Демет Алтънйелеклиоглу - Ибрахим и Хатидже

— И правото трябва да защитава мен — продължи да цеди през зъби Хюрем, — и законът. Няма да оставя Гюлбахар да наследи трона само защото е била преди мен и защото е родила преди мен. Аз съм тук. Плътно до коляното на Негово Величество султана. А тя, къде е тя? Няма я. Изгонена е. На заточение.

— Но… — опита се да измънка нещо Хатидже, Хюрем обаче я прекъсна:

— Аз го обичам. Дарявам му щастие. Ще се намери ли в цялата Османска империя поне едно божие създание, което да каже, че и повелителят не ни обича?

Хатидже кимна с глава в смисъл на „не“. Защото наистина нямаше. Брат ѝ още беше безпаметно влюбен в Хюрем.

— Дадох на господаря два принца и една султанка. — Погали корема си с длан. — И още едно е на път…

Хатидже се изуми, очите ѝ се ококориха.

— Какво? Боже господи! Много се радвам, Хюрем!

А наум си каза: „Пак ли?“. Тази жена раждаше всяка година, а тя не беше родила още първото си дете. Никак не минаваха тези девет месеца!

— Кажи на Садразам паша само да не се пречка на Хюрем. „Бъдете двамата като едно цяло — така му кажи. — Градете бъдещето на Османската империя след Негово Величество падишаха.“

— Хюрем! — не се сдържа да я укори. — Брат ми султанът все още си е жив и здрав. Аллах да му дава дълъг живот!

— Амин!

Внезапно скочи.

— Ние да си тръгваме вече. Утрешният ден трябва да се спечели от днес. — И се усмихна, като че ли не тя беше изрекла тези плашещи думи. Хвана в дланите си лицето на Хатидже. — Казахме си каквото трябваше. Останалото той да го реши. Приятелството на Хюрем хасеки или…

Не продължи. Защото по-нататък беше ясно.

— Вражда ли?

Пак смени темата:

— А и ти не се бави, моя красива султанке…

И си тръгна така бързо, както и дойде, оставяйки Хатидже загледана подире ѝ.

Заболя я главата. Не очакваше такава атака. Това беше обявяване на война. Хюрем искаше падишахът да направи престолонаследник най-големия ѝ син Мехмед, въпреки че правата принадлежаха на Мустафа. И очакваше Ибрахим да я подкрепи в това. Ако го направи, чудесно, ако не го направи, той да си му мисли! Така казваше.

Приятел с Хюрем или враг…

Какво ли щеше да избере съпругът ѝ?

А вечерта Хатидже подложи на разпит самата себе си: „Ами ти? Ти какво предпочиташ? Приятелството или враждата?“

Не отговори на въпроса, но знаеше какво избра за себе си. Мразеше Гюлбахар. Вероятно заради нея така и не можа да почувства капчица топлота към племенника си Мустафа. Щеше да избере приятелството.

* * *

Направи така, както ѝ каза Хюрем. Не се забави. Една нощ се преви от остри болки в слабините и викна:

— Майко!

Небиле и акушерките веднага се разтичаха. Съобщиха и на Хафза султан, и на Хюрем, че Хатидже султан ражда.

Роди, преди да се съмне.

— Какво? Какво е? — промълви.

— Радостна вест, султанчице! — отвърна ѝ Небиле. — Син си имаш!

Слава богу! Молитвите ѝ отново бяха чути. Като се върнеше Ибрахим, тя щеше да му подаде в ръцете техния син. Но всички бяха изумени. Главната акушерка го заяви открито:

— Такова раждане не бях виждала! Колко издръжлива, колко здрава била Хатидже султан! Ами че тя не викна дори веднъж!

Така беше постъпила. Преглътна болките си, преглътна и виковете си.

Засмя се на изумлението им. Какво толкова имаше за учудване? Нямаше да издържи на едни родилни болки ли такава жена като нея, орисана да броди по брега на смъртта безброй пъти, да се сгромолясва в бездънни мрачини, да изправя гърди срещу незарастващи рани и страдания?

Хафза султан и Хюрем дотичаха презглава. Хюрем се държа така, сякаш въобще не беше изредила онези думи. Не пусна от ръцете си сина ѝ.

Батко ѝ дойде след вечерната молитва, когато бебето вече беше заспало.

Той го взе на ръце и дълго се взира в него. Накрая се произнесе:

— То прилича на нас! От Паргалъ е взело само очите.

„И това е достатъчно“ — каза си наум Хатидже.

