Бет усещаше, че костите на стъпалото ѝ стържат една в друга на всяка крачка и че по долната половина на тялото ѝ пробягват огнени искри, но не плачеше и не пищеше.

Когато се приближиха до къщичката на дървото, потокът стана още по-широк, а по течението му се бяха образували вихрени въртопи. Черната вода плискаше покрай купчините откършени клони по все по-бързо чезнещия под водата бряг. Буйната вода беше пълна с грамадни отломки, които можеха да повалят в несвяст всеки.

Дъждът се стелеше като пелена. Вятърът отчупи поредния клон, който се строполи на земята на метри от тях. Калта сякаш изсмукваше силите им.

Но Бет знаеше, че вече са близо до дъба: през пороя успяваше да различи очертанията на въжения мост, както в мъгливо пристанище най-сетне забелязваш мачтата на кораб. Погледът ѝ се отмести от стълбата към въжения мост и после към площадката в средата… Течението на реката прелиташе стремително и беше натрупало край коловете различни отломки. Бет плъзна очи по въжения мост към платформата на къщичката на дървото отсреща и забеляза странния ъгъл, под който мостът е провиснал на половин метър над водата, понеже платформата почти се бе откъртила от старите подпори на къщичката и всеки момент щеше да падне.

Като в кошмарен сън Бет изведнъж забеляза Бен насред бурния поток, вкопчен във въжения мост под платформата на къщичката. Едва тогава тя изпищя.



Клейтън усети как страхът нахлува във вените му, когато видя Бен, вкопчен в люлеещия се край на въжения мост. Мислите му неистово се защураха.

Беше далеч, за да плува до другия бряг, а и нямаше време.

— Стой там! — кресна той на Бет и хукна към стълбата. Качи се по нея и хукна по моста в плен на отчаяния стремеж да стигне до Бен. Виждаше, че платформата на къщичката потъва — подхванеше ли я силното течение, щеше напълно да се откъсне.

Щом направи третата си крачка, изгнилите дъски се сцепиха и Клейтън усети как се блъска в платформата и полита към водата. Успя само да грабне въжето, цопвайки във водата. Помъчи се да стисне здраво, докато потъваше, повлечен към дъното от дрехите си. Усети напора на течението и въжето се пристегна около ръката му. Той продължи да стиска, мъчейки се да задържи глава над водата, и неистово риташе с крака.

Подаде се над водата и си пое дъх. В ребрата му изригна болка и за миг му причерня. В пристъп на паника Клейтън протегна и другата си ръка към въжето, съпротивлявайки се на течението.

Държеше се, стремейки се да забрави за болката, а клоните се блъскаха в тялото му, преди вихрено да се завъртят и да отминат. Водата се плискаше в лицето му, заслепяваше го, задушаваше го и не му позволяваше да мисли за друго, освен за собственото си оцеляване. Ангажиран в тази борба, той не забеляза, че коловете, на които се крепеше междинната площадка, се накланяха под тежестта му все по-ниско към бурното течение.

Бет мъчително се изправи на крака и се помъчи да върви. Направи три крачки и отново падна. Провикна се към отсрещния бряг:

— Тръгни по въжето, Бен! Отдалечи се от платформата! Можеш да го направиш!

Не беше сигурна, че той я е чул, но след малко го видя да се придвижва сантиметър по сантиметър под платформата към по-бурните води в средата на реката.

Кийт се бореше, но едва успяваше да се задържи…

Всичко сякаш ускоряваше и забавяше ход едновременно, но в този момент Бет забеляза движение в далечината малко по-нагоре по брега на потока. Видя как Логан събува ботушите и непромокаемото си долнище.

След миг той скочи във водата, следван от Зевс.



Клейтън знаеше, че няма да издържи още дълго. Болката в ребрата му беше мъчителна и течението продължаваше да го тегли надолу. Успяваше да си поема въздух съвсем нарядко и се съпротивляваше със сетни сили на смъртта, която най-неочаквано усети да приближава.

Безмилостното течение избутваше Тиболт двойно по-назад при всеки метър, който отвоюваше напред. Той знаеше, че може да се върне по суша, след като стигне на отсрещния бряг, но не разполагаше с толкова време. Беше приковал поглед върху Бен и гребеше с всичка сила.

Блъсна го огромен клон, който за миг го запрати под водата. Когато отново се показа на повърхността, видя Зевс да плува усърдно точно зад него. Съвзе се и отново заплува с отчаяно и съсредоточено усилие, но забеляза, че не е стигнал дори до средата на рекичката.

