Тя стана, хвърли още един изпълнен с отвращение поглед към документите на бюрото, поклати раздразнено глава и се помоли всичко да се оправи. Оптимизмът, който бе част от нейната природа, се върна и тя се усмихна. Последния път, когато се бе изправила пред такава финансова криза, всичко се беше оправило. Но решението, което й бе позволило да се справи с кризата преди толкова много години, нямаше да й свърши работа този път. Истината беше, че тя не можеше да започне отново да се занимава с контрабанда.

Нежеланието й да се върне към този бизнес нямаше нищо общо с незаконността на тази дейност. Тук не ставаше въпрос за морал или съвест. Сабрина беше преди всичко реалист. Войната бе свършила и повечето стоки се продаваха свободно, така че вече нямаше нужда от контрабанда.

Колко жалко. Днес в този бизнес просто нямаше пари.



Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд, огледа балната си зала с любопитство и удивление. Обикновено той се чувстваше много по-удобно на социални събирания. Но днес събитието се организираше в неговия дом и усилията, които бяха необходими за подготовката му, му се струваха титанични. За щастие, можеше да разчита на помощта на сестра си Уин.

Ако беше женен, щеше да се чувства спокоен и да се довери на способността да съпругата си да се справи с положението. Сестра му беше отбелязвала това все по-често през двете години, които бяха изминали от смъртта на баща им.

Той неохотно признаваше, че тя беше права. Подходящата жена щеше да бъде един актив за него, ако продължеше да се интересува от политиката и правителствените дела. И ако някога отново се оженеше, неговата графиня без съмнение щеше да бъде учтива домакиня. Това беше изискване, което вървеше с положението й.

Но Никълъс нямаше голямо желание да се ожени отново. Той не бе искал да го направи и първия път и не искаше и синът му да се ожени толкова скоро. Момчето беше едва на двадесет и една години и имаше достатъчно време, преди да сключи брак. Но Ерик настояваше, че е влюбен. И какво можеше да възрази баща му? Той с гордост заявяваше пред всички, че никога не беше изпитвал това чувство, така че не можеше да разбере какво изпитваше синът му. Бе обаче изненадан и трогнат от чувствата на момчето — дори повече отколкото бе смятал за възможно. Това, както и смътното чувство за вина, че беше поверил грижите за подрастващия си син на други го беше накарало да даде съгласието си за този брак.

Никълъс огледа залата, която бързо се пълнеше. Той вече се бе запознал с бъдещата съпруга на Ерик и я бе намерил за напълно приемлива. Тази вечер щеше да се запознае и с майката. Графът знаеше доста за нея благодарение на един дискретен детектив, на когото бе платил значителна сума срещу задължението да му осигури информация и да си държи устата затворена.

Той забеляза сина си в другия край на залата и се усмихна неволно. Интелигентен и почтен, Ерик беше син, с когото всеки баща можеше да се гордее. Никълъс съжаляваше, че не можеше да каже същото за себе си. Момчето беше отгледано от Уин и проклетия му дядо. Все пак той нямаше как да не признае — макар и неохотно, — че старецът се беше справил добре.

Ерик усети погледа на баща си и вдигна ръка да го поздрави. Той придружаваше две жени. Стройната блондинка вдясно от него беше годеницата му Белинда — красиво, крехко създание. Вляво от него стоеше една малко по-ниска жена, също руса; дори от това разстояние личеше, че тя имаше изящни пропорции. Никълъс се зачуди дали това не беше сестра на Белинда, за която той не знаеше.

Тримата се приближиха и графът затаи дъх. Жената беше истинска красавица. Тя беше ниска и стигаше едва до рамото му, но на него му се струваше, че е изпълнена с енергия, която прикриваше умело. Той бързо отмести поглед. Никой не гледаше към тях. Музиката продължаваше да свири, а гостите разговаряха помежду си.

Удивително. Той ли беше единственият, който бе забелязал силата на присъствието й? Само той ли бе забелязал промяната във въздуха около тях? Само той ли бе обзет от необяснимо вълнение и загадъчност?

— Милорд. — Гласът й беше тих и дрезгав, чувствен и подканващ. При звука му по тялото му премина неочаквана тръпка. — Аз ли направих нещо, което ви кара да гледате толкова втренчено?

Той посегна към ръката й и я докосна с устни. Погледът му не изпускаше нейния и чувството на неудобство, което бе изпитвал допреди малко, се изпари. Пред една красива жена на графа не му липсваше самоувереност.

