Поклони се и отстъпи. Хатидже тропна два пъти с токмака по вратата.

Изчака. Никакъв отзвук.

— Няма ли ги?

— У дома са. И без това не се показват много-много.

Тъкмо се канеше трети път да потропа с бронзовия токмак, когато зад вратата се разнесе весел, красив глас:

— Идвам! Кой е?

— Ще отворите ли, момичето ми? Ние сме гости, изпратени от бога.

Вратата се открехна.

На прага застана млада, красива жена. Хатидже се разтресе не толкова от красотата и свежестта на това момиче, колкото от приликата. Пред нея стоеше Ибрахим в женски образ. Неговите вежди, неговите очи, носът, устните, овалът на лицето. Дори и ръстът. Много красива, много чаровна, много елегантна. Много достолепна. Но и много разтревожена.

Като видя как се стъписаха гостенките, тя се усмихна.

— Моля да ме извините, накарах ви да чакате. Нямаме много посетители, а бях на брега до реката… Заповядайте, кого търсите?

„За Бога! — възкликна наум Хатидже. — Прилича му и по гласа. И тя си движи ръцете като Ибрахим, когато говори!“

— Ние — продума едва-едва — искахме да се видим с Дилшад ханъм.

— Аз съм.

— Ами Мухсине ханъм? Не е ли у дома?

Не стана нужда Дилшад да ѝ отговаря. Отнякъде — Хатидже и Небиле не видяха откъде, най-вероятно от горната площадка на стълбището към етажа — прозвуча женски глас:

— Кой дойде, Дилшад?

Момичето им се усмихна леко, после обърна глава назад:

— Две жени, които казват, че са гостенки, пратени от бога.

По стълбището се разнесоха бързи стъпки.

— По-добре да не бяхте отваряли вратата веднага, хубавице моя. Какво ни посъветва баща ви? Да не отваряме на никого, ако Бехрам чауш не ви е съобщил! Забравихте ли?

Хубав глас! Нежен и мил. Стъпките бяха вече зад момичето.

— Добре, кои са тези божи гос…

Занемя, дойде и застана на прага до Дилшад.

Хатидже усети, че ѝ секва дъхът. С тази ли я дели? В душата ѝ се надигна вик, сърцето ѝ пламна. „Много хубава. Господи! Хиляди пъти по-хубава от мен. По-хубава от всяка друга. От Хюрем, от моето цвете Небиле… Тази коса, тези очи, това тяло…“

— Кого търсите? Кои сте?

Черните очи на Мухсине бяха отправени към Хатидже. В погледа ѝ се четеше тревога и подозрителност.

Жените бяха красиви, мили и добре облечени. По всичко личеше, че са знатни и богати. Особено тази, точно срещу нея. Каква величавост се излъчваше от нея! Другата — много красива, но смутена.

— Вие ли сте Мухсине ханъм?

Жената за миг се подвоуми. Гласът на гостенката и прозвуча тъжно. Но не се усещаше враждебност — нито в погледите ѝ, нито в тона ѝ.

— А вие кои сте?

— Няма ли да ни поканите вътре?

Въпросът много приличаше на заповед: „Отваряй тази врата! Дръпни се настрани и ни покани вътре!“

Нещо не беше наред. Хвана Дилшад за ръката и лекичко я дръпна назад. Подпря вратата с ръка.

На Хатидже ѝ заприлича на боец, готов да затвори портите на крепостта под носа на врага.

— Мухсине ханъм — обърна се към нея с подкупващ глас. — Трябва да поприказваме с вас и с Дилшад ханъм по един много важен въпрос. Моля ви да ни поканите вътре.

— Извинявай, госпожо — отвърна ѝ с отпор Мухсине. — Не може да приемаме у дома никого, ако не знаем кой е! Дори не си казахте имената!

— Аз съм Хатидже султан! — кимна Хатидже.

„Съпругата на баща ми!“ — си каза Дилшад.

Първата мисъл, която мина през ума на Мухсине, беше същата като нейната. Съпругата на Ибрахим. Но за разлика от Дилшад, на нея и се завъртя из главата още една дума: „Красавица“.

Беше се опитвала да си представи как изглежда Хатидже. Макар че Ибрахим не ѝ беше казвал нищо за нея, Мухсине винаги си беше мислила, че е красива. Иначе Ибрахим би ли я взел за жена? Щеше ли да я вземе? Може би щеше, кой знае? И грозна да беше, кой нямаше да вземе дъщерята на падишаха? Но тази жена насреща ѝ беше красива. Само малко бледа. И толкоз! А знае ли някой ти как изглеждаш?

Красивото свежо лице на Дилшад повехна като листенцата на роза. В очите на Мухсине пламна пожар. Тя беше готова да воюва за този мъж. Защото още не знаеше, че другата не е дошла, за да воюва.

