Извоювани победи, спечелени от султан Сюлейман рамо до рамо с Паргалъ Ибрахим. Неочаквани поражения. После отново победи.

Така си преценяваше Хатидже изминалите седем години, щом останеше насаме.

Станаха куп неща, които не биваше да стават. А такива, които трябваше да станат — не станаха.

Съпругът ѝ стана министър на отбраната. Дотогава не се беше виждало и чувало падишах да възлага на великия си везир главнокомандването на армията, но султан Сюлейман направи невъзможното възможно.

После, падишахът сключи законен брак с Хюрем. Дотогава изобщо не се беше появявала жена, достойна да сключи брак с падишах. Но Хюрем направи невъзможното възможно. Наложницата Хюрем си беше отишла, дошла беше Хюрем султан!

Не беше нужно да се обяснява, че Ибрахим полудя.

По всичко личеше, че започва да върши някои неща наопаки. Първите му смахнати прояви вече бяха налице.

Един ирански ходжа — Молла Каабаз, вдигна голяма врява с проповедите си, че „Исус е най-великият пророк“. За да го спаси от смъртно наказание, Паргалъ се скара на онези, които не вярваха, че ходжата може да е мюсюлманин, други пък, които му подариха свещения Коран, нахока. Падишахът се намеси и осъди на смърт спасения от Макбул паша Каабаз.

В надпреварата, подета от Хюрем и Хатидже, Хасеки роди още един принц, но и Хатидже не остана по-назад — на бял свят се появи дъщеря ѝ Фюляне.

Красивата Мухсине се омъжи за сина на Джафер ага и замина като снаха в Дамаск.

Вече и Дилшад бе наред.

Кой знае още колко неща, за които не можеше да се сети сега, бяха станали.

И без това Хатидже не можеше да повярва в много от тях.

Прошепнатите от Хюрем думи в деня, когато батко ѝ провъзгласи съпруга ѝ за главнокомандващ армията, непрекъснато човъркаха мозъка ѝ:

— Ах, ах! Негово Величество султанът си играе с огъня, султан ханъм!

— Защо говориш така?

— Военната мощ е това, което държи един владетел на крака. Нашият господар я предаде на мъжа ти. Нищо не остана в неговите ръце.

— Има ли смисъл да показваш толкова подчертана враждебност, Хюрем? Какво се опитваш да кажеш? Че Ибрахим ще направи нещо лошо ли? Това ли имаш предвид?

— Казвам точно обратното, султанке. Господарят направи лошо на мъжа ти.

Хатидже нищо не разбра.

— Можеш ли да вдигнеш тази купа?

— Че защо да не мога? — троснато отвърна Хатидже.

— Ами оня ибрик?

— Ето ти, вдигнах го. Накъде биеш?

— Ами онова стенно огледало?

— Как ще го вдигна? Виж го, огромна сребърна плоча от пода до тавана. Рамката му — изваяна от злато. Не само аз, трима души няма да го вдигнат.

— Ето това ти казах. Падишахът даде на мъжа ти златно огледало, по-голямо от това, което може да вдигне. Паргалъ ще вижда в това огледало себе си. Ще си мисли колко важен, колко велик е станал. Главата му, мислите му ще се объркат. Да не дава Аллах, човек като се възгордее веднъж, направо полудява.

Ето че стана точно това. Хатидже си спомни колко наперен слезе от колата си Ибрахим същата вечер, когато падишахът го обяви за главнокомандващ. Вярно, Паргалъ вървеше винаги с вдигната глава. Но въпросната вечер беше съвършено друг. Никога не го беше виждала толкова горд, наперен и превзет. Пристъпваше не везирът, ами някакъв властелин, може би и император! Император без корона!

През нощта Хатидже се събуди от някакъв говор. Съпругът ѝ сновеше из стаята и си мърмореше:

— Сатана! Сатана! Наближава мигът на отмъщението! Господ ще възвеличи човека, убил сатаната! За мен ще зазвънят камбани! Жени ще палят свещи и ще благославят моето име. Ще славят името на Паргалъ дори и в джамиите!!

Какво друго беше това, ако не брътвежи на един луд?

И очите на Ибрахим не бяха същите — започна да гледа като луд. Нямаше ги вече вълшебството и омаята в тях. Те сякаш пронизваха човека като стрела. Премазваха, стъпкваха, трошаха, давеха, унизяваха. Все едно се беше възвисил над облаците толкова високо, колкото е Бог, и гледаше на останалите хора там долу като на лазещи по земята буболечки.

Каквото кажеше, беше все едно заповед от падишаха. Изпълни си дадената клетва. Доведе в столицата баща си, майка си и сестра си. Прегръдката с майка му разплака дори и Хатидже.

