— Както кажеш, султанке, тъй да бъде!

— Хайде тогава!

Едва излязъл през вратата, при нея дотича Небиле и направо скочи на дивана, където седеше:

— Султанчице!

Видя умоляващия поглед в очите на момичето: „Не го прави“.

— Трябва, Небиле! Трябва да го разбера. Иначе ще полудея. Бъди сигурна, че неизвестното е по-лошо от истината!


* * *

— По дяволите! — изруга и хвърли молива.

Пред Ибрахим лежеше доста дълъг лист хартия. „Списъкът на проблемите!“

Не един, не пет, не и десет бяха тези проблеми.

И всичките чакаха него.

Той трябваше да ги разреши.

Печатът беше в него. Времето изискваше вярна служба в името на Османската империя. Е, добре, но никой не му подаваше ръка, не му помагаше. „Аз не съм Господ! Не ми стигат силите за всичко!“ — измърмори на себе си.

Толкова много въпроси имаше, които чакаха да се заеме с тях, че най-накрая реши да ги подреди един под друг в един списък. После направи втори според приоритетите и значимостта им.

И ето на — този списък лежеше сега пред него. Проблеми, които очакват спешно решаване:

Сред войската има брожение. Трябват нови завоевания заради плячката и паричните възнаграждения. Повелителят трябва да предприеме нов поход. Страхувам се шушукането да не прерасне в открити протести.

Целта е ясна. Карл Пети и братът на австрийския крал, палячото Фердинанд. Трябва да се предотврати опитът им да си върнат Унгарските крепости, които Негово Величество падишахът превзе преди две години. Тези, които се измъкват, трябва отново да се турят на място и да се сплашат.

Трябва самообявилият се за наследник на римската корона Карл Пети да бъде притиснат на широк фронт и да му се вземе от ръцете и тронът, и короната.

Господарят не бива да отлага повече въпроса за принца престолонаследник. Трябва да се намери начин за бързо разрешаване.

К-едно все по-често — Гюлбахар беше написала така от страх да не попадне в нечии ръце — изпада в опасна ситуация. Веднага трябва да се укроти. Ако се вреди само на нея, мен какво ме интересува? Но ще навреди на ч. л. — това пък беше шифърът за принц Мустафа — и на мен.

К-две обезателно — а това беше Хюрем — трябва да бъде блокирана отвсякъде. Ако това не може да се постигне, трябва да намеря начин за помирение.

К-едно и К-две ще могат ли да се сдобрят? Незабавно трябва да опипам почвата. Ще мога ли да намеря формула за помиряване (например подялба)? Дали може да се възприеме?

К-три — направила е на Хатидже три номера — здравата я заредила с подозрения. Трябва да се направи нещо. Но не знам какво. Да си призная ли? Невъзможно! Много е късно. Трябва да помисля, да помисля…

О — това беше кодовото име на Дилшад — расте. Трябва незабелязано да я взема в града. Но предпазливо. Това може да срине всичко, всичко. Или да изпратя О някъде в София, в Белград… Дали там ще я очаква по-добро бъдеще? А има и Парга, разбира се! При майка ми. Ах, толкова съм затъжен за нея. Как ли ще реагира, като разбере? Ще полудее, ще полудее.

М — Е…у… Е…и…ж… Е…м… Е…л…

Шифри, шифри, шифри. Не можеше да напише: „Мухсине… Единствена утеха… Единствен извор на живот… единствена моя… Единствена любима“. Попаднеше ли в чужди ръце!... В тях беше заключена неговата тайна. Беше забулил и дъщеря си Дилшад, и Мухсине в тайнственост, скрил ги беше.


* * *

Вдигна глава и погледна през прозореца. Слънцето припичаше. Вече наближаваше вечерта. Единият от двата опънали бели платна кораба се промъкваше към Черно море. Другият се беше насочил към Островите. Ах, Мухсине, красавице моя, най-красива от всички красавици. Клеопатра моя! С очи на кошута! Египетско мое слънце!...

Изпита същото, което ставаше, когато беше далече и си помислеше за нея. Моментално се пренесе във величествения дворец в Кайро, където живя дванадесет месеца. Доста време се въздържаше, но липсата на жена му обсеби и духа, и мисълта. Кого ли не си представяше. И Ферахшад, и Карадут, и няколкото попаднали му случайни жени от Сарухан, стигаше чак и до Хатидже. Но напразно. Попадне ли веднъж в човека змията на похотта, само стой и гледай! Тя не мирясва, докато не му вземе ума и не го накара да се върти и мята из празното легло като пумпал.

