Никълъс Спаркс

Талисманът



По време на мисия Логан Тиболт намира снимка на младо момиче, заровена в пустинните пясъци на Ирак. След като оцелява в много опасни ситуации, негов приятел го убеждава, че тази фотография му носи късмет.

Мисията на Логан приключва и той се завръща у дома. Но красивата жена от снимката се появява дори в сънищата му и той решава да я открие.

Когато среща Елизабет, Логан е поразен от силното привличане, което изпитва към нея. След един провален брак младата жена сама отглежда сина си и преодолява драмите, сполетели семейството ѝ. Силна, но уязвима, Елизабет очарова Логан и пленява сърцето му. Изненадан от внезапно породилите се чувства, той решава да запази историята за талисмана в тайна. По ирония на съдбата точно тази тайна може да преобърне неговия късмет и да му отнеме обичта на мечтаната жена.

Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. «Талисманът» е незабравим роман за силата на съдбата, която ни отвежда към истинската любов. Неговата екранизация ще се появи в киносалоните през април 2012 г.

Никълъс Спаркс е автор на «Нощи в Роданте», «С дъх на канела» «Последна песен» «Един ден, един живот» и «Завой на пътя».



На Джейми Рааб и на Денис Далримпъл. Година, която ще помня и година, която искам да забравя.

Сърцето ми е с вас!

За силата на съдбата, която ни отвежда към истинската любов…

Първа глава

Клейтън и Тиболт

Заместник-шериф Кийт Клейтън не ги беше чул да приближават и изобщо не му хареса как изглеждат отблизо, също както и когато ги видя за пръв път. Включително кучето. Той не си падаше по немски овчарки, а тази тук стоеше съвсем тихо и му напомняше на Пантера — полицейското куче на заместник-шериф Кени Мур, което при команда тутакси впиваше зъби в слабините на някой заподозрян. Клейтън смяташе Мур за идиот, но той бе най-близкият му колега в участъка, а и умееше така да разказва за стисналата нечии слабини кучешка паст, че Клейтън се превиваше от смях. На Кени определено би му харесала групичката нудистки, на които Кийт се беше натъкнал, след като забеляза две колежанки да се пекат край реката в цялата си телесна прелест. Броени минути по-късно, тъкмо направи няколко снимки с дигиталния си фотоапарат, и зад една хортензия изникна трето момиче. Клейтън побърза да скрие фотоапарата в храстите, излезе иззад дървото и след малко застана лице в лице с момичето.

— Така, какво имаме тук? — провлачено попита той, опитвайки се да я постави в отбранителна позиция.

Подразни се, че са го спипали, не остана доволен и от баналната си реплика. Обикновено беше по-ловък. Много по-ловък. За щастие момичето беше твърде смутено, за да забележи каквото и да било, и едва не падна, отстъпвайки назад. Измърмори нещо в отговор и се помъчи да се прикрие с ръце. Все едно гледаш как някой играе сам туистър1. Клейтън дори не отмести поглед, само се усмихна, преструвайки се, че не обръща внимание на тялото ѝ, все едно ежедневно се натъква на голи жени в гората. Явно тя изобщо не подозираше за фотоапарата.

— Спокойно, спокойно. Какво става? — попита той.

Знаеше много добре какво става. Случваше се по няколко пъти всяко лято, но най-вече през август: колежанки от Чапъл Хил или от държавния университет на Северна Каролина тръгнали към брега за един последен дълъг уикенд на Изумрудения остров, често се отклоняваха по стария път на дървосекачите, който лъкатушеше на бабуни през гората и стигаше до острия завой на притока Суон Крийк към река Саут. Там имаше каменист плаж, предпочитано място от нудистите — как и защо Клейтън нямаше представа, обаче често се отбиваше с надеждата да извади късмет. Преди две седмици попадна на шест хубавелки, но днес бяха само три, а двете, изтегнати на хавлиите, вече се пресягаха към дрехите си. Едната беше малко пълничка, обаче другите две — включително брюнетката пред него — имаха фигури, които биха подлудили всяко колежанче. Всеки заместник-шериф също.

— Не очаквахме да има хора! Мислехме, че няма проблем.

Изражението ѝ беше толкова невинно, че той си помисли: «Татенцето сигурно много ще се гордее, ако знаеше какви ги върши неговото момиченце?». Запита се какво ли би отговорила тя и се развесели, обаче все пак трябваше да каже нещо официално, понеже беше с униформа. Пък и не желаеше да насилва късмета си — ако се разчуеше, че шерифите патрулират насам, край с колежанките, а той дори не искаше да си го помисли.