Ибрахим преуспя. Баща му, рибарят Армано, вече беше санджакбеят Юсуф паша. А майка си и сестра си доведе в столицата. И това беше нещо невероятно, но ето на, стана.

Според Хатидже във всичко това имаше провидение. Тя считаше, че към никой свой роб Създателят не е бил толкова щедър, колкото към Ибрахим. От сина на един рибар беше сътворил роб, от роба — крал.

Хатидже беше на мнение, че е напълно възможно мъжът ѝ да гледа на себе си като на полубог. Той се държеше точно като такъв. Като някакъв крал или като онези богове, чиито статуи донесе от Будапеща и побучи на Ат мейданъ.

Един-единствен съперник си имаше Ибрахим. Хюрем! Враг беше тя, враг, когото съпругът ѝ не успя да смачка, да унищожи, а може би и никога нямаше да успее. Кой би могъл да излезе на глава със законната съпруга на великия султан Сюлейман?

Само той! Макбул, главнокомандващият велик везир, Паргалъ, Зетя Ибрахим паша. Започнал беше дори да крои планове за унищожаването на Хюрем. Хатидже го видя в очите на мъжа си в деня, когато Сюлейман сключи брака си с Хюрем.

— Чакай, чакай, ще видиш какво още ще направи тази жена. Само гледай, ти казвам! — Наплюнчи показалеца си и го прекара по стената: — Написах го и тук. Онази жена е вещица. Всичките ви омагьоса… падишаха, тебе, валиде. Всичките. Само върху мен не можа да си задейства магията.

Хатидже се разсмя. „Дали е така?“ — си каза. Вероятно на Хюрем изобщо не ѝ влиза в работата да омагьосва точно теб. Не е ли възможно?

Изведнъж се сети за деня, в който Ибрахим влетя като фурия през вратата:

— Вече не мога да го търпя!

— Какво не можеш да търпиш вече, Ибрахим?

— Господарят да раздава заповеди по акъла на онази жена! И то на мен!

— На коя жена?

— Хатидже! Знаеш за коя говоря! Ето онази жена. Твоята приятелка!

— Какво се е случило? Какво толкова ти каза падишахът, та да си мислиш, че Хюрем му го е внушила?

— Не си го мисля. Знам го! Защото господарят започна с думите: „Хюрем ханъм иска да…“

За да усмири поне малко гнева му, Хатидже му се усмихна.

— Какво толкова е намислила снаха ми, че да разгневи така моя господар? Разкажи ми.

Мъжът ѝ въобще не се засмя.

— Слушай. И ти ще останеш с отворена уста. Жената помолила господаря ни да покани в столицата Махидевран и принц Мустафа.

Наистина, Хатидже също зяпна от изненада. Не помнеше да се е изумявала така дори когато ѝ казаха: „Падишахът сключва официален брак с Хюрем хасеки“.

— Не ми се вярва!

— Чакай! Има и още! Хюрем щяла лично да покани с писмо Гюлбахар. А и мен, главнокомандващия паша, молела — виж, виж, виж какви фитили е пуснала в главата на повелителя! — да упражня — чуй сега добре! — влиянието си върху тази жена, за да я накарам да приеме поканата!

— Добре, а батко ми какво каза?

— Какво ще каже? „Няма да подминем молбата на нашата султанка, зетко паша. Нека Гюлбахар и принцът ни да дойдат. Хюрем иска да ги посрещне подобаващо в Стария дворец. Да се вземат съответните мерки.“ Долови ли тънката игра? Откакто чу за сватбата, Гюлбахар и бездруго е полудяла. Бълва змии и гущери срещу стоножката ли да го кажа, змията ли, московчанката ли! А сега ѝ се натрива носът: „Новият дворец вече е мой дом. Ти върви и стой при наложниците!“. Това ще подлуди още повече Махидевран. Чакай, чакай, не бързай! Не съм свършил още. Хюрем искала да изпрати децата си да целунат ръка на Гюлбахар. Само си представи! Естествено, и принц Мустафа трябвало да целуне ръка на Хюрем, която изхвърли майка му и него от двореца на баща му…

Направо не беше за вярване.

— …Как може падишахът да допусне това? Как може да се води по ума на онази жена? Как може да иска от главнокомандващия да изпълнява нейните прищевки? Голям проблем ни виси на главата, Хатидже. Европа отново се подготвя да ни нападне. Повелителят направи много лошо, като вдигна обсадата на Виена, преди да я е превзел. Малко още да бяхме постискали зъби, Виена щеше да падне. Но не изтрая.

— Защо? — не схвана Хатидже мисълта му.

