В един момент въздъхна и взе ръцете на Хатидже в своите.

— Колкото и да ти разказвам, не мога да ги опиша. Не мога да одухотворя нагледно тяхната красота. Сама трябва да ги видиш.

— И тъй като няма как да отида до Будин, това означава, че не ще мога да ги видя.

— Не, моля ти се, ще ги видиш! Помолих господаря. Демонтирах ги. Натоварих ги в пълни със слама сандъци, за да не се повредят. Те са тук!

— Значи си ги донесъл в столицата?

— Да! — погледна я ядосано. — Стоят си затворени в сандъците. Колко пъти молих Негово Величество падишаха. Дайте ги на мен, ще ги поставя пред двореца си. Всеки да ги гледа. С тях столицата ви ще стане по-богата и по-красива. „Да си седят в сандъците!“ — все това си повтаря. Но няма да се откажа. Ще ги освободя от затвора им. Ще видиш!

„Каза и го направи!“ — мърмореше Хатидже. Постави статуите на Аполон, Херакъл и Артемида точно срещу двореца им. Сега, като обърнеше глава навън, Хатидже виждаше първо Артемида. Красивите ѝ женски крака. Защото поличката над тях беше толкова къса, че все едно я нямаше. И гърдите ѝ бяха открити. Ами онзи бог, когото Ибрахим наричаше Херакъл? Пази боже, Хатидже се срамуваше да го погледне. Всичкото му беше на показ, всичко.

Хората се стичаха на Ат мейданъ да разглеждат тези статуи. Крясъци ли не щеш, проклятия? Едни обръщаха гръб към тях и правеха намаз, други четяха Корана.

Всеки си даваше сметка, че статуите предизвикват буря от ужасен гняв. С изключение на мъжа ѝ. Един ден, когато този въпрос беше поставен и в Дивана, Садразам паша рече и отсече:

— Ще свикнат! Те показват колко е могъщ повелителят на Великата Османска империя. Доказателство, че наследникът на Древна Гърция и на Рим е Великата Османска империя!

— Но, паша! Народът гледа на тях като на идоли. Искам да кажа, че всъщност са само това. Ислямът не ни позволява такова нещо.

— Идоли ли? — извиси глас Ибрахим, а в себе си възропта: „Боже господи! Турци!“. — Паша, паша, това се нарича изкуство, а не идоли! Изкуство!

Но ето на, хората не ги наричаха изкуство. Везирите, пашите и учените роптаеха. Недоволстваха дори възпитаниците на Ендерун. А само допреди няколко години повечето от тях се бяха кръстили пред статуите на Исус и Дева Мария по родните си места. Разгневени бяха и еничарските казарми. Единствено в Корпуса на морските пехотинци нямаше и грам отпор. „Моряците са по-отворени към света и новостите!“ — казваше си Ибрахим.

На няколко пъти Хатидже с подходящи изрази и сладкодумие му каза:

— Да бяхме махнали оттам онези неща, моля те! Да ги вземем в нашия двор. След като хората не проявяват разбиране, няма защо и да ги гледат, не е ли така?

— Не, моля, има защо! Ще свикнат. Само след месец дори няма да забелязват, че са там.

Не свикнаха.

Сред хората даже плъзнаха от ухо на ухо и два стиха:


В храма на света свещен дойдоха двама Ибрахима —

идоли трошеше първият, идоли градеше вторият.

Ето тогава Садразам паша изпадна в ярост.

— Отивам при господаря! — викна към Хатидже, която си играеше с децата в женското отделение. — Дойде време да се сложи край на този раздор!


* * *

— Какво казал? Какво казал?

Сюлейман беше в добро настроение. Поглаждаше си брадата и се усмихваше на Ибрахим.

— Прочети го още веднъж, зетко паша.

— В храма на света свещен дойдоха двама Ибрахима —

идоли трошеше първият, идоли градеше вторият.

— Ех, че хубаво го е сътворил! Кой, казваш, е поетът?

— Един голтак, Фигани се казва.

— Фигани, а?… Хубаво го е съчинил това двустишие, Ибрахим. Надарил го Аллах.

— Повелителю, това… това е… истински раздор… Подстрекателство за бунт… Противопоставя ме на Ибрахим, който рушал идолите, а аз съм ги издигал. Това…

— Е, не ги ли издигна?

— Те не са идоли. Изкуство са!

— Поетът не казва така, а населението вярва не на садразама си, а на поета. Не се гневи, такива са хората. Ако на падишаха си или на везира повярват за едно, на поета ще повярват и за хиляда неща, изречени с красиви думи.


