За по-малко от десет минути той свали бройката от двайсет и две хиляди на триста и шейсет. Не беше зле. И определено беше добро начало. Разбира се, стига жената да е живяла тук, когато е била направена снимката, а да не е дошла само на гости.

Съзнаваше, че това е друго голямо «ако», но все отнякъде трябваше да започне. Знаеше със сигурност, че преди време тя е била тук. По един или друг начин щеше да узнае истината и да започне оттам.

Къде ходеха неженените мъже? Неженените мъже, които би могъл да заговори? Запознах се с нея преди няколко години и тя ми каза да се обадя, ако минавам през града, обаче изгубих листчето с името и телефона ѝ…

В барове. На билярд.

В такова малко градче надали имаше повече от три-четири заведения, където се събират местните. В баровете и билярдните зали се сервираше алкохол, а днес беше събота вечер. Щяха да са претъпкани. Сигурно през следващите дванайсет часа Тиболт щеше да получи отговор на въпроса си.

Погледна към Зевс.

— Май тази вечер ще си сам. Мога да те взема, но ще трябва да те оставя навън, а не знам колко ще се бавя.

Кучето продължи да върви, навело глава и изплезило език. Беше изморено и измъчено от жегата.

— Ще ти пусна климатика, става ли?

Пета глава

Клейтън

Беше девет часът в събота, а той трябваше да си остане вкъщи и да гледа хлапето. Страхотно!

И как иначе да завърши ден като днешния? Първо, едно от момичетата едва не го спипа, докато снимаше, после откраднаха служебния фотоапарат, а накрая Логан Тиболт му спука гумите. А най-лошото беше, че се наложи да обяснява и кражбата на фотоапарата, и спуканите гуми на баща си, господин щатския шериф. Както можеше да се очаква, баща му адски се ядоса и не се върза на скалъпеното му обяснение. Вместо това го засипа с въпроси. Накрая на Клейтън му идеше да фрасне стария. Баща му може и да беше голяма работа според мнозина в града, обаче не можеше да му говори като на пълен идиот. Клейтън обаче не отстъпи от историята си — сторило му се, че вижда някого, отишъл да разследва и се нанизал на два пирона. А фотоапаратът? Защо питат него? Той не знаел дали изобщо апаратът е бил в джипа. Не беше някаква велика история, но вършеше работа.

— Прилича ми по-скоро на дупка от сгъваемо ножче — отсъди баща му, след като се наведе да огледа гумите.

— Казах ти, че бяха пирони.

— Наблизо няма строежи.

— И аз не разбирам как се е случило! Просто ти казвам какво се случи.

— Къде са?

— Откъде да знам? Хвърлих ги в гората.

Старецът не беше убеден, но Клейтън прояви достатъчно здрав разум да се придържа към историята си. Винаги се придържай към версията си. Започнеш ли да даваш на заден, загазваш. Правило за провеждане на разпити номер 101.

Най-сетне старецът си тръгна, Клейтън сложи резервните гуми и отиде в гаража, където ги смени с оригинални, но вече бяха минали два часа и той беше закъснял за срещата си с господинчото Логан Телбод. Никой, ама абсолютно никой не можеше да се занася с Кийт Клейтън, най-малкото пък някакъв скитник хипи, който си въобразява, че може да му се качи на главата.

До края на следобеда Клейтън обикаля с джипа улиците на Ардън и разпитваше дали някой не е виждал онзи тип. Такъв като него няма как да пропуснеш дори и само заради песа. Издирването му не доведе доникъде, което само го вбеси още повече, понеже това означаваше, че Телбод го е излъгал, а Клейтън се беше вързал.

Обаче щеше да го намери. Несъмнено щеше да го намери дори и само заради фотоапарата. Или по-точно заради снимките. Най-вече заради снимките. Никак не му се искаше Телбод да влезе в шерифството и да стовари това бебче на масата — и дори още по-лошо, да ги изпрати направо във вестника. Ако трябваше да избира между двете злини, полицейското управление беше по-малката, понеже баща му щеше да покрие работата. Старият сигурно щеше да откачи и да го сложи да патрулира през следващите няколко седмици, обаче щеше да потули работата. Баща му не го биваше особено, ама за това ставаше.

