В края на посланието си падишахът пишеше: Връщай се вече! Явно се опасяваше авторитетът, на който се радваше Ибрахим в Египет, да не му вземе акъла и да го доведе до лоши последствия. Страхуваше се богатствата на Египет, великолепието и могъществото, с което разполагаше самостоятелно, да не завъртят главата и на Ибрахим.

Нави рулото с посланието, целуна го пак и го допря до челото.

— Да направим каквото трябва, Реис! — каза. — Повелителят иска да се връщаме.

Капитанът се засмя. Ибрахим така и не разбра защо. Защо се смееше този човек? Нима беше забравил, че се намира пред великия везир?

Обърна се към кораба зад гърба си. Едва сега видя прекрасното нещо, което сваляха по направения дървен мост между палубата на кораба и пристанището.

— Един арабски кон! — му каза Селман Реис. — Струва двеста хиляди златни дуката. „Достоен е за моя зет пашата!“ — така каза повелителят и го изпрати.

Господи! Такова нещо Ибрахим не беше виждал. Конят блестеше под палещото египетско слънце. Беше впрегнат в цялата сбруя. Инкрустирана със сърма, сребро и злато. Точно по средата на челото, между двете уши — аленочервено перо с прикрепен изумруд.

Ибрахим моментално се озова при коня. Не можеше да повярва. Всяка фибра на този кон трептеше. В един момент се освободи и се изправи на задните си крака. Четирима войници му опънаха юздите и той изцвили раздразнено.

— Оставете го!

— Ваше Превъзходителство паша!

— Пуснете му юздите!

Конят погледна косо с черните си очи човека, който го галеше по врата, по гривата. Подуши го. С предния си десен крак зачатка по пристанището.

Без да спира да го гали, Ибрахим попита:

— Имаш ли си име?

Отговори му един от войниците:

— Карабарут! По време на пътуването не допусна никого при себе си. Изрита двама от нашите и сега са на легло. Единият още е със счупени прешлени, така си лежи. Ние решихме да го кръстим Карабарут!

Ибрахим си каза: „Не! Той вече се казва Буцефал. Това е конят на Александър Македонски!“ Спомни си дървеното конче в Парга. И то се казваше Буцефал. А сега Господ му изпрати истинския. Наведе се към него и му прошепна:

— Буцефал!

Конят изправи уши. Обърна се и пак го погледна. Изпръхтя през ноздрите си с все сила. Въпреки протестите на войниците, Ибрахим пъхна левия си крак в обработеното със злато сребърно стреме, вдигна се, прехвърли дясното си бедро над екипировката на коня и се настани върху обработеното със скъпоценни камъни и филигранни плетеници седло.

Мили боже!

Очите му се заслепиха от надписа върху топката на седлото, изписан с миниатюрни бисерчета:

На завоевателя на сърца…


LXVII


ДВОРЕЦЪТ НА ИБРАХИМ ПАША НОЕМВРИ 1526 Г.

Ибрахим се завърна след единадесет месеца съвършено променен. Хатидже живя цяла година с надеждата, че ще се оправи, но нищо не беше както преди. Просто нямаше как да стане. Защото Ибрахим не се спираше. Някои нощи оставаше в двореца. „Повелителят не ме пусна“ — ѝ казваше. Много често отсъстваше и за проверки на армията. На два пъти изчезна — и ни вест, ни кост. След което научи от брат си, че е бил отсреща, в Гюзелджехисар.

— Че каква работа има в крепостта?

— Хатидже, няма да седнем да разпитваме Садразам паша какво е правил там. Има си, разбира се, някакъв повод. Ти се занимавай с Мехмед шах.

Един-два пъти се опита да му се оплаче:

— Паша, ние се затъжаваме за вас дори и когато сте в столицата.

— Права си, моя Хатидже, но докато този неверник Карл Пети се стяга да хвърли срещу нас цяла Европа, за нас няма мир и покой.

За Египет Ибрахим отлетя като вятър и се върна като вятър — точно така, както го беше казал. Сега обаче беше във вихъра си.

Сякаш за Египет бе заминал Ибрахим, а се бе върнал някой друг.

Хатидже едва успя да намери време, за да му разкаже за посещението на Хюрем. Като сподели, че се е уплашила от думите ѝ, съпругът ѝ отговори:

— Не се бой! Хасеки има право. Иска да застанем на нейна страна. Докато тя е с господаря, нашето място е ясно.