— О, не, милейди. Просто съм изпълнен с възхищение от красотата ви.

Тя се разсмя — приятен, звънък смях, който сякаш го обгърна и потъна в душата му.

— Татко — каза Ерик, — позволи ми да ти представя майката на Белинда, лейди Уинфийлд, вдовица на маркиз Станфорд.

Никълъс се стресна. Това прекрасно същество беше жената, която той бе проучил. В докладите на детектива се споменаваше, че преди двадесет години тя е била смятана за голяма красавица, но нищо писано върху хартия не го беше подготвило за срещата с нея. Хладна, кремава, порцеланова плът. При думата вдовица тя сбърчи нос и той реши, че жестът беше очарователен. Може би този брак все пак не беше грешка.

Значи това беше бащата на Ерик. Той беше много по-красив, отколкото й бяха казали. Изключително висок, с коса, черна почти колкото вечерния му фрак, който подчертаваше широките му, мускулести рамене. По чувствените му устни играеше усмивка на флиртаджия. Той бе заобиколен от аура на сила и власт. Интересен, привлекателен, неустоим.

Сабрина се вгледа в очите му. Очевидно беше, че е запленен от нея. Това я накара да почувства удовлетворение. Дори със своите тридесет и шест години тя все още беше способна да завърти главата на един мъж. Сабрина не можа да се възпре да не наклони леко глава и да не се усмихне по-широко, при което на бузите й се образуваха трапчинки.

— Е, милорд, предполагам, че скоро ще бъдем едно семейство?

— Семейство? — Той изглеждаше изненадан, но бързо си възвърна самообладанието. — О, да, разбира се, семейство. — Той погледна към сина си и бъдещата си снаха. — И колко очарователно ще бъде това семейство с две толкова красиви дами в него.

— О, Ерик, виж. Това не е ли Ан Хартли? — Белинда кимна към една млада жена в другия край на залата. — Мамо, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не, скъпа. Вие двамата вървете. — Тя хвърли скромен поглед на Никълъс. — Мисля, че съм в добри ръце.

Двамата млади се отправиха към приятелите си и Сабрина се загледа след тях.

— Изглеждат толкова млади.

— И вие не сте чак толкова стара — каза искрено графът.

Сабрина отмести поглед към него.

— Възрастта е относително нещо, не мислите ли? Когато бях на техните години, смятах хората, които бяха на моите сегашни години, за истински старци. Сега гледам на двадесетгодишните като на деца. Чувствата ми обаче не са по-различни, отколкото бяха по време на първия ми сезон.

Никълъс се бе втренчил в нея.

— Съжалявам, че съм пропуснал първия ви сезон.

Силата на думите му накара Сабрина да млъкне. Внезапно тя осъзна, че без да мисли, беше свалила защитата, която бе изградила около себе си преди много време. Време беше да се върне към безсмислените дрънканици, в които имаше толкова голям опит. Тя сведе поглед.

— Милорд, страхувам се, че разговорът ни става твърде сериозен дори за събитие като това. — Тя му хвърли най-бляскавата си усмивка. — Пък и аз отказвам да бъда сериозна, когато музиката свири. Предпочитам да танцувам.

Никълъс се усмихна широко.

— Не мога да се сетя за нещо по-добро от това.

Той я поведе към дансинга. Музикантите свиреха валс и Сабрина отбеляза колко естествено тялото й отговаряше на неговото. Ръката му на гърба й беше уверена и силна и тя усещаше мускулите му. Топлината на тялото му я обгръщаше и я караше да изпитва желание.

Докато се носеха из залата, тя го гледаше в очите и се учудваше на привличането, което се бе породило между тях от самото начало. В този мъж имаше нещо, която тя не можеше да определи, но което заплашваше да разбие защитата й и да я остави уязвима и беззащитна. Сякаш те двамата не бяха непознати. Сякаш ръката на съдбата се беше намесила в живота им. Това беше почти като магия.

Магия.

Някога тя бе открила значението на тази дума в обятията на съпруга си. Когато Джак Уинфийлд я беше прегърнал по време на първия й сезон в обществото преди толкова много години, Сабрина се бе потопила в страстта и огъня на един женкар, чиито очи бяха виждали само нея.

Магия.

