Виктория Александър

Идеалната съпруга

Пролог

1808 година

Той усещаше умората в дълбините на съзнанието си и тежестта на влажния въздух върху кожата си. Соленият мирис на морето изпълваше ноздрите му. Ревът на разбиващите се в брега вълни беше като далечен, глух тътен. Нещо капеше и разбиването на всяка капка в земята отекваше с огромна сила. Всичко беше обгърнато в непроницаема тъмнина. Дали не сънуваше някакъв кошмар или беше умрял?

Мъжът извъртя рязко глава и през тила му премина остра болка. Изстена, но болката прочисти съзнанието му. Дезориентацията изчезна. Сетивата му се изостриха.

Широк шал покриваше очите му, ръцете му бяха вързани зад гърба, а краката — през глезените. Опита здравината на въжетата. Бяха толкова стегнати, че едва успя да докосне дървените дъски зад и под себе си. Седеше с изправен гръб, а главата му беше подпряна на нещо, за което предполагаше, че са сандъци.

Това беше разумно предположение — контрабандистите прекарваха голяма част от стоката си в сандъци. И само някой глупак не би се досетил, че той бе открил бандата контрабандисти, които бе търсил. Или по-скоро те бяха намерили него.

Спомни си, че ги бе наблюдавал как вършат незаконната си дейност, скрит в скалите. Сега, когато най-сетне бе успял да открие методите, които използваха, и което бе още по-важно, да открие мястото, на което действаха, бе имал намерение да се върне с подкрепления и да ги хване на местопрестъплението. Той се изруга, че беше дошъл сам, и за арогантността и глупостта си, които го бяха докарали дотук. Ако се съдеше по болката в главата му, контрабандистите го бяха забелязали и го бяха повалили в безсъзнание с удар по главата.

Вниманието му беше привлечено от тихи гласове и той се напрегна, за да чуе за какво си говореха. Мелодичен женски глас се смесваше с грубия глас на някакъв мъж. Въпреки опасното положение, в което се намираше, той почувства удовлетворение. Беше успял да открие бандата, която се изплъзваше от него и от другите кралски агенти вече толкова време. Тази банда не беше толкова голяма, колкото беше обичайно за организациите на контрабандистите, но беше много умна и изобретателна и досега се беше оказала неуловима. И беше ръководена от жена. От жена.

Дори след много седмици на наблюдение и тайни среднощни срещи, от които нямаше голяма полза, той все още не можеше да повярва на това. В неговия свят съществуваха само два вида жени — онези, които бяха предназначени да бъдат очарователни украшения и да раждат наследници, и онези, които притежаваха съответните дарби да осигуряват приятни нощни преживявания. Той имаше значителен опит и с едните, и с другите. Неговата приятна, покорна съпруга го беше дарила със син, след което беше починала. А за жените от втория вид… е, те обикновено оправдаваха очакванията му.

Но тази жена не се вместваше в категориите, в които той подреждаше по-слабия пол. Тя очевидно беше интелигентна. Изтощителната игра на котка и мишка, която бе играл — и беше загубил, — бе достатъчно доказателство. Освен това тя, изглежда, успяваше да получи онази преданост, която очакваха кралете и която изискваха генералите. Въпреки всичките му усилия, подкупи и заплахи, нито един човек в това малко крайбрежно село не му беше дал никаква информация.

Наричаха я лейди Б и повечето истории, които бе чувал за нея, бяха преувеличения на действителността. Въпреки всичките си опити, не беше успял да намери в околността благородничка, която можеше да бъде загадъчната дама. Постепенно, въпреки волята си, той бе започнал да изпитва уважение към тази жена и хората й. Времената бяха тежки и контрабандата беше възможност за осигуряване на прехрана. Въпреки това обаче, тази дейност беше противозаконна. А и на всичко отгоре се отразяваше деморализиращо на опитите да бъдат победени французите. Но това беше опасен бизнес и той не можеше да се съмнява в смелостта на водачката на бандата и се надяваше тя да не е и толкова безмилостна, колкото беше храбра.

Гласовете станаха по-силни, но той все още не можеше да различи за какво си говореха. Стисна зъби от раздразнение. Каквото и да успееше да научи тук, то само щеше да му помогне в борбата с контрабандистите. Ако оцелееше.

Усети някакво движение около себе си. Приглушени гласове долетяха до слуха му. Той повдигна леко глава, за да се опита да разбере шепота.