— Значи ще ѝ помогнеш по онзи въпрос?

— Хатидже, мястото на Ибрахим е там, където е Негово Величество падишахът.

Тя веднага изтича при Хюрем с надеждата, че ще я зарадва, като ѝ сподели какво е казал Ибрахим. Но отговорът ѝ я разтърси:

— Какво да ти кажа, Хатидже. Негова си работа! Отсега нататък всеки да си върви по пътя.

— Но той…

— Ето че е определил ясно мястото си.

— Не се ли радваш? Той казва, че е на страната на повелителя. Това…

— Да стои на страната на падишаха си е негово задължение. А да стои на наша страна е съвсем друго нещо.

Едва тогава разбра, че дори батко ѝ да обяви за престолонаследник не нейния син — принц Мехмед, а сина на Гюлбахар — Мустафа, Хюрем нямаше да се откаже от борбата.

В името на тази цел тя беше заложила главата си. И който се опиташе да я спре, вече ѝ ставаше враг. Ибрахим си е Ибрахим, падишахът — падишах, светът — свят.

Това го знаеше единствена Хатидже! И никой друг!


* * *

Не беше изминала и година, откакто султан Сюлейман взе на ръце Ибрахимовия син и му прошепна в ухото „Мехмед шах“, когато отново тръгна на поход. Заедно с Ибрахим и неговия Буцефал. Конят, който за всеки друг беше Карабарут.

Този път Хатидже не остана без вести. Падишахът пишеше на Хюрем много често, а Ибрахим — на Хатидже. В писмата на Сюлейман имаше и стихове, посветени на Хюрем, под които той се подписваше като Мухиби. А Хюрем пък отвръщаше на Сюлейман: Как само горя от любов, как само чезна от копнеж, същинска роза пресушена.

Знаеше го, защото тя ги четеше на Хатидже.

А ето какво представляваха писмата на Ибрахим: Как си? Аз съм добре. Не се тревожи. Целуни Мехмед шах от мен!

Разказваше ѝ още и за местата, през които са минали, за построените мостове, за превзетите крепости, за падишаха — колко много го обича и как го хвали, а другите паши как му завиждат и как от завист направо полудяват.

Хюрем не знаеше тези неща. Защото Хатидже не ѝ ги четеше.

Новините за победите пристигаха една след друга:


Имперската армия излезе на Дунав. Спахиите си поят конете в Дунава.

Унгарската пуста е премазана от край до край.

Нека да се знае радостната новина: Ибрахим паша превзе крепостта Петерварадин.

Сюлейман хан и унгарският крал Лайош, застанал начело на кръстоносците, които неверникът Карл Пети хвърли срещу нас, излязоха един срещу друг в равнината край Мохач.

Великият везир и зет Ибрахим паша забеляза навреме и съсече всичките четиридесет рицари кръстоносци, които се опитаха да проникнат в шатрата на повелителя и да го убият.

Победа! Победа!... Само за два часа Сюлейман хан унищожи унгарската армия от кръстоносци. А на онези, които успяха да се спасят чрез бягство, блатата край Мохач не им простиха. Те погълнаха Крал Лайош и неговите рицари заедно с тежките им брони и бронирани коне.

Имперската армия напредва към Будин[41].

Получихме съобщение, че вдовицата на крал Лайош и сестра на Карл — кралица Мария, е избягала от Будин.

От Пеща, която е на другия бряг, дойдоха делегации да молят за милост. Победоносецът, завоевателят на Будин, Негово Величество падишахът, заповяда да не се посяга на войниците, на живота, на имуществото и великият везир Ибрахим паша влезе в Буда. Населението посрещна нашия повелител с рози и карамфили.

Господарят си направи намаза по случай Курбан Байрям в Будин, в голямата катедрала, превърната в джамия. Поздравленията по случай празника приемаше в двореца на крал Лайош. На унгарския престол постави войводата на Ердем — Запольо.

Падишахът издаде заповед имперската армия да започне подготовка за завръщане.

Падишахът победител и армията победителка са в София…

Повелителят пристигна в Одрин.


По-нататък Хатидже изобщо не я интересуваше. Не я интересуваше дори и от самото начало. Замина не нейният Ибрахим. Този, който се завръщаше, пак нямаше да бъде той.

Ибрахим имаше някаква тайна. А може би и много повече от една. Тайни, които го задушаваха, потискаха, плашеха. Хатидже вече беше дълбоко убедена, че те не бяха държавни, както се оправдаваше мъжът ѝ.