— Ами… — измънка Дилшад, застанала плътно до Мухсине.

— Защо дойдохте тук, моля? Мога ли да попитам?

По гласа ѝ личеше, че е интелигентна. Явно великият зет Ибрахим паша явно беше наел кой знае колко възпитатели да я образоват. Макар че никога не би го допуснала дори и в мислите си, Хатидже се усети, че я гледа топло усмихната. Каква вина имаше това момиче?

— Дойдохме да ви вземем, дъще!


* * *

Вечерта, когато съпругът ѝ си дойде, завари Хатидже да си тананика тихичко някаква песен. Беше убедена, че е постъпила правилно. Точно това беше правилният ход. Съдбата ѝ този път се обърка. Готвеше се да си поиграе не само с нея, ами и с Ибрахим, с Дилшад, с Мухсине.

Ставаше дума не за един, а за четири живота.

След като отвориха вратата и ги поканиха вътре, известно време мълчаха и четирите. Оглеждаха се една друга. Веждите, очите, ресниците, устните, начинът на сядане, ръцете, краката, стойката… Прецениха си всичко, едно по едно.

Хатидже го реши още като слушаше разказа на Джафер ага. Но не беше напълно сигурна дори и когато колата ги откарваше към Гюзелджехисар. Каза си „Да!“ още щом видя Дилшад на открехнатата врата. Точно така трябваше да постъпи. За миг красотата на Мухсине я жегна като жена, завидя ѝ, но в края на краищата вече си имаше решение. Този път тя щеше да е орисницата на съдбините. Най-малкото, на съдбините на тези две разтреперани жени пред нея.

— Днес заварвам Хатидже султан в добро настроение — забеляза Ибрахим. — Личеше си, че е изненадан. — Това ме радва. Е, добре, кое направи моята султанка така щастлива?

Хатидже държеше една свещ, постави я на подходящо място. Посрещна подозрителния въпросителен поглед на Ибрахим.

— Защото вече няма да е нужно толкова често да се разделяме, Ибрахим.

Учудването и страхът, изписани по лицето на съпруга ѝ, я разсмяха от сърце. Нямаше представа как щеше да постъпи той, но нямаше никакъв друг изход, освен да се предаде. А тя нямаше да си затвори очите пред опита му да пропилее цели два живота заради собственото си благополучие. Животът на тези две момичета.

— Така ли? — Гласът му прозвуча скептично. — И как ще стане това?

— Вече няма повод нашият ефенди да ходи чак в Гюзелджехисар.

Докато Хатидже изговаряше това, Ибрахим тъкмо приклякваше да седне върху огромната дебела постелка. В объркването си той понечи да се изправи и настъпи полите на кафтана си. Търкулна се настрани.

— По дяволите! — изръмжа. — Какво Гюзелджехисар? Какви ги говориш, жено?

— Казах ти, Ибрахим, че повече няма да ти се налага да ходиш в Гюзелджехисар.

— Защо? — задавен от яд, попита мъжът ѝ.

— Защото те са тук. Двете красавици от жълтата къща!

— Ти!...

Ибрахим скочи като побеснял. Щеше да я удари ли? Нея, жена си? Сестрата на султан Сюлейман? Сестрата на своя благодетел? Хатидже беше готова и на това. Щеше да му викне „Не на мене тия номера!“ и също да се нахвърли върху него.

Щеше да постъпи по същия начин, по който красавицата Мухсине си беше наумила да воюва за любимия мъж. Освен това тя беше Томирис Едже. Нападаше с оголен меч страха, лъжата, измамата. И сега щеше да се нахвърли срещу съдбата. Това бе единствената разлика между нея и Мухсине. Хатидже повеждаше битката не заради съпруга си, а заради поверената му от една нещастна жена Дилшад и заради съдбата на грабнатата от пустините на Египет и захвърлена тук Мухсине. Решила беше да го направи още когато потропа по вратата на жълтата къща, дори и те самите да не искаха. Щастлива беше, защото и Дилшад, и Мухсине повярваха, че не съществува нищо по-ценно от техния живот. И най-важното — че Хатидже е един истински ангел!

— Знам всичко, Ибрахим! И за Ферахшад ханъм. И за злощастната Мюнире, която с твоето бебе в корема се е хвърлила от Плачещата скала…

— Хатидже, това са…

— Няма да те слушам, паша! Вече е много късно. Но трябва да знаеш, че нито съм ти ядосана, нито обидена. Съдба! Сигурно никой не е искал да стане така. Нито ти, нито Ферахшад ханъм, нито Карадут… Нито Дилшад и Мухсине. Нито пък аз, естествено. Но ето, станалото — станало! Както например и това, че влюбена в моя Поен славей, аз се оставих да ме омагьосаш и се съгласих да се омъжа за теб. Както и да ме дадат на мъж едва деветгодишна. Всичко е съдба! Този път обаче няма да го бъде. Няма да се подчиня на съдбата. И никого няма да оставя на собствената му съдба. Дори и теб. Те ще живеят вече под този покрив.