Бет видя, че Бен се придвижва още мъничко по-надолу по несигурния въжен мост, и се добра по-близо до водата.

— Хайде! — провикна се тя. — Ще успееш! Дръж се, скъпи!



Плувайки, Тиболт се удари в потъналата във водата междинна платформа на моста. Превъртя се във водата, изгуби контрол и след броени секунди се блъсна в Клейтън. В пристъп на паника Кийт сграбчи ръката му със свободната си ръка и го замъкна под водата. Тиболт размаха ръце и потърси въжето, което стисна здраво точно когато Клейтън го пусна. Кийт се вкопчи в Тиболт и се покатери по тялото му в неистов стремеж за глътка въздух.

Тиболт потъна под вода, стиснал въжето с една ръка и неспособен да се освободи от Клейтън. Дробовете му сякаш щяха да експлодират, усети, че го обзема паника.

В този момент коловете на междинната площадка се наклониха още повече под тежестта на двамата мъже, разнесе се трясък и площадката рухна изцяло.



Бет наблюдаваше боричкането между Кийт и Логан точно преди да се скъсат въжетата, които все още не се бяха откъснали от средната площадка. На другия бряг на потока платформата на дървената къщичка се строполи във водата с мощен плисък и течението отнесе Бен. Бет с ужас забеляза, че той все още стиска въжето, свързано със средната площадка, което се нагъна по водата.

Зевс приближаваше Логан и Кийт, когато средната площадка внезапно се надигна като подмятана от вълните мидена черупка и се раздроби на парчета. Кучето изчезна.

Всичко се случваше страшно бързо — тя вече не виждаше Логан и Кийт и едва след като обходи водата с неистов поглед, зърна главичката на Бен — точица насред отломките.

Чуваше пронизителните викове на Бен и го видя как се бори да задържи главата си над водата. Бет отново се надигна и закуцука напред, без да обръща внимание на болката и отчаяно мъчейки се да не изпуска сина си от поглед.

И тогава досущ като сбъдната мечта забеляза една тъмна мокра глава да се приближава целеустремено към сина ѝ.

Зевс.

Елизабет чу сина си да вика кучето и сърцето ѝ се изпълни с надежда.

Закуцука и падна, стана отново и залитна напред, после отново рухна на земята. Накрая запълзя, мъчейки се да види какво се случва. Хващаше се за клоните на дърветата и се издърпваше напред. Зевс и Бен се смаляваха, докато течението ги отнасяше, но кучето все повече доближаваше момчето.

И после изведнъж двете фигури се сляха и Зевс рязко се обърна и се насочи към отсамния бряг на реката, мъкнейки подире си Бен, който се беше хванал за опашката му.

— Ритай с крака, скъпи, ритай! — провикна се Бет.

Залитайки и куцукайки, тя се хвърли напред, мъчейки се да противостои на течението. Бен и Зевс се отдалечаваха с всяка изминала секунда. Бет напрегнато се взираше, за да ги вижда — бяха стигнали до средата на потока… не, бяха минали средата.

Тя продължи да върви, борейки се със сетни да не откъсва поглед от тях, напредваше, тласкана единствено от инстинкта. Не усещаше болка, а само туптенето на сърцето си на всяка крачка.

Оставаше им само една трета до брега… течението там беше по-бавно… сега една четвърт…

Бет продължи да върви, като се вкопчваше в клоните и се изтегляше. Клоните се губеха сред листата, но след няколко мъчителни минутки тя отново ги напипваше.

Почти стигна… позволи си малко да отдъхне… още съвсем мъничко… Моля те, Господи… още съвсем мъничко…

Ето ги. Краката на Бен удариха брега първи и той се пусна. Зевс се метна напред и също стигна сушата. Бет се хвърли към Бен и кучето, които излизаха от водата.

Зевс рухна в мига, в който стигна до сухата пръст. Бен се строполи до него след миг. Когато Бет се добра до тях, Зевс отново беше прав с треперещи от изтощение крака, мокър и кашлящ.

Елизабет се строполи на земята до сина си и го повдигна да седне, понеже и той се разкашля едновременно с кучето.

— Добре ли си? — провикна се тя.

— Добре съм — задъхано отговори Бен. Отново се разкашля и изтри лицето си. — Бях уплашен, но снимката беше в джоба ми. Тиболт каза, че тя ще ме пази — заяви той и изтри носа си. — Къде е татко? Ами Тиболт?