С вестника обаче нещата стояха по друг начин. Да, дядото на Клейтън щеше да пусне връзките си и да овладее положението и там, обаче такава информация трудно можеш да държиш под контрол. Новината беше твърде пикантна и щеше да плъзне като горски пожар из града, дори и да не излезе никаква статия. Вече смятаха Клейтън за черната овца на семейството, така че най-малко от всичко му се искаше да дава поредния повод на дядо си да му държи конско. Той все обръщаше внимание на отрицателните страни. Дори сега, години по-късно, дядо му продължаваше да му опява, че се е развел с Бет, нищо че изобщо не му влизаше в работата. А на семейните събирания старецът не пропускаше да изтъкне, че Клейтън не е завършил колеж. С неговите оценки лесно би могъл да го направи, обаче той просто не можеше да си представи да кисне още четири години в някаква класна стая, затова постъпи при баща си в шерифството. Това беше достатъчно да омилостиви дядо му. Имаше чувството, че половината му живот беше минал в опити да омилостивява дядо си.

Обаче нямаше избор. Макар да не харесваше особено дядо си — той беше вярващ южняк баптист, който ходеше на църква всяка неделя и смяташе, че алкохолът и танците са грях, което в очите на Клейтън си беше направо нелепо, — той знаеше какво очаква от него старецът, а голите снимки на колежанки не бяха в списъка. Няколкото други снимки на бюрото също не влизаха в списъка — особено онези, на които Клейтън беше заедно с няколко дами в компрометиращи пози. Тези неща несъмнено щяха да предизвикат сериозно разочарование, а дядо му не търпеше да го разочароват, дори да са хора от семейството. Особено ако са от семейството. Семейство Клейтън живееше в окръг Хамптън от 1753 година, в редица отношения те бяха сърцето на окръга. В рода им имаше съдии, адвокати, лекари и земевладелци, дори един кмет се беше оженил за жена от семейството, но всички знаеха, че дядо му е човекът, който сяда начело на масата. Старецът властваше като мафиотски Кръстник от миналото и повечето хора го възхваляваха и не спираха да дърдорят какъв велик човек е той. А дядо му обичаше да си внушава, че причината е финансовата му подкрепа буквално за всичко: от библиотеката до театъра и местното начално училище. Клейтън обаче знаеше истинската причина — дядо му притежаваше почти всички търговски сгради в центъра на града, както и дъскорезницата, двата пристана, трите автокъщи, трите складови комплекса, единствения жилищен комплекс с апартаменти в града и огромни обработваеми земи. И поради това семейството беше невероятно богато и влиятелно, а понеже Клейтън получаваше повечето от парите си от семейните фондове, не искаше някакъв непознат да му създава проблеми в града.

Добре че Бен се роди за краткото време, през което Клейтън беше женен за Бет. Дядо му маниакално държеше на потомството и понеже Бен беше кръстен на него — много предвидливо, нищо че сам се хвалеше, — дядо му направо боготвореше хлапето. В повечето случаи Клейтън оставаше с впечатлението, че дядо му харесва Бен, своя правнук, много повече от своя внук.

Е, Клейтън знаеше, че Бен е свястно дете. Не само дядо му, всички го твърдяха. А и той обичаше хлапето, макар че на моменти беше голям досадник. От мястото си на верандата погледна през прозореца и видя, че Бен е приключил с кухнята и се е върнал на дивана. Съзнаваше, че трябва да отиде при него, но още не беше готов. Не искаше да изрече нещо прибързано и после да съжалява. Стараеше се да постъпва по-разумно в такива ситуации — преди няколко месеца дядо му проведе с него разговор, в който го убеждаваше колко е важно да бъде стабилно влияние в живота на детето. Досадник. Би трябвало да поговори с Бен да изпълнява незабавно каквото му нареди баща му, помисли си Клейтън. Това щеше да е от по-голяма полза. Хлапето вече успя да го вбеси тази вечер, но вместо да избухне, си спомни наставленията на дядо си, стисна устни и излезе навън.

Напоследък като че ли постоянно се дразнеше от Бен, но вината не беше негова; наистина се опитваше да се разбира с момчето! Отначало уж всичко беше наред — поговориха за училището, хапнаха бургери, пуснаха си спортния канал. Дотук добре. Но после настана истински ужас, когато Клейтън помоли Бен да почисти кухнята. Какво толкова? Не беше имал възможност да се завърти из кухнята през последните няколко дни, а знаеше, че момчето ще се справи чудесно. И Бен наистина обеща да почисти, но всъщност просто си стоеше. Седеше неподвижно, часовникът тиктакаше, а той продължаваше да си седи.

