самодива моя…

Дали момиченцето се изненада, не се знае, но изведнъж млъкна. Размърда пръстчетата си, опита се да хване Хатидже за носа.

— Джевахир… — промълви Небиле, без да вдигне глава от възглавницата. — Завърна се от рая!

Хатидже не знаеше къде да се дене от радост. И момче да беше родила Небиле, пак щеше да го целуне и да го вдигне над главата си. Но момичето беше друго нещо. За двете раждането на момиче имаше скрит, очакван смисъл, макар че не говореха за него, не споменаваха и дума. Малко ли молитви беше отправяла за Небиле да си роди момиченце?

Постави Джевахир в прегръдките на майка ѝ и се втурна към покоите си. Моментално се просна върху седждето си. Направи благодарствен намаз. Благодари на Аллах, че е закрилял Небиле и че е изпратил в обятията ѝ една малка фея от рая. Накрая от дън душа проплака: „Спаси и мен, и моето бебе! Позволи ми да му дам един син!“.

Всяка седмица изпращаше писмо до Ибрахим. Всъщност пишеше му всеки ден, прибираше го и в деня, когато вестоносецът на двореца тръгваше на път, тя му ги даваше всичките накуп. Така че Ибрахим получаваше в един момент наведнъж по двадесет и пет писма от нея.

Дали ги четеше всичките? Толкова много?

В повечето случаи Ибрахим им отговаряше с едно-единствено писмо от по четири-пет реда. Хатидже не се разстройваше. Да не би съпругът ѝ, затрупан от толкова много работа, да имаше време да седне и да ѝ пише по цели страници писма? И да имаше, щеше ли да пише? Не знаеше.

В първите си писма Хатидже го питаше как е, информираше го за себе си и за двореца, разказваше му как копнее за него.


Не знам днес кой ден е, откакто замина. Колко лошо! Ако знаех на коя дата ще си дойдеш, щях да броя дните от нея, отзад напред, но нали не я знам. И аз смятам минута по минута, час по час, ден след ден.


Ибрахим беше започнал първото си писмо така: Днес е осми януари. Тук денем е много горещо. А нощите са ледени. Дори звездите замръзват.

Следващите писма на Хатидже също бяха изпълнени с любов и копнеж. Написа на мъжа си колко е пораснало бебето в корема ѝ. Неговите отговори обаче приличаха на войнишки рапорт:


Получих писмото ти. Добре съм. Не се притеснявай за мен. Оставихме Дамаск зад гърба си. Напредваме към Палестина. Войската отсега трепери от страх пред пустинята.


В същия страх изпадна и Хатидже. Пустинята! Пясъците, които изгарят хората, които ги поглъщат целите. Пясъчните бури. Ами ако го връхлети някакво бедствие… Ами ако изгуби пътищата… Ами ако се разболее…

Отиде си в стаята. Вдигна капака на раклата. Започна да брои резките, които дълбаеше от вътрешната му страна. После резките заподскачаха пред очите ѝ. Отказа се. Ето на, бяха изминали цели месеци.

Тя продължаваше да пише и изпраща все в същия порядък, но дълго време от Ибрахим не дойде писмо.

Отначало не се трогна. Ех, работата му е много и тежка, с това потисна копнежа. Изминаха още три дни. Седмица. Още десет дни. Вече не можеше да се отърси от нарасналите подозрения. „Един ред! — изплакваше тя на Небиле тревогата си. — Толкова ли няма време моят паша за две думи: „Добре съм. Не се притеснявай!“. Хайде, през деня както и да е. Но през нощта… Напиши го през нощта. Не, не, разсеян е!“

Хатидже се мъчеше да докара от девет кладенци вода, за да намери някакво оправдание, но в ума ѝ се закотви една дума: „Нощта!“. Какво правеше Ибрахим нощно време? Беше се наслушала за легендарната красота на арабските момичета. С очите си ги беше виждала и в харема. Дали не се е заплеснал по онези красавици и да е забравил своята Хатидже?

А пък откакто една нощ сънува как една увита в тюлове арабка танцува пред съпруга ѝ, врящото в нея подозрение стана непоносимо. Още щом се събуди, седна и написа:


Никаква съвест ли няма в нашия ефенди? Няма ли капка милост към съпругата си, която изгаря тук от копнеж? Защо се скъпите да ми напишете поне един ред за вашето здраве? Или нямате възможност да пишете заради приятно прекарваното с арабските красавици време? Ах, безсъвестни… Кажете поне на някого да ни напише вести как сте със здравето.


Не пропусна в края на писмото да капне и една сълза. Очерта изсъхналото петно с мастило, а до него кацна и забележката: Капчица от бисерите, които отрониха очите на вашата Хатидже от копнеж по вас.

Този път отговорът не закъсня. Не мина и месец, когато ѝ донесоха писмото от Ибрахим:


Моя Хатидже, бисер на моята душа… Цвете мое…. Как би могъл Паргалъ да вдъхне аромата на друга роза, освен теб?


Толкова бе написал. Нищо повече.

Въпреки тези няколко сладки думи, Хатидже беше убедена, че нещо се е променило. Душата ѝ не я теглеше да ходи до двореца, за да провери дали не е пристигнала някаква вест за него. Забелязваше, че необяснимо защо просто не ѝ се искаше да се среща с Хюрем. Защото всеки път, когато се виждаше с нея, се притесняваше, че трябва да отговаря пред себе си на въпроса: „Мога ли да бъда приятел с някого, който е враг на съпруга ми?“. И защото всеки път си даваше сметка, че не знаеше отговора. А си даваше сметка и за това, че имаше един-единствен отговор: „Не мога да бъда приятел с врага на съпруга ми. Не е редно“.