Спомни си времето, когато му представяха момичета с думите: „Мехлем срещу самотата на Негово Превъзходителство пашата, а той извръщаше глава настрани, за да не ги гледа. После — и нощта, когато вече не издържа и попита слугата си: „Има ли мехлем срещу самотата?“

Ето, точно тя беше този мехлем. Мухсине! Красивата, жизнерадостната Мухсине, кошутата Мухсине!

И на това му викали арабка, помисли си той, като я видя за пръв път цялата обвита в тюл. Мухсине беше съвършено бяла. Косата ѝ… Боже господи! Очите ѝ… Като гладко море се стелеше от главата до коленете черната като нощта коса на Мухсине!

А очите ѝ… Черен огън! Така го беше казал. Знаеше, че няма черен огън, но те бяха ето такива. Черни, а изпепеляваха. От всяко място, до което се докоснеше погледът ѝ, изригваха буйни пламъци и наоколо се разхвърчаваха искри.

Половината от лицето се криеше зад малко пече от бял тюл. Кой знае дали точно заради тази белота очите ѝ изглеждаха толкова черни и искрящи.

Печето покриваше носа. Ибрахим не можа да различи устните. Какви ли бяха? Плътни? Ибрахим усети в себе си неудържимо желание, отначало се засрами, после изпадна в паника. На мига се попита дали пустинята не му е отнела човешкия образ.

Тези, които докараха Мухсине при него, я бяха загърнали с друг, жълт тюл. През него прозираха черните зърна на гърдите. Краката ѝ се очертаваха под шалварите от червен тюл с цепка отстрани.

Паргалъ направо полудя.

Внезапно зазвуча игрива, омайваща музика. Кои свиреха, къде бяха — не знаеше. Чуваше звуците, но не ги виждаше.

Сега отново изживяваше мига от нощта, когато застиналата като статуя на Афродита Мухсине започна да се полюшва в такт с музиката пред очите му.

Тя отхвърли назад глава и черната ѝ като нощта коса се разпиля наоколо като ветрило. Наведе се назад, за да завибрира с бедрата си, и от нея, откъм гърба ѝ, полъхна невероятен, неустоим аромат. Наведе глава и с печето, което покриваше върха на носа ѝ, се свлече.

Господи!... Колко млада беше! Колко ли години имаше? Петнадесет, седемнадесет? Не повече, в никакъв случай. И тези устни… Червени, пухкави. Само за целуване!... Шията, изпъкналите под спуснатия от раменете тюл стегнати, твърди, едри гърди. Танцуващите на талази, на талази бедра. Дългите крака.

Оххх!.. Мухсине!

Ибрахим изведнъж се разтресе. Нямаше да издържи повече. Да седи тук, далече от нея, и да си припомня до най-малката подробност онази нощ? Това щеше да го подлуди.

Щеше да направи неща, каквито не трябваше да се правят.

Познаваше се. Нападнеше ли го похотливостта, той ставаше съвършено друг.

Правеше всичко онова, което смяташе за позорно, за осъдително, дори за зверско.

А Мухсине в този момент беше само на три часа път от него.

Когато я попита „Ще дойдеш ли с мен?“, тя го погледна с черните си очи на кошута и се засмя:

— Мога ли да не дойда?!

Добре де, но къде щеше да я заведе? В двореца, където живееше Хатидже ли?

Казват, че от всяко положение има изход.

Така беше наистина. Жълтата къща в Гюзелджехисар!

След смъртта на Ферахшад Дилшад остана сама. Трябваха му хора, които да се грижат за нея. Ибрахим хвърли доста пари, за да ѝ ги осигури, но… Мухсине можеше чудесно да върши и тази работа. Щеше да бъде сърдечна приятелка и на дъщеря му, и на него.

Добре, но Дилшад дали щеше да я приеме? Сигурно щеше. Или пък Ибрахим щеше да я убеди. Друг изход просто нямаше. Дъщеря му имаше нужда от някого. А от Мухсине по-добра нямаше да се намери.

Колко добре направи, че докара Мухсине! Въпрос беше как да я изпрати в Гюзелджехисар, без да я види някой.

Успя да уреди и това. И сега Мухсине беше там… на три часа разстояние, и го чакаше в цялата си хубост и с целия си плам.

Нямаше да се удържи повече.

Щеше да се втурне към Мухсине. Трябваше да тича презглава. Иначе щеше да пламне. Щеше да изгори.


* * *

Ибрахим препускаше с коня си и се смееше от душа.