— Щом нашият зет пашата е пожелал ние да му дадем името, така и ще направим! — каза султан Сюлейман. Прочете молитва в ухото на племенника си и три пъти му произнесе името:

— Мехмед шах! Мехмед шах! Мехмед шах!

Оставяйки го в ръцете на Хатидже, изрече и друга молитва:

— Да расте жив и здрав за радост на майка си и баща си! Да бъде победоносец като моя дядо Мехмед хан!

КАЙРО, МАЙ 1525 Г.

Оставиха зад гърба си и Газа. За Ибрахим краят на пътя вече наближаваше. Един ден, когато прекосяваше танцуващите в маранята под палещите лъчи на пустинното слънце безкрайни пясъци, той видя Голямата пирамида. В душата му изригна буря от възторг. Слезе от коня. Просна се ничком върху нажежения пясък, изпълнен с благодарност: „Господи! Още веднъж повярвах, че съм твоят избраник! Ти ме свали от дървения кон и ме качи на тези жребци. Ти ми взе дървения меч и ми постави в ръцете богато инкрустирани със скъпоценности ятагани. Ти ме поведе по пътищата на Александър Македонски, римляните Цезар и Марк Антоний. Моля те, позволи ми да си свърша работата така, че в тази страна на фараони наред с техните имена да се прославя и моето име! Докато свят светува!“.

В Кайро влезе като победоносен военачалник. Населението посрещна с рози османския паша, който ги освободи от краткия, но кървав режим на жестокия Ахмед. Той прочисти останалите бунтовници. Създаде съдилища и предаде на избраните от народа съдии арабските шейхове, които подкрепяха Ахмед. Отдели виновните от невинните. Така и не се трогна от сърцераздирателните молитви на виновниците за милост, нито от богатствата, които просваха в краката му.

— Абе, злодеи! — кипна от гняв. — За какъв вземате нас, великия везир на световния владетел Негово Величество султан Сюлейман, който притежава съкровищниците на цял свят, та сте тръгнали рушвети от злато и елмази да ни давате! Вашите богатства не стигат да купите не само великия везир на най-великия ни господар, ами дори и един гол и бос негов прислужник!

Из цяло Кайро като небесна гръмотевица се разнесоха гласът на Ибрахим и писъците на бунтовниците. На издигнатите покрай пътищата бесилки безжизнените тела на престъпниците се люляха три дни и три нощи.

Въстанието беше премазано, правосъдието — изцяло гарантирано, настъпило бе времето да се възстанови от основи разпердушиненият от предателите ред. И той направи такива неща, че славата и блясъкът му заля с радост не само улиците на Кайро, ами дори и трапезата на бедняците в столицата.

На всички вдовици и сираци осигури по списък месечна издръжка. Помилва и пусна на свобода де къде осъдени за неизплатени заеми имаше по затворите, а дълговете им плати от хазната. Отдели голям дял средства от бюджета за образованието на бедните деца. Със собствени пари възстанови джамията на египетския завоевател Амр Ибнил Ас. Намали високите данъци.

Когато приключи с всичките тези работи, бяха изминали вече два месеца и два дни, откакто пристигна в Кайро. Докара и назначи за управител на Египет правителя на Дамаск Хадъм Сюлейман паша.

Денем тичаше на вси страни, отзоваваше се на всеки, който казваше, че е натясно. Беше уморен, беше съсипан. Но не можеше да заспи. Страхуваше се да спи. Откакто дойде в Кайро, нещо му стана. Присънваха му се странни неща, някакво момиче все му подаваше златната корона на фараоните.

„Клеопатра!“

Можеше да се закълне. Тя беше! Красавицата, която сънуваше.

„Ибрахим! Ето я трихилядолетната корона на Египет. Тя вече е твоя!“

Даже и насън Ибрахим се виждаше недостижим.

„Ти не я ли даде на Цезар, а я обеща на Марк Антоний?“

„Да! Но никой не я заслужи така, както ти. По тези земи никой след фараоните не е направил това, което направи ти. Ти стана синът на Нил. Сине на Орус, приеми короната и трона. Те са твои!“

Изведнъж я виждаше съвсем гола пред себе си. Бавно-бавно се приближаваше към него. Устните им почти се допираха.

Мили боже, внезапно Клеопатра се превръщаше в Карадут. Короната блестеше в нейните ръце. „Вземи я! — казваше му Мюнире. — Нали искаше корона на главата си? Ето ти корона. Вземи я! Твоя е вече!“

Ибрахим искаше да избяга. Не можеше. Короната го притегляше с непреодолима сила. Той се приближаваше, а Карадут се отдръпваше. Мюнире се смееше като луда. Заливаше се в ужасен смях.