Тя почти бе усетила магията отново, три пъти за тринадесетте години след смъртта на маркиза. Трима мъже, които беше избрала заради намека, заради леката проява на магия в погледа, докосванията, усмивките им. Въпреки че всеки от тях й се беше клел във вечна любов и бе искал ръката й, истинската магия й се беше изплъзнала. Тя бе прекратила нежно всяка от тези връзки и някак си беше успяла да не разбие сърцата им. Сабрина подозираше, че и тримата все още тайничко хранеха надежда за нещо повече.

Магия.

Сега, в ръцете на този мъж, обещанието за нещо прекрасно беше толкова силно, че тя имаше чувството, че може да го докосне. Никога не беше изпитвала такова силно привличане. Възможно ли беше магията да се връщаше в живота й? Възможно ли беше той да бе човекът, който най-сетне щеше да излекува неспокойните й копнежи? Мъжът, който щеше да я накара да се почувства цяла? Тя нямаше да приеме нищо по-малко от това.

Но какво щеше да поиска в замяна? Този неочакван въпрос изплува внезапно в съзнанието й и тя за малко щеше да се препъне.

Графът сви загрижено вежди.

— Някакъв проблем ли има?

— Просто изпуснах ритъма. — Тя му се усмихна. Един мъж като него сигурно очакваше — не, изискваше — една жена да бъде образец на социалните правила. Да бъде покорна и послушна. Да се подчинява винаги. Един такъв мъж щеше да очаква от нея да бъде онова, което изглеждаше, и да живее в лъжата, която беше част от ежедневието й.

Не. Независимо колко силно беше привличането, искрата, желанието, нямаше да бъде правилно да се замесва с този човек. Не можеше да си позволи да рискува той да открие жената, която беше погребана внимателно под пластовете на почтеното поведение. Една жена, която се криеше там от десет години. Не можеше да рискува да почувства неодобрението му.

Съдбата на дъщеря й беше в неговите ръце. Само с една своя дума той можеше да сложи край на плановете й за женитба. Това тя не можеше и нямаше да позволи. Не, независимо от силното, неочаквано привличане, което изпитваше към него, Никълъс Харингтън щеше да си остане само бащата на годеника на дъщеря й. Нито повече, нито по-малко.

Музиката спря. Неохотно, но твърдо Сабрина се отдръпна от графа. Имаше нужда от разстояние между тях, физическо и емоционално, при това бързо. Вече му беше дала възможност да види повече, отколкото трябваше.

Тя погледна към него, скрила внимателно страстта, която той бе събудил у нея под спокойното си изражение.

— Трябва да обсъдим всички подробности по сватбата, когато ви бъде удобно. Сега съм уверена, че ще искате да се видите и с останалите си гости, и няма да ви задържам повече.

Тя кимна учтиво и се обърна, без да му даде време да й отвърне, но нямаше как да не забележи озадачението, изписано на лицето му, и начина, по който проблеснаха тъмните му очи.

Сабрина не се обърна да погледне назад.

Тя взе чаша шампанско от един прислужник. Забеляза, че ръцете й трепереха. Защо този непознат й влияеше толкова силно? За това нямаше логично обяснение. Сабрина се застави да се овладее и се отправи към залата, в която се играеха карти. Една игра щеше да я накара да се отпусне. В крайна сметка, и тази вечер, както обикновено, тя се бе упражнявала достатъчно в изкуството да блъфира.

Никълъс остана загледан след нея и изпита раздразнение от прибързаното й тръгване. Защо тази жена го беше срязала по такъв начин? Дали не беше направил нещо, с което да я обиди? Струвало му се беше, че тя се бе наслаждавала на флирта им почти колкото самия него, поне отначало.

Разбира се, как не се беше сетил по-рано. Очевидно смелото му поведение я беше изплашило. Според детектива тя беше тиха, резервирана жена, която се появяваше в обществото само когато беше абсолютно необходимо. През годините името й бе свързано с няколко мъже, но нито веднъж не бе станал скандал и по всичко личеше, че тя бе живяла напълно почтен живот в Лондон след смъртта на съпруга си.

На устните му бавно се появи усмивка. Тя не само беше красива, но и беше добре възпитана, резервирана и дори малко срамежлива. Той се отърси от лекото чувство на разочарование. Някак подсъзнателно беше очаквал нещо повече от нея.

Можеше да се закълне, че когато погледът му бе срещнал нейния, в него бе проблеснала искра, която го бе накарала да затаи дъх. Очевидно първоначалното му впечатление го беше подвело.