Ако го срещнеше някой познат и го видеше в тези дрехи да язди този кон, нямаше да повярва, че това е великият везир, Зетя Ибрахим паша. „Не! Не е той! — щеше да се закълне в Аллах човекът. — Великият, могъщият Макбул Ибрахим ли? Я не ме разсмивайте! Тоя, дето се е качил на краставия кон, най-много ще да е някой избягал от цирка имитатор на нашия зет паша.“

В този вечерен сумрак даже нямаше да има и кой да го оприличи.

— Идвам, моя Мухсине! — промълви сред чаткането на подковите. — Отвори обятията си, твоят мъж пристига!

И наум дори не му мина да се обърне и да погледне назад. Така и не видя, че зад оставения от коня му прашен облак го следва един друг конник. Той яздеше, стараейки се да спазва разстоянието помежду им.

Паргалъ и преследвачът му подминаха Гюзелджехисар. Преобразеният Ибрахим обърна коня си надясно към реката Гьоксу. Не след дълго спря пред жълтата къща.

Конникът, който го преследваше и сега се беше скрил сред дърветата, видя как вратата се отвори, преди още да се е похлопало на нея.

До слуха му долетя нежно, сладко гласче:

— Татко паша! Добре дошъл!

— Къде е Мухсине?

Стори му се, че дочу смях на момиче. Вратата се затвори.

„Ще бъде дълга нощ!“ — си каза човекът сред дърветата. Внезапно изплувалата иззад хълма луна огря лицето на Хъдър ага. „Леле! — изпъшка той. — Татко паша, а?“ След толкова усилия най-сетне беше разгадал мистерията.

„Мухсине ли? Тя пък коя ще е?“ — зададе си сам въпроса.

Каза си „Утрото е по-мъдро от вечерта!“ и слезе до брега на реката. Завърза коня на такова място, където нямаше да го забележат. На сутринта щеше да разчепка хубаво тази работа и тогава щеше да отиде при Хатидже султан.


LXIX


ГЮЗЕЛДЖЕХИСАР, ЖЪЛТАТА КЪЩА НОЕМВРИ 1527 Г.

Седмица по-късно пред измазаната с жълта боя къща спря кола, която се бе надбягвала с есенните листа. Кочияшът и едрият мъж до него с рунтавите мустаци се втурнаха да отварят вратичката.

Първо слезе крехка като вейка жена. След нея — втора, която явно се загръщаше да се предпази по-добре от настъпилия студ. Тя хвана първата за ръка. Запристъпваха директно към къщата по постланата с килим от жълтеникави и ръждивочервеникави листа земя.

В същия миг измежду дърветата от градината на къщата излезе едър мъж. Ръката му беше пъхната в черния пояс.

— Търсите ли някого, госпожи?

Кочияшът и другият до него с рунтавите мустаци минаха пред жените.

— Изчезвай, ако ти е мил животът! — избоботи мъжът с рунтавия мустак. — Какво си мислиш, че правиш, знаеш ли пред кого се изпречваш?

— Пред кого?

— Пред Хъдър ага, който клетва е дал, ако трябва и да убива, но с живота си да брани Хатидже султан, дъщерята на покойния Селим хан, сестрата на падишаха и наш господар Сюлейман хан.

Човекът се смути от тези високопарни изявления. Но така и не отстъпи. През рамото на Хъдър ага погледна към двете жени зад него. Едната беше много млада и много хубава. И другата не беше грозна, но сякаш вече малко поувехнала. И много бледа.

— А те кои са?

— Ами ти кой си, че ми задаваш и въпроси?

— Аз съм охраната на дома — леко разколебан, отвърна човекът. — Не мога да пускам вътре никого, без да знам кой е.

— Вече знаеш! — процеди този път през зъби кочияшът. — Нали агата ти каза. Глух ли си, или искаш да се простиш с живота?

Пазачът видя, че и двамата от новодошлите са с ръце в поясите, готови всеки миг да му се нахвърлят, и реши да подхване с по-мек тон:

— Значи, сестрата на нашия повелител…

Хатидже докосна Хъдър ага по рамото, даде му знак да се дръпне встрани и излезе напред.

— Дръпни се, Хъдър! Нямаме излишно време за губене. Да потропаме на вратата. Аллах не казва на гостенина си: „Махай се!“.

Като видя как изглежда жената, как се държи, как говори, пазачът се убеди, че Рунтавия мустак му е казал истината. Без съмнение, това е сестрата на султан Сюлейман — Хатидже султан. А и придружителката ѝ не беше която и да е. Той пък не беше чак такъв глупак, че да се изпречи на пътя пред сестрата на падишаха. Плюс това никой не му беше казвал, че трябва да го направи. Задачата му беше само да пази двете жени вътре от непознати хора. А сестрата на падишаха съвсем не беше непозната.