— Да отидем да поговорим с приятелките ти.

Тръгна след нея по брега, наблюдавайки с огромно удоволствие безуспешните ѝ опити да се прикрие отзад. Когато двамата излязоха в просеката до реката, приятелките ѝ вече бяха облекли ризите си. Брюнетката изприпка неловко към другите и посегна към хавлията си, като в бързината събори няколко кутийки с бира. Клейтън посочи към едно дърво наблизо:

— Не видяхте ли табелата?

Трите едновременно се обърнаха натам. Хората са като овце, помисли си той, само чакат някой да им заповядва. Малката и наполовина скрита от ниските клони на стар дъб табелка беше поставена по заповед на съдия Кендрик Клейтън, който му се падаше чичо. Хрумването за табелката беше на Кийт, който прекрасно знаеше, че официалната забрана само ще привлече насам още хора.

— Не я видяхме! — възкликна брюнетката и се завъртя обратно към него. — Не знаехме! Чухме за това място само преди няколко дни! — продължи да се оправдава тя, борейки се с хавлията. Двете ѝ приятелки бяха много уплашени и успяха само да обуят бикините си. — За пръв път идваме!

Думите на момичето прозвучаха като вопъл — същинска глезена колежанка. Сигурно и трите бяха точно такива, ако се съди по вида им.

— Не знаете ли, че голотата на публично място е наказуема в този окръг?

Той видя как младите им лица пребледняват още повече, понеже си представят как тази дребна простъпка влиза в досиетата им. Колкото и да му беше забавно да ги наблюдава, си напомни да не стига твърде далеч.

— Как се казваш?

— Ейми — преглътна мъчително брюнетката. — Ейми Уайт.

— Откъде си?

— Уча в Чапъл Хил, но съм от Шарлот.

— Виждам и алкохол. Пълнолетни ли сте?

За пръв път заедно с нея отговориха и другите:

— Да, господине.

— Добре, Ейми. Ето какво ще направим. Ще ви повярвам, че не сте видели табелата и че сте достатъчно големи да пиете, така че няма да го правя на въпрос. Ще се престоря дори, че изобщо не съм бил тук, стига да обещаете да не казвате на шефа ми, че съм ви пуснал.

Те явно не знаеха дали да му вярват.

— Наистина ли?

— Наистина — увери ги Клейтън. — И аз съм учил в колеж. — Не беше вярно, но звучеше добре. — По-добре се облечете, че не се знае, може да има хора наблизо — усмихна им се лъчезарно той. — И разчистете бирите.

— Добре, господине.

— Благодаря — завъртя се той да си ходи.

— Това ли е?

— Да, това е — отново се обърна към тях Клейтън и им се ухили. — И да внимавате.

Промуши се през храсталака, като се привеждаше под ниските клони на път за джипа и се поздравяваше, че всичко е минало добре. Дори много добре. Ейми дори му се беше усмихнала и докато се отдалечаваше, той се запита дали да не се върне и да поиска телефона ѝ. Не, реши, че ще е по-добре да остави нещата така. Момичетата най-вероятно щяха да се похвалят на приятелките си, че шерифът ги е спипал, но им се е разминало, и щеше да тръгне слух, че ченгетата са мекушави. Все пак, докато прекосяваше гората, Клейтън се надяваше снимките да са излезли. Щяха да са прекрасно попълнение на малката му колекция.

Като цяло денят беше чудесен. Тъкмо щеше да отиде да вземе фотоапарата, когато чу някакъв шум. Проследи го до стария път за извозване на трупите и видя непознатия с кучето — вървеше бавно по пътя с вид на хипи от шейсетте години.

Беше сигурен, че непознатият не е с момичетата. Беше твърде голям, за да е студент — наближаваше трийсетте. Дългата му коса беше чорлава като плъхарник, а от раницата на гърба му стърчеше навит на руло спален чувал. Този не беше тръгнал към брега на излет, а имаше вид на човек, който лагерува на открито. Не се знаеше откога е тук и какво е видял.

Дали е видял Клейтън да снима?

Нямаше начин, не бе възможно. Беше се скрил от главния път, храсталакът беше гъст, а и Клейтън щеше да чуе, ако някой се движи в гората. Все пак беше странно да избереш този маршрут за поход — беше насред пустошта. Освен това на Клейтън никак не му се искаше някакви смотани хипари да прогонят колежанките оттук.