— Милейди — каза един тих глас, — мисля, че нашият приятел е буден.

— Затваряй си устата — сряза го нетърпеливо друг глас. — Не искаме той да ни разпознае, ако отново ни срещне по-късно.

— А ще има ли по-късно? — попита пленникът на висок глас, със силата на човек, който знаеше, че няма какво да губи.

Някъде край него се чу женски смях.

— Винаги има по-късно, милорд. — Женският глас беше тих и леко дрезгав.

Може би поради влажния въздух, може би поради начина, по който говореше тя, той с удивление осъзна, че гласът й накара кръвта му да закипи и беше достатъчно умен, за да разбере, че това не се дължеше само на факта, че най-сетне се намираше близо до онова, което беше търсил толкова дълго. Преследването на тази жена се беше превърнало в мания за него. Сега той бе осенен от една невероятна мисъл. Колкото и непочтено и абсурдно да звучеше това, той желаеше единствено да обладае тази жена. След това можеше да й сложи оковите.

— Страхувам се обаче… — Той долови слаб аромат край себе си. — Страхувам се, че за нас няма да има по-късно.

— О? — Той повдигна вежди под превръзката на очите си.

— Уви, милорд. — Тя въздъхна и звукът му се стори ужасно възбуждаш. Гласът й сякаш го обгръщаше. — Вие твърде много затруднихте скромните ни усилия. Довечера ще бъде последният ни удар.

Той почувства леко докосване под дясното си ухо.

Хладни, нежни пръсти, леки и възбуждащи, се плъзнаха по белега, който преминаваше отстрани на врата му. Обикновено яките и вратовръзките му го прикриваха, но днес той не беше облечен както обикновено. Неочакваното докосване предизвика сладка тръпка по тялото му.

— Почетен знак ли, милорд?

— Просто спомен от детството. — Той сви безгрижно рамене, опитвайки се да овладее неочакваните си реакции на близостта на тази жена. — Но не си въобразявайте, че дори ако прекратите дейността си, ще спра да се опитвам да заловя вас и хората ви.

Тя се разсмя отново.

— Вие не сте глупак, милорд. Доказахте това достатъчно добре по време на малката ни игра с вас през последните няколко седмици. И аз съм уверена, че вече сте осъзнали, че ако ние прекратим дейността си, шансовете ви да ни откриете са нищожни. Или по-скоро нулеви.

Тя беше права. Ако контрабандистите се пръснеха, те просто щяха отново да се влеят в ежедневния живот на селото. Щяха да изчезнат. Мъжът почувства раздразнение. Тя щеше да изчезне. А провалът беше единственото нещо, което той не можеше да си позволи.

— Предупреждавам ви, че не приемам лесно поражението.

— А аз, милорд — ароматният й дъх погали лицето му, — не го приемам изобщо.

Тя замълча и той се зачуди дали жената също усещаше напрежението между тях. Дъхът й отново погали лицето му и устните й леко докоснаха неговите. Той се стресна и неволно се изви към нея. Устните й се разтвориха и езикът й подразни вътрешния ръб на устата му. Той бе обзет от желание. Мозъкът му работеше трескаво. Каква беше тази жена, че се целуваше толкова смело? Може би… това вече нямаше никакво значение.

Устните й се отдръпнаха и той бе изпълнен от разочарование.

— Повече от всякога съжалявам, милорд, че за нас няма да има по-късно. — Тя въздъхна. — Само сега, само този момент. — След това ти заговори делово: — Тази нощ имаме много работа. Затова, мой очарователен пленнико, ще ви пожелая сбогом.

— Какво ще… — В последния миг на съзнание, преди да бъде обгърнат от тъмнината, предизвикана от втория за тази вечер удар с нещо тежко по главата, той също изпита съжаление… че за тях нямаше да има по-късно.

Глава първа

— По — дяволите! — измърмори Сабрина Уинфийлд и се втренчи ядосано в обидните документи пред себе си.

Тя забарабани отнесено с пръсти по старото махагоново бюро и прегледна отново пръснатите върху него документи. Вече й беше ясно, че нямаше никаква надежда. Счетоводните книги и инвестиционните отчети показваха лоша картина.

— Проклятие! — Тя изпъшка и хвърли бърз поглед на затворената врата, която водеше към библиотеката й. Не можеше да позволи слугите или — още по-лошо — дъщеря й да я чуят как говори като обикновена жена от улицата. Но през всичките тези години, през които тя беше живяла така, както се очакваше от жена с нейното положение, никога не бе усетила нещо по-удовлетворяващо от една хубава ругатня. Насаме, разбира се.