Ибрахим беше повече от объркан. Крачеше паникьосан из стаята като разярен лъв.

— Хатидже, чуй ме. Бях ги скрил. На теб… много исках да ти кажа. Не можах. Мухсине… за да гледа дъщеря ми… Добре. Не ме гледай така. Случи се. В Египет. Ако това се разчуе…

— Не се бой! — въздъхна Хатидже. — Няма да се разчуе. Кой ще посмее да разпитва кого е взела в двореца си Хатидже султан? Твоето момиче в момента е в покоите на Небиле. Имай предвид, че аз я обикнах достатъчно много и ще я пазя дори и от теб. Докато ѝ приготвят стаите, ще бъде гостенка на Небиле. До ден-два ще се настани в собствените си покои… А Дилшад вече е моя придворна. Аз отговарям за всичко, свързано с нея. Въобще недей да ми пречиш. Духът на онази жена… на Ферахшад ханъм, сега ни гледа и двамата, Ибрахим. Само не прави грешни стъпки!

— Ако се разчуе…

— Колко души знаят, че е твоя и нейна дъщеря? Аз, ти, Мухсине, Небиле и Хъдър. Естествено, и тя самата. Всеки ще си умре с тази тайна. Довери ми се. Не знам какво ще стане, ако твоят гняв те заслепи и отново си загубиш ума и съвестта. Но знам едно-единствено нещо: няма да оставя съдбата на Дилшад да зависи повече от един баща, който иска да скрие нейното съществуване! Разбрахме ли се? Ясно ли ти е?

Ибрахим се опита да каже нещо. Така и не успя. Буца заседна в гърлото му. За пръв път, откакто напусна Парга, се чувстваше победен, сринат. Дори в ръцете на пиратите и робовладелците нямаше усещането за такава безизходица. Дори и когато оня сатана се нахвърли върху него да го кълца с ножа си! Мълчаливо кимна с глава. Може би за Дилшад щеше да е по-добре, ако съдбата ги разделеше един от друг. Кой знае?

— А що се отнася до Мухсине — продължи Хатидже, — тя е в женското отделение. Много ѝ се удава шиенето. Ще я връча на шивачките. Тук ще живее. Ако си влюбен в нея, но истински влюбен, нищо не мога да ти кажа. Трябва да знаеш и това — момичето е предпочело да се предаде на теб, вместо да бъде робиня. Както някогашният роб Паргалъ, значи. Това, че е паднала в твоите обятия, не е било от любов, не е било заради черните ти очи. Ако го възприемеш… как да ти го кажа, паша, ако си потъпчеш гордостта, ще я потърсиш. Ако си кажеш: „Не! Не може повече!“, ще я оставиш. И Мухсине ще бъде при мен щастлива и защитена. Няма да бъде принудена по задължение да се оставя в нечии обятия. Току-виж днес, утре ѝ излязъл и късметът. А ти — върви накъдето си щеш, Ибрахим, ще е по-добре за всички. За мен така е по-приемливо. Е, какво ще кажеш, разбрахме ли се?

Ибрахим погледна жена си с огромна болка. Срам, гняв, благодарност, всякакви чувства се смесваха и бушуваха в главата му.

— Ти, Хатидже, знаеш кое е най-добре — измънка едва-едва.

Обърна се настрани, за да не проличи, че очите му се напълниха със сълзи. Хатидже обаче видя каквото ѝ трябваше. Паргалъ плачеше! Сърцето я заболя. Не беше искала да го вижда такъв.

Той беше нейният красавец с извитите като полумесец вежди и омайните очи. Нейният Ибрахим, който ѝ вземаше ума с приказките си, който я омагьосваше с мелодиите на цигулката си, който я подлудяваше с пръстите си, с устните си.

Великият везир на Османската империя.

Той беше пашата любимец на султан Сюлейман.

А сега плачеше!

Хатидже се обърна той да не усети, че е видяла сълзите му, и отиде при дивана си. По стъпките му разбра, че съпругът ѝ си отива от стаята ѝ. И му каза:

— Едно последно нещо! Моли се, Ибрахим, на моя Аллах ли, на твоя Господ ли, на когото вече вярваш, да ти прости за злините, които си сторил!


LXX


ДВОРЕЦЪТ НА ИБРАХИМ ПАША ЮНИ 1534 Г.

„О, Аллах! Колко много неща се случиха за тези седем години! Колко невероятни, колко луди неща!“