„Какво чакаш, Паргалъ? Виж, ето я короната, тук е. Вземи си я!“

И тъкмо да сграбчи короната…

Велики боже! Карадут се преобразяваше в огромна змия. В огромна кобра, втренчена в него, с вдигната глава.

Ибрахим се събуждаше облян в студена пот. Реши, че може би ще се отърве, ако се премести от Кайро в Александрия, но съновидението не го остави на мира и там.

Кобрата пак го хипнотизираше с ледените си очи. За пръв път ѝ видя корема. Колко е издут, си помисли насън. Като че ли… Като че ли…

„Проклета да си!“ — изкрещя и скочи от леглото, щом змията протегна към него раздвоения си език. В столицата нещо става! Враговете ми ни нападат!

Беше в това състояние под влияние на съня, когато му съобщиха, че Селман Реис е пристигнал от столицата с един боен кораб. Страхуваше се. Дали му се беше причуло Сюлейман да казва: „Ако не сме завоевателите на Египет, завоеватели сме на сърцата!“. Да не се беше разгневил, че не споменаваше неговото име?

Слезе направо на пристанището. Капитанът поздрави великия везир както подобава, извади от пазвата си едно руло, целуна го и го допря до главата си.

Послание от султан Сюлейман!

Само писмото на владетеля се целуваше и слагаше на глава.

„Ето! — каза си Ибрахим. — Тук е написано моето бъдеще!“

Отвори посланието със страх.

Паша…

Прав излезе. Сюлейман се обръщаше към него само с едно сухо „паша“. Нямаше Ибрахим, нито Паргалъ, нито пък зетко! Със свито от страх сърце продължи да чете:

От месеци си надалече. Първо чакаш вест от съпругата си, естествено. Дръж се сега Паргалъ, да не паднеш! Роди ти се син като звезда! Казал си повелителят да му даде името. Така и направихме. Нарекохме го Мехмед шах. Да расте с името си! И Хатидже, и синът ти са добре!

Ибрахим почувства как тревогата, която беше притиснала сърцето му като менгеме, се разсея за миг. Знаеше, че не раждането на син породи радостта и спокойствието в душата му. Разбра, че не е загубил вниманието и обичта на падишаха към него, това го зарадва много по-силно.

Зетко паша… — Ето че най-сетне Сюлейман го беше написал. — Липсата ти в столицата се усеща по-силно от всякога. Мелодиите на твоята цигулка звучат в ушите ни. Тук има прекалено затъжени за теб. И ние сме сред тях. Взираме се в пътя ти, в думите ти, в ума ти...

Само това му беше достатъчно, за да изпадне във възторг. Всичко беше наред. Сюлейман пак го беше нарекъл „зетко паша“. Написал му беше, че се е затъжил за него. По-нататък можеше и да не чете, но го прочете.

…Може би си казваш: аз тук зачеркнах от списъците предателя Ахмед, но се питаш какво ли прави повелителят с жестокия Ферхад?…

Какво ли можеше да става с Ферхад паша? Той си имаше здрав стожер. Женен беше за по-голямата сестра на падишаха, заварената сестра на Хатидже — Бейхан султан.

…Решихме, че може би зет ни Ферхад ще поумнее, ще се усмири, ще спре да пролива кръв без повод и причина, ще се откаже да наказва с изтезания, затова го смъкнахме от поста му на везир и го направихме управител на Семендере[40]…

„Охо!“ — наостри вниманието си Ибрахим. Падишахът беше свалил този човек от коня, за да го качи на осел.

…Но не си взе поука. Не ни остави друга възможност. Който нанася вреди на държавата, няма как да се отърве от наказанието само защото е зет. Тези дни Хатидже и Хюрем ханъм се опитват да утешават овдовялата Бейхан султан. Но така или иначе не смятаме, че се е разстроила кой знае колко…

Значи това му подсказваше сънят.

Значи това, че го питаше как е, думите за липсата му и похвалите бяха чисто и просто само поводът. Истинската цел на посланието, което държеше в ръцете си, беше точно тази новина.

„Виж накъде изби сънят ни! — обвиха го облаците на тревогата. — Внимавай къде стъпваш, Паргалъ! Да си зет не значи, че главата ти няма да падне!“ Какво друго беше това, ако не предупреждение?