Знаеше, че брат ѝ е оставил войската си да превземе още няколко крепости, а самият той е избързал да тръгне на път, защото Хюрем му беше написала: Връщай се!


Султане на моето сърце, едничък татко на моите принцове и на малката султанка, смилете се над вашата робиня, която не може да понася повече вашето отсъствие. Всеки изтекъл без господаря ден се превръща в отрова за вашата Хюрем. Моето легло, същинска розова градина, щом сте при мен, е обрасло с бурени. Моля нашия господар… Моля…


Хатидже беше писала само два пъти за пакостите на Мехмед шах. И толкоз.

„Трябва да разгадаеш тайната на Гюзелджехисар!“ — ѝ повеляваше вътрешният глас. Но Хатидже се страхуваше да го направи. Предчувстваше, че в мига, когато я разкрие, всякаква връзка помежду им щеше да прекъсне. А предчувствията ѝ никога не я лъжеха.

За пръв път след толкова години в съня ѝ се появи Пойният славей. Усмихваше ѝ се. Казваше ѝ: „Не тъжи!“.

Хатидже копнееше за него. И то — до полуда.


* * *

Столицата вреше и кипеше, дворецът жужеше.

От всеки и навсякъде се говореше за Ибрахим.

И да му се ядосваше Хатидже, и да му се сърдеше, в края на краищата той беше нейният съпруг. Бащата на децата ѝ. Проклинаше онова, което се мълвеше за Ибрахим. Сякаш прякорите Европееца, Любимеца, Зетя му бяха малко, та сега населението започна да го нарича и „пашата със статуите“.

Дори Хюрем, при която отиде на посещение, изглеждаше разстроена.

— Знам — изпъшка тя, — много е дразнещо, Хатидже, но между нас да си остане, хората са прави.

Разбира се, че бяха прави. Защо му трябваше да монтира онези статуи на Ат мейданъ?

След като се завърна от Будин, Ибрахим ѝ беше разказал надълго и нашироко за паметниците, които той наричаше статуи. Беше толкова прехласнат по тях, че в един момент Хатидже дори се усъмни: „Дали мъжът ми не се е отвърнал от исляма? Номера ли ми прави?“ Защото не помнеше дотогава да е разговарял с нея за нещо друго така разпалено и толкова дълго.

— Ще ги видиш, Хатидже. Като влязох в двореца на Лайош, просто не повярвах на очите си. Като че ли в големия двор едновременно блестяха три слънца.

— Три слънца ли?

— Да. Трите слънца на Древна Елада.

Наясно беше, че Хатидже не е схванала нито една от неговите думи.

— Три великолепни статуи, Хатидже. Три невероятни статуи, изправени върху чудесни дълги крака.

Статуи ли? Или паметници? Същата вечер тя не сподели с Ибрахим какво мисли. Но ето, сега усещаше, че всички разсъждаваха като нея.

— Творецът им е бил запленен от гръцката митология. Едната статуя изобразяваше Аполон. Не можех да се отделя от нея. Сякаш богът на слънцето, музиката, огъня и поезията Аполон щеше да си грабне лирата и да засвири на нея. Срещу него бяха поставили статуята на Херакъл. Синът на бог Зевс и Алкимена, дъщерята на Микенския крал. Позата му беше такава, като че ли всеки миг щеше да скочи от постамента си и да се нахвърли върху дивите зверове. От изражението, изваяно върху лицето му, направо настръхваш.

— Третият пам… третата статуя на кого е?

— Богинята Артемида. Сестрата на Аполон. Пресвета Дево, ти трябва да видиш каква невероятна цялост, какво срастване се е получило с елена до нея.

— Пресвета Дево ли?! Елен ли?

Ибрахим дори не беше забелязал какви гафове направи от вълнение. Изписаното на лицето му смущение и объркване бяха направо потресаващи. Хатидже се сконфузи.

— Елен ли казах, Хатидже? Аллах, Аллах! Еленът е символът на Артемида. Артемида е дъщерята на Зевс и богинята Лето. Тя е богиня на дивата природа, лова и луната. Богиня на лъка и стрелата. Девственица с красиво лице.

— Девственица ли? Артемида не се ли омъжвала?

— Според митологията тя помагала на майка си, когато е раждала Аполон. Като видяла колко много се е мъчила, тя се заклела да остане девствена. Артемида носи светлината на непорочността и здравия разум.