Затова Клейтън го помоли отново — постара се да го направи любезно — и беше напълно сигурен, че Бен завъртя очи с досада, преди най-сетне да се затътри натам. С това чашата преля. Мразеше Бен да върти очи и това беше известно на малкия. Хлапето знаеше точно как да го подразни, а през останалото време се опитваше да намери нови начини да му лази по нервите. Ето затова Клейтън излезе на верандата.

Това поведение се дължеше на майка му, ни най-малко не се съмняваше в това. Тя беше дяволски красива жена, обаче изобщо не знаеше как да превърне едно момче в мъж. Клейтън нямаше нищо против момчето да получава хубави оценки, обаче как така тази година няма да играе футбол, понеже ще свири на цигулка? Що за глупости? Цигулка ли? Ами направо да започне да го облича в розово и да го учи да язди по женски! Той правеше всичко по силите си да предотврати това, но детето беше при него само за ден и половина през седмица. Не беше виновен, че батира като момиче. Как иначе, нали непрекъснато играе шах! И да сме наясно — и мъртъв не можеха да го завлекат на цигулков концерт!

Цигулков концерт. Мили боже! Накъде вървеше светът?

Мислите на Клейтън отново се насочиха към Телбод и макар да му се искаше да повярва, че този тип е напуснал окръга, знаеше, че вероятността за това е малка. Той се придвижваше пеша, така че нямаше как да е стигнал другия край на окръга, преди да се стъмни. И какво още? Нещо го гризеше цял ден, но едва когато седна на спокойствие на верандата, установи какво е. Ако Телбод наистина беше от Колорадо — което като нищо можеше и да не е вярно, но да приемеше, че е, — значи пътуваше от запад на изток. Кой беше следващият град на изток? Не беше Ардън със сигурност. Той се намираше на югозапад от мястото, където се бяха срещнали. А ако този тип се движеше на изток, щеше да стигне в добрия стар Хамптън. Точно тук, в неговия роден град. Което означаваше, че скитникът можеше да е някъде съвсем наблизо до него в момента.

А къде беше Клейтън? Беше ли тръгнал да го търси? Не, висеше вкъщи с хлапето.

Погледна с присвити очи през прозореца към сина си. Четеше на дивана — май само това обичаше да прави. А, да, и да свири на цигулка. Клейтън поклати глава и се запита дали изобщо хлапето е взело от неговите гени. Надали. Беше мамино синче. Син на Бет.

Бет…

Да, бракът им не потръгна, обаче между тях още имаше нещо. Винаги щеше да има. Тя може и да беше твърдоглава и склонна да поучава, но Клейтън винаги щеше да се грижи за нея не само заради Бен, а и понеже тя несъмнено беше най-красивата жена, с която беше спал. Изглеждаше страхотно навремето, а сега беше още по-хубава. По-хубава дори от колежанките, които беше видял днес. Странно. Сякаш беше стигнала до най-подходящата за нея възраст и след това беше престанала да старее. Той съзнаваше, че това не може да продължи. Гравитацията щеше да си каже думата, но въпреки това му се искаше да се повъргаля малко в чаршафите с Бет. Заради доброто старо време и за да му помогне… да се поотпусне.

Можеше да звънне на Ейнджи. Или на Кейт. Едната беше на двайсет и работеше в магазин за домашни любимци, а другата беше с една година по-голяма и чистеше тоалетните в «Стратфорд Ин». И двете имаха хубави дребни фигури и бяха същински динамит, когато става дума да се… поотпуснеш. Знаеше, че Бен няма да има нищо против, ако извика някоя от тях, но все пак трябваше най-напред да ги попита. Девойките доста му се разсърдиха при последната им среща. Трябваше да им се извини и да пусне в ход чара си, а не беше сигурен, че му се иска да ги слуша как дъвчат дъвка и дърдорят какво са гледали по Ем Ти Ви или какво са прочели в «Нашънъл Инкуайърър». Понякога просто му идваха в повече.

Значи това отпадаше. Не можеше и да издирва Телбод. Нямаше да може да го потърси и на следващия ден, понеже дядо му събираше всички на обяд след църквата. Все пак Телбод се придвижваше пеша, а с кучето и раницата нямаше лесно да си намери превоз.

Така че колко можеше да се отдалечи до утре следобед? Трийсетина километра? Най-много четирийсет и пет. Не повече, следователно все още щеше да е наблизо. Клейтън щеше да звънне в съседните полицейски участъци и да ги помоли да се оглеждат. Пътищата, по които се излизаше от окръга, не бяха много, така че ако позвънеше по заведенията по пътя, все някой щеше да е забелязал онзи тип. И тогава щеше да го погне. Телбод не биваше да се пречка на Кийт Клейтън.