Епилог

Два месеца по-късно

Бет погледна в огледалото за обратно виждане и се усмихна, когато видя Зевс в каросерията на пикапа, вирнал нос към вятъра. Бен седеше до нея, доста източен, но не достатъчно, за да облегне удобно лакътя си на прозореца.

Бяха първите топли дни след седмици на ужасно студено време, а и след по-малко от две седмици беше Коледа. Топлината и бурите през октомври вече се бяха превърнали в далечен спомен. Наводненията бяха станали национална новина номер едно. Центърът на Хамптън се беше наводнил като много други градове в областта. Шестима човека изгубиха живота си.

Въпреки кошмара, който бяха преживели, Бет установи, че за пръв път от доста време насам изпитва покой. След погребението тя се опитваше да осмисли и да приеме невероятните събития, довели до този съдбовен ден. Знаеше, че мнозина се питат дали изборът ѝ е правилен. Понякога дочуваше шушукания, но не им обръщаше внимание. Ако беше научила нещо от Логан, то бе, че понякога вярата ѝ в самата нея и инстинктите ѝ са всичко, с което разполага.

За щастие състоянието на баба ѝ продължи да се подобрява. През дните и седмиците след «инцидента», както го наричаше тя, Бет свикна да разчита на нейната неповторима мъдрост и на неизменната ѝ подкрепа. Напоследък баба ѝ пееше редовно в хора, намираше време да обучава кучета и използваше и двете си ръце, а куцукането ѝ се забелязваше само от време на време, когато беше изморена. Всъщност по едно време преди две седмици и двете ходеха по съвсем еднакъв начин. Беше два дни, след като свалиха гипса на Бет — беше счупила четири костици на стъпалото и стоя в гипс пет седмици, — а баба ѝ я подкачаше, предоволна, че не е единственият болник в къщата.

Бен се бе променил забележимо оттогава — в някои отношения промените притесняваха Бет, в други я изпълваха с гордост. След като преживя изпитанието, той се изпълни със самоувереност, която пренесе и в училище. Или поне майка му смяташе така. Понякога се чудеше дали не е заради снимката, която той носеше в джоба си. Ламинатът беше олющен, но той не се разделяше с нея и я носеше навсякъде със себе си. Бет допускаше, че Бен ще надрасне това, но кой знае? Това беше дар от Логан към Бен и имаше особено значение за момчето.

Разбира се, загубата се отрази тежко на Бен. Макар че той рядко говореше за това открито, Бет знаеше, че в известен смисъл синът ѝ обвинява себе си. Понякога все още сънуваше кошмари, в които зовеше ту Кийт, ту Логан. Когато майка му го събуждаше, той винаги ѝ разказваше един и същи сън — как се мята в реката и всеки момент ще потъне, когато вижда Зевс да се приближава към него. Насън обаче Бен посягаше към опашката и установяваше, че не може да я хване. Посягаше отново и отново и все не успяваше, докато най-накрая разбираше, че Зевс вече няма опашка и че самият той сякаш се наблюдава отдалеч как се мята и бавно потъва във водата.

Когато пристигна на гробището, Бет спря на обичайното си място. Носеше две вази с цветя. Най-напред, както правеше винаги, когато идваше тук, отиде на гроба на Дрейк и мълчаливо почете паметта му, преди да изскубне няколко бурена около надгробната плоча и да постави цветята.

После отиде на другия гроб. Беше запазила за него по-големия букет — беше рожденият му ден и тя искаше да го почете.

Зевс тичаше напред-назад, душеше и изучаваше околността както обикновено. Бен се мъкнеше подире му, както правеше още откакто кучето се беше появило при тях. Хлапето го обичаше и преди, но след като Зевс го измъкна от реката, двамата станаха неразделни. Животното явно разбираше какво е направило — или поне само това обяснение хрумваше на Бет, — и в съзнанието на кучето двамата с Бен вече бяха неразделно свързани. Нощем той спеше в коридора пред стаята на момчето. Когато ходеше до тоалетна нощем, Бет често заварваше Зевс да бди над съня на своя любим другар до леглото му.

Загубата беше сложна и двамата с Бен се бореха с нейните последици. Понякога Бет мислеше, че паметта им предизвиква хаос в скръбта, понеже въпреки героизма, белязал изпитанието им, спомените невинаги бяха добри. Но след като всичко приключи, тя щеше да си спомня за Кийт Клейтън единствено с признателност. Елизабет никога нямаше да забрави как той я носеше почти на ръце, след като беше паднала. Нито че всъщност беше загинал, докато се опитваше да спаси сина им.