Непознатият вече го беше изпреварил. Подминал беше неговия голям джип и вървеше към по-малкия, с който бяха пристигнали момичетата. Клейтън излезе на пътя и се прокашля. Непознатият и кучето се обърнаха.

Клейтън продължи да ги преценява от разстояние. Непознатият и кучето посрещнаха невъзмутимо появата на шерифа, но нещо в погледа на младия мъж смути Клейтън. Сякаш този тип бе очаквал появата му. Същото важеше и за немската овчарка. Кучето го изгледа едновременно надменно и бдително — почти интелигентно, — като Пантера, преди Мур да я насъска. Коремът му се сви и полицаят едва се сдържа да не прикрие с ръка слабините си.

Дълго се взираха един в друг. Клейтън отдавна беше установил, че униформата вдъхва страх у повечето хора. Всички, дори невинните, се притесняваха в присъствието на полицай и този тип надали правеше изключение. Това беше една от причините, поради които на Клейтън му харесваше да е полицай.

— Имате ли каишка за кучето? — попита той, като се постара въпросът му да прозвучи по-скоро като заповед.

— В раницата ми е.

Клейтън не различи никакъв акцент. «Английски като на телевизионен водещ», така го наричаше майка му.

— Сложете я.

— Не се тревожете, кучето няма да помръдне, ако не му наредя.

— Въпреки това сложете каишката.

Непознатият свали раницата и затършува в нея. Клейтън се надяваше да зърне нещо, което прилича на наркотици или на оръжие. След малко каишката беше закрепена за нашийника на кучето и непознатият се извърна към полицая с въпросително изражение.

— Какво правите тук? — попита Клейтън.

— На излет съм.

— Доста голяма раница за излет.

Непознатият не каза нищо.

— Или се промъквате и зяпате за нещо интересно.

— Така ли правят хората по тези места?

Нито тонът, нито подтекстът на думите му допаднаха на Клейтън.

— Покажете ми някакъв документ за самоличност.

Непознатият отново се наведе над раницата и извади паспорта си. Протегна изпънатата си длан към кучето, за да му нареди да остане на място, пристъпи към Клейтън и му подаде паспорта.

— Нямате ли шофьорска книжка?

— Нямам.

Клейтън се взря в името и устните му леко се размърдаха.

— Логан Тиболт.

Непознатият кимна.

— Откъде сте?

— От Колорадо.

— Идвате отдалеч.

Непознатият не продума.

— И къде отивате по-точно?

— Тръгнал съм към Ардън.

— Какво има в Ардън?

— Не знам, още не съм ходил.

Клейтън се свъси при този отговор. Твърде ловко. Твърде… предизвикателно? Твърде нещо си. Както и да е. Изведнъж усети, че този тип не му допада.

— Чакайте тук — нареди му той. — Нали нямате нищо против да проверя?

— Както искате.

Докато вървеше към колата си, Клейтън хвърли поглед през рамо и видя непознатият да бърка в раницата и да вади купичка, в която изля вода. Все едно беше най-безгрижният човек на света.

Е, ще я видим тази работа. В колата Клейтън предаде по радиото името и го продиктува буква по буква, но диспечерката го прекъсна:

— Чете се «Тиболт», а не «Телбод». Името е френско.

— И защо да ми пука как се чете?

— Просто казвам…

— Пет пари не давам, Мардж. Провери го и толкова, ясно?

— Прилича ли на французин?

— Откъде да знам как изглеждат французите?

— Просто съм любопитна, не се пали толкова. Малко съм заета в момента.

«Да бе, заета! — помисли си Клейтън. — Сигурно се тъпче с понички.» Мардж изяждаше най-малко дузина понички с крем дневно и тежеше поне сто и петдесет килограма.

През прозореца видя как непознатият приклекна до кучето и започна да му шепти нещо, докато то лочеше водата. Шерифът поклати глава: да говори на животно! Откачалка. Като че ли кучето разбира нещо друго, освен няколко заповеди. Бившата му съпруга правеше същото — отнасяше се с кучетата като с хора, което трябваше да му подскаже изобщо да не се захваща с нея, ама нейсе.

— Нищо не намирам — чу Клейтън гласа на Мардж. Май дъвчеше нещо. — Никакви нарушения и глоби, нищо.

— Сигурна ли си?