* * *

Един ден се случи нещо, което изобщо не желаеше. Без никакво известие пристигна Хюрем. И двете си изиграха ролите добре.

Хатидже я посрещна още в подножието на стълбището.

— За бога! — викна Хюрем. — Какво търсиш на стъпалата в това състояние?

Поговориха си за туй-онуй. Хюрем попита дали е получавала вести от Ибрахим паша. А тя я излъга:

— О, да! Всяка седмица!

Хюрем, разбира се, знаеше, че не е получавала. И ни в клин, ни в ръкав каза:

— И аз снощи попитах Негово Величество моя султан дали Садразам паша е стигнал до Египет. „Много мина, малко остана“ — каза господарят. Не можеше да се нахвали с успехите му. „За награда изпратихме на нашия зет един арабски кон“, така заповядал. Струвал двеста хиляди златни дуката. Написал му и бележка: „Зетко паша, като се завърнеш, ще се качиш на него“.

Хатидже се развълнува:

— Ибрахим няма ли да остава още?

— Аз така разбрах. Затова дойдох днес да те зарадвам. — След кратка пауза: — Но Садразам паша, естествено, ти е писал за тези неща.

И крадешком погледна към Хатидже.

— Ами… — смънка тя. — Съвсем накратко. Нали знаеш, малко говори, малко пише.

Хюрем разбра. Ибрахим не пишеше на жена си нищо от истината.

Продължиха мълчаливо да бодат и вадят иглите си в гергефите. Изтеглиха конците. Хюрем отряза своя конец с малка ножичка с позлатени връхчета. Хатидже го откъсна със зъби, така както правеше от дете.

— Хатидже?

„Ей сега ще излезе наяве истинският повод за посещението ѝ!“ — помисли си Хатидже.

— Моля?

— Искам да те попитам нещо. Ние с теб си приличаме много. Горди сме. Не понасяме несправедливостите. Влюбени сме. И най-важното, не премятаме насам-натам думите си, направо си казваме каквото имаме за казване.

Дали наистина беше така? Кимна в знак на съгласие.

— Убедена съм, че ще отговориш на въпроса ми така, както го мислиш и чувстваш в душата си.

— Олеле! — опита се Хатидже с усмивка да обърне нещата на шега. — Никога не съм те виждала толкова сериозна.

Хюрем остави ръкоделието си и я погледна много внимателно.

— Въпросът ми е следният: Може ли по-малкият да върви преди по-големия? Или казано обратно: По-големият може ли да остава зад по-малкия?

Това пък какво беше?

— Но това не е въпрос, ами нещо като гатанка! По-малкият от по-големия…

— Права си. Нещо се обърках. Искам да кажа, по-големият има права, защото е по-голям, а по-малкият се ощетява, защото е по-малък, така ли?

„Оооо!“ — рече си Хатидже. Веднага ѝ разшифрова мисълта. Опитваше се да каже: на кого по право се пада тронът — на Мустафа или на Мехмед.

— Ами… — опита се да се престори, че не я е разбрала ясно. — Предимство има по-големият точно защото е по-голям.

— Хатидже! Не ме разочаровай. Много добре знаеш какво искам да кажа.

— Не е ли по-добре по въпросите на правото и писаните закони да питаш падишаха?

— Не мога да го питам за това!

Още не сваляше очи от нея. Приближи се още малко и прошепна:

— Ако ти беше на моето място, щеше ли да оставиш на друг, по-голям, правата на това, дето ти е на път — посочи щръкналия ѝ корем — само защото е по-малко от него?

— Законът, повелята на традицията….

— Остави сега закона и традицията. Може ли една майка да предостави това, което се полага на детето ѝ, на нечие друго дете?

Хатидже загуби търпение:

— Аз мога ли да схвана въпроса ти така: Кой трябва да бъде престолонаследникът на Османската империя — синът на Гюлбахар или твоят? Правилно ли съм те разбрала?

Хюрем ѝ се усмихна:

— Виж! Права бях. Каза си го без увъртане. Ами отговорът?

Дълго мълчаха. Гледаха се очи в очи, без да мигнат. Най-накрая Хатидже тихо отрони:

— Отговорът не е по моите възможности.

— А по чии? На онази жена ли?

Хатидже завъртя глава на две страни:

— На двете майки.

— Моят отговор е ясен. Ще ме укориш ли, ако кажа, че нямам ни най-малко намерение да пренебрегвам правата на моя принц само защото се е родил след нейния?

— Има ли значение дали ще те укорявам или не?

— Да!

— Защо?

— Имам нужда от подкрепа. Ти най-добре знаеш каква змия е онази жена… После… после…

— Да? Какво още?

Хюрем внезапно вирна глава.

— Като си дойде Садразам паша… кажи му… — млъкна и се взря в очите ѝ. — Очакваме да застане на наша страна, а не на нейна. И не признаваме никакви права и закони. Това да не са Божиите заповеди! Нека да напише нови такива.

Хатидже не повярва на ушите си. Хюрем беше повела война с извадена сабя. Нямаше скрито-покрито. Имаше нужда от Ибрахим. Ако съпругът ѝ вземеше нейната страна, тя беше приятел, ако останеше верен на установения ред, ставаше враг. Толкоз. Изтръпна. Обзе я усещането, че лятното слънце, огряло цялата стая, внезапно помръкна и небето се покри с черни облаци.