* * *

Още като излезе от падишаха и се върна в кабинета си, Ибрахим веднага нареди да извикат командира на еничарите.

— Виж, ага! Да няма „по-нататък“. Да няма „утре“, „сутринта“. Сега! Да се открие и залови оня непрокопсаник Фигани, да се качи на едно магаре и три дни да го разкарват по улиците на столицата за срам и позор. На четвъртия ден да не види слънцето! Разбра ли?

Заповедта беше изпълнена. Тези, които по ъгли, кръчми и гостилници декламираха стиховете и си шушукаха против идолите на Ибрахим, не обелиха и дума, когато прекарваха пред тях автора на това жигосващо огнено двустишие — обругаван, блъскан, падащ, ставащ. Задоволиха се само да хвърлят един поглед върху качения на магарето Фигани, целия раздърпан и окъсан. Макбул паша им беше насреща! С него шега не биваше. И това се разбра достатъчно ясно на четвъртия ден, когато една кола повлече по земята обезглавения труп на Фигани, за да го изхвърли някъде.

Една заран посетителите на Атпазаръ не видяха идолите.

Бяха си отишли.

Никой повече не видя Аполон, Артемида и Херакъл.

Единствена Хатидже се разплака тихо и кротко, когато ѝ донесоха вестта, че съпругът ѝ се е разпоредил да обезглавят Фигани. Вечерта Ибрахим се прибра много късно, тя не си легна, преди да го види.

— Един е Аллах, Паргалъ, и един той решава! — доближи се тя до лицето му така, че дъхът ѝ го опари. — Нито човекът, нито любимият, нито планината, нито скалата! Единствено Аллах! Идва ден, всичко изчезва. И властта, и могъществото. Главата, която ти заповяда да отсекат, в съдния ден ще ти потърси сметка!

— Какво можех да направя, султанке! — опита да се оправдае той. — Да го оставех, та пред мен и зад мен да реди подстрекаващи народа стихове ли?

— По-добре така да беше направил! По-добре да го беше оставил, та народът да му потърси сметката заради теб: „Дай да го видим този Фигани, глупостите в главата му не са пуснати от Аллах!“.


LXVIII


ДВОРЕЦЪТ НА ЗЕТЯ ИБРАХИМ ПАША ОКТОМВРИ 1527 Г.

Хатидже отдавна стоеше загледана в морето. Тежеше ѝ нещо в душата, нещо неопределено. Такова беше то. Загнездваше се вътре, пропълзяваше към кризите, като стъпки на връхлитащо зло. Някъде отдалече съдбата ѝ подготвяше лоша шега. Предчувстваше го.

Историята с идолите разтърси силно Ибрахим. Виждаше се дори с просто око. Беше по-намръщен от преди, по-замислен. Все по-рядко се отбиваше в стаята ѝ. Любеха се само от време на време. А и когато се любеха, Хатидже не се чувстваше като съпругата на Ибрахим, а като всяка друга жена, която трябва да си изпълни задължението. Кой знае дали и той не изпитваше същите чувства.

Така или иначе, спря да свири на цигулката. Преди случая с идолите, макар и от време на време, той все пак посвирваше на Хатидже, може би само за да си припомни, че те двамата са женени. Сега съвсем нарядко вземаше цигулката в ръце. И то в мъжката част на двореца, в неговата си стая. Хатидже можеше само да слуша мелодиите.

По-преди, като засвиреше, Хатидже всеки път виждаше как очите му се просълзяваха. А и тя всеки път го слушаше с трепетна душа. О, Аллах, защо всичко се промени така? Защо онзи чувствителен мъж си отиде, а на негово място застана този мълчалив паша?

В нощите, когато не можеше да заспи и се премяташе в самотното си легло отляво надясно и обратно, тя си шепнеше: „Аллах, да беше го създал като гол, бос и прост мъж, а не като човек с такива амбиции и таланти! Тогава щеше да ме обича много повече. А аз щях да го боготворя“.

Убедена бе: Ибрахим имаше някаква несподелена, дълбока тайна. Колкото пъти тя се опитваше да го попита защо толкова често ходи в Гюзелджехисар, толкова пъти Ибрахим изкусно изместваше темата:

— Името го показва, султанке моя. Крепост. Военен обект. Крепост с изключителна важност за охраняването на Босфора още от времето, когато твоят прапрадядо Баязид Йълдъръм е заповядал да я изградят. Често-често ми се налага да ходя на проверки там и това е съвсем нормално.

Хатидже не можеше да го засече: „Толкова често ли?“. По два, даже по три пъти на седмица?

Толкова ли е важно това Гюзелджехисар, че да се налага да прекарва някои нощи в казармата на крепостта?