— Тя не го остави на мира. Изпращаше писмо след писмо до повелителя. Закопняла била за него! Да се връщал! Като че ли той е тръгнал на разходка или на лов, сърни да преследва. Вдигнахме обсадата, върнахме се. Намазахме душиците на врага с мед и масло. Оня кърлеж, племенникът на Карл Пети, се наду до пръсване. Рим го удари на празнуване, че се е отървал. Камбаните на катедралите забиха като за победа. Заговорих му за портите на Цезаровия Рим. А той… ами това… ами онова…

Нищо повече не каза съпругът ѝ, но Хатидже го разбра.

— Плюс това, над главите ни повторно надвисна заплахата от Сафевидите. Тахмасп, синът на шах Исмаил, сега, след неговата смърт, вече е могъщ човек. Непрестанно повтарял: „Не отмъстим ли за Чалдъран, не си заслужаваме царството!“.

Хатидже обаче не считаше, че на всичко това трябва да се обръща внимание. Нейният брат беше могъщият султан Сюлейман.


* * *

Всичко, което поиска Хюрем, беше направено.

Гюлбахар и синът ѝ пристигнаха в столицата. Децата на Хюрем отидоха в Стария дворец да ѝ целунат ръка. Гюлбахар се страхуваше от гнева на падишаха и също изпрати Мустафа в Новия дворец при Хюрем.

И не само това. Един ден, когато Хатидже отиде в Новия дворец, Хюрем посрещна Хатидже литнала в небесата от щастие.

— Имам такава новина, Хатидже, че като я чуеш, направо няма да повярваш.

Засмя ѝ се.

— Щом ти се захванеш с нещо, вече ти вярвам. За теб няма невъзможни неща.

— Познай какво ще ти кажа! След като кака ни Гюлбахар и синът ни Мустафа са тук, рекох поне да направим сюнета на нашите принцове! Гледам оня ден, на Мустафа му наболи мустачките. Ами че то е грехота!

— А падишахът дали ще се съгласи?

Хатидже изобщо не допускаше, че брат ѝ ще приеме сюнетът да се направи общо. Как така синовете на Гюлбахар и Хюрем ще легнат един до друг да ги обрязват заедно? Невъзможно! Мустафа трябваше да го обрежат в Сарухан. А синовете на Хюрем — тук. Така беше редно!

— Че може ли да не се съгласи? Снощи му казах на Негово Величество моя султан. Трябваше да го видиш! Обсипа ме с целувки: „Усмихната моя! Чудесно си го намислила!“. Днес щеше да каже на великия везир да се захваща с приготовленията. Като на твоята сватба. Аз и ти ще направим всичко, каквото трябва, нали? Намислила съм нещо. Да направим тържеството на Ат мейданъ. Да обрежат принцовете във вашия конак. Зетят паша сигурно няма да има нищо против.

Как щеше да има! Единственото нещо, което можеше да направи, е като се върне вкъщи, да се накрещи. Така и направи.

— Сюнет! — не спираше да ръмжи. — Проклета да е! Щели да обрязват момчетата!

В първия момент Хатидже не проумя защо идеята да се направи тържествено обрязване разгневи така много съпруга ѝ. „Какво толкова?“ — се питаше сама. Като се замисли, идеята на Хюрем ѝ хареса. „Няма лошо! Населението е потиснато, от завръщането след обсадата на Виена моралните ценности избледняха. Самите ние изгубихме вкуса си към живота. Едно разкошно празненство ще се отрази добре на всички.“

През нощта съпругът ѝ пак бълнува насън:

„Велики Исусе! Идва! Сатаната идва! Ножът… ме… Господи, спаси ме! Той ще ме кълца! Сатаната ще реже…“

Всевишни! Едва сега тя се сети за насилственото обрязване на Ибрахим, което бе оставило завинаги издълбан върху плътта му ужасяващ белег.


* * *

Стана чудесно празненство по случай обрязването на принцовете.

Точно както го описваше Хюрем, както го искаше! Великолепно!

Дори и щастието на децата им не можа да сближи двете враждуващи жени. Гюлбахар беше настанена в отделна палатка. Палатката на Хюрем беше почти залепена до шатрата на падишаха. Госпожа султанката наблюдаваше оттам забавните игри като кралица, поставена пред майката на падишаха Хафза султан, сестра му Хатидже султан, дъщеря му Михримах, жените на първенците в османската държава заедно с дъщерите и наложниците им. Червената ѝ коса дори отдалече заслепяваше очите.

Цели три седмици в столицата нямаше сън и покой.

Тя си спомни за разговора, който проведоха помежду си брат ѝ и съпругът ѝ.

— Кажи ми, зетко паша, чие празненството е по-величествено. Твоята сватба или нашето сега?