Сабрина се върна към документите пред себе си. Все още разполагаше с достатъчно средства, които щяха да й позволят да води почтен живот, въпреки че щеше да й се наложи да се лиши от някои неща. За нещастие, лишения бе дума, която тя не приемаше лесно.

За всичко беше виновен онзи идиот Фитцджералд. Тя трябваше да се досети, че дребният мъж със свинското лице, който се лигавеше над ръката й, когато я поздравяваше, щеше да й донесе нещастие. Тя все още не можеше да си обясни защо го беше оставила да движи финансовите й дела след смъртта на баща му.

Старият Фитцджералд беше мъж с голям опит в бизнеса и със силна интуиция. Той беше управлявал дискретно делата й в продължение на девет години до смъртта си и беше превърнал първоначалната й инвестиция в значително, дори голямо, състояние. И — въпреки пола й — той се бе вслушвал в предложенията и желанията й и бе приемал финансовата й проницателност. Но само за една година след смъртта на бащата, глупавият му син беше пропилял средствата й, оставяйки й дребната сума, която се виждаше на документите пред нея.

Някакъв слаб глас непрестанно й повтаряше, че може би вината за всичко това не беше само на младия Фитцджералд. О, първоначално бе държала под контрол инвестициите си, но с времето вниманието й се беше насочило другаде. Сабрина неохотно си призна, че ако беше упражнявала по-силен контрол, вместо да обръща внимание най-вече на дъщеря си, това никога нямаше да се случи.

Тя обаче смяташе, че парите й бяха похарчени добре. Белинда заслужаваше най-доброто. Пък и поетият риск бе донесъл добро възнаграждение. Белинда беше влюбена и желаеше да се омъжи за един очарователен младеж от добро семейство. Той беше наследник на внушителна титла и семейно богатство, което беше едновременно огромно и стабилно; Сабрина бе поразпитала дискретно, за да се увери в това. Тя не искаше животът на дъщеря й да бъде застрашен от липсата на пари или нуждата от тях — както се бе случило с нея някога.

Бракът, който щеше да осигури щастието на дъщеря й, беше точно това, което правеше настоящите й финансови трудности толкова неприятни. Една сватба означаваше осигуряването на зестра, която отговаряше на социалното положение на Сабрина и на покойния й съпруг, зестра, достойна за вдовицата на маркиз Станфорд. Ха! Внушителна титла, но с нея и с половин крона в добавка можеше да си наеме само карета, която да я разходи из града, и нищо повече.

Тя нямаше никаква представа откъде щеше да намери средствата, необходими за зестрата на дъщеря й. Малко бяха достойните начини, по които една жена можеше да спечели пари. Разбира се, ако тя самата се омъжеше, това щеше да реши всичките й проблеми. Повечето, ако не и всички, жени, които познаваше, се бяха омъжили заради положение и богатство. Все пак бракът само по финансови причини й се струваше отвратителен. Тя определено не се беше омъжила за пари първия път. Животът й щеше да бъде много по-лесен, ако беше направила противното. Дъщеря й също нямаше да се омъжи за пари. Въпреки това, наличието на значително състояние беше ако не изискване, то поне една приятна премия.

Сабрина въздъхна и отблъсна стола си от бюрото. Утре щеше да има достатъчно време да се върне към тревожните си финансови проблеми. Достатъчно време да се справи с паниката, която се опитваше да я обземе. Довечера двете с Белинда щяха да присъстват на соаре в дома на бъдещия й зет. Неговото семейство беше дало съгласието си за брака, въпреки че той все още не беше обявен официално. Сабрина очакваше тази вечер най-сетне да се срещне с бащата на зет си.

Граф Уайлдууд беше добре познат в дипломатическите и правителствените кръгове, но Сабрина никога не го беше срещала и си признаваше, че изпитва любопитство по отношение на този мъж. Според клюките той имаше репутация на голям женкар. Сабрина отказваше да мисли, че това беше нещо лошо. В крайна сметка, нейният съпруг също бе бил женкар, преди да се ожени за нея, а всички знаеха, че превъзпитаните женкари се превръщаха в най-добрите съпрузи. Синът й харесваше, така че сигурно щеше да хареса и бащата.