Веднъж Хатидже се изплака на Хюрем. През очите ѝ премина тайнствен облак.

— Не знам — вдигна рамене. Тонът ѝ обаче съвсем не беше убедителен. — Много ли често остава там?

— Понякога два пъти в седмицата. Случва се и по три.

— Хмм! Много е. Приема ли жени в покоите си?

— Жени ли? — изпадна в паника Хатидже.

— Сигурно в двореца ви има цял куп красиви прислужници. Говореше се, че като се върнал от Египет, Зетя паша докарал много момичета. Само в двореца изпрати седем от тях. Колко ли е отделил за себе си?

Хатидже не можеше да възприеме това, което чуваше. „Колко ли от тях е отделил за себе си?“ Що за отвратителна дума? А Хюрем го изрече като нещо съвсем естествено. И по-лошото беше това, че сякаш знаеше нещо, а не можеше да го каже.

— Не съм ги броила. Но и ние май взехме пет-шест. Има и четири чернокожи нубийки. Двете взех при себе си. Другите две дадох на Небиле.

— Еееех!

— Хюрем, има ли нещо, което знаеш?

— Неее. Само попитах. Хайде, Хатидже, не ме гледай така, сякаш съм ти казала, че си ляга и става с момичетата от харема.

— Хюрем, той чудесно знае, че никога няма да му разреша това. Кой ми е учител? Не си ли ти? Казах му го съвсем открито: „Моята учителка е Хюрем хасеки. А ти трябва да вземаш пример от Негово Величество падишаха. Няма да отваряш обятия за друга, освен за законната си съпруга!“

Хюрем се разсмя на глас:

— Добре си му го казала, че си му пуснала и мухата. Няма да признаваш открито на никой мъж какво не искаш и какво искаш да прави. Така ще си извъртиш приказката, че той да го сметне за своя идея. Разбере ли, че ти си му затворила пътя още в самото начало, завърти ли му се в главата мисълта за онази работа, все ще намери всевъзможни начини.

— Не! Ти знаеш нещо! Не го крий от мен, Хюрем! Моля те! Ако знаеш нещо, кажи го!

— Да кажа!? Но не знам. Говоря ти го като нещо вероятно… Щом не може да го прави тук, човек може да се замисли дали не си е настанил някоя наложница на друго място.

— Боже опази!... Не си вземай грях на душата!

— Права си! Какво да правя. Ето на, дворцовият живот ме направи толкова мнителна. Не ме гледай мене, хубавице моя, султанке.

Но мухата беше пусната вече в главата на Хатидже. Дали можеше да е това?

Нима можеше който и да е мъж, разделен от съпругата си цяла година, да издържи, без да посегне към жена? Откъде да знаеше? Знаеше само, че е докарал оттам куп чернокожи и белокожи арабски момичета. Това Ибрахим не го криеше. Всичките ги разпръсна. Изпрати даже на Искендер Челеби и на жена му Семиха ханъм една чернокожа и една белокожа слугиня.

Ами ако е отделил някоя и за себе си?

Хюрем вече си беше тръгнала, този въпрос обаче продължаваше да ѝ дълбае мозъка, тя непрекъснато си го повтаряше. Ами ако е отделил една и за себе си? Като знае, че не може да го прави тук, дали не си е настанил някоя наложница на друго място? Дали не тича при някоя уличница, а да казва, че отива на войскови прегледи? Ами ако Гюзелджехисар е тайното любовно гнездо на мъжа ѝ?

На сутринта първата ѝ работа беше да извика Диметоглу Хъдър ага.

Като чу какво се иска от него, той без малко щеше да изпусне чашата с шербета.

— Хайде да те видя сега, Хъдър! — втренчи се тя в очите му — Двамата с теб станахме сродни души по съдба. Споделихме огромна обща болка. Застанахме пред прага на смъртта. Подмина ни. Дължим ти живота си. Но там горе има Аллах! След грешката, която допусна първия ден — каквото и да кажем, било е провидението, Аллах това им написал по челата! — ти ми служиш беззаветно. Не се съмнявам в твоята преданост. Хайде да те видя сега, свърши тихомълком и хубавичко тази работа. Разучи всяко нещо. Ела и ми разкажи. А после зарови в сърцето си всичко, което си видял. И никой да не може да го намери и извади оттам!

С маниера си на бивш капитан Хъдър ага удари токове. Тъй като Хатидже не искаше, той вече не засукваше мустаците си, не им извиваше нагоре върха, не ги мажеше с мед и масло. И без това времето не му беше оставило такива мустаци, че да ги засуква и маже за достолепие.