Потънал в мислите си, Клейтън почти не чу проскърцването на входната врата.

— Татко?

— Да?

— Търсят те по телефона.

— Кой е?

— Тони.

— Естествено.

Надигна се от мястото си, чудейки се какво ли иска Тони. Загубеняк. Мършав и пъпчив, той беше от досадниците, които се мотаят край полицаите и ги имитират. Сигурно се питаше къде е Клейтън и какво ще прави по-късно, та да не остане по-назад. Тъпо.

Кийт допи бирата си на влизане, изхвърли шишето в кофата и се ослуша да чуе дрънченето. Взе слушалката от плота.

— Да?

Чуваше носещото се от джубокса кънтри и глухия тътен на разговори на висок глас. Откъде ли се обаждаше този загубеняк?

— Здрасти, аз съм в билярдната «Декър» и тук има един странен тип, за когото сигурно ще искаш да чуеш.

Антенките на Клейтън щръкнаха.

— С него има ли куче? Носи ли раница? Малко мърляв, явно е живял доста време по горите.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Играе билярд в дъното. Обаче чуй това, има снимка на бившата ти жена.

Това съобщение свари Клейтън неподготвен, но той се помъчи да отговори небрежно:

— Е, и?

— Ами просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— И защо да ми пука?

— Не знам.

— Естествено, че не знаеш. Тъпак!

Затвори телефона и докато оглеждаше преценяващо кухнята, си каза, че сигурно вместо мозък в главата на Тони има картофена салата. По-чисто нямаше накъде — хлапето се беше справило чудесно както винаги. За малко да го похвали, но когато спря погледа си върху Бен, за пореден път установи колко дребничък е синът му. Да, това до голяма степен можеше да се дължи на гените, на ранното или на късното съзряване и на всякакви подобни щуротии, но можеше да бъде следствие и от общото му здравословно състояние. Беше въпрос на здрав разум. Храни се правилно, спортувай, почивай си много. Основни правила, всички майки учеха децата си на тях. И бяха прави. Ако не се храниш достатъчно, не растеш. Ако не спортуваш достатъчно, мускулите ти не се развиват. А кога расте човек? Нощем. Когато тялото се възстановява. Когато хората си почиват.

Клейтън често се чудеше дали Бен се наспива в къщата на майка си. Знаеше, че се храни добре — беше доял бургера и картофките му, — и знаеше, че детето се движи много, така че вероятно беше дребен заради липсата на сън. Нали не искаше да остане фъстък? Не, разбира се. Освен това Клейтън искаше да остане малко сам, за да си помечтае какво ще направи с господин Телбод, когато го види.

Прокашля се:

— Ей, Бен, става късно, хлапе!

Шеста глава

Тиболт

На връщане от билярдната зала Тиболт си спомни втората си мисия в Ирак.

Ето както се случи: Фалуджа, пролетта на 2004 година. Пети полк от Първа дивизия заедно с други части получи заповед да сложи край на ескалиращото насилие след падането на Багдад година по-рано. Цивилните знаеха какво ги очаква и започваха да напускат града, задръствайки пътищата. Може би една трета от града се евакуира само за ден. Изпратиха щурмоваците, после морската пехота. Напредваха улица по улица, къща по къща, стая по стая, водейки едни от най-интензивните сражения от началото на инвазията. След три дни установиха контрол над една четвърт от града, но растящият брой цивилни жертви наложи необходимостта от примирие. Взето бе решение да се сложи край на операцията и повечето военни части се изтеглиха, включително ротата на Тиболт.

Но не цялата.

На втория ден от операцията в южната промишлена зона на града Тиболт и взводът му получиха заповед да огледат една сграда, в която според слуховете имало оръжеен склад. Не им беше посочена конкретна сграда обаче, можеше да е всяка от десетките порутени постройки, скупчени край изоставена бензиностанция почти в полукръг. Тиболт и взводът му се приближиха към сградата, държейки се на разстояние от бензиностанцията. Половината тръгнаха наляво, половината — надясно. Беше тихо, а после изведнъж бензиностанцията избухна. Пламъците се извиха към небето, половината войници изпопадаха с пробити тъпанчета. Тиболт беше замаян. Изгуби периферното си зрение, а всичко останало се размаза пред очите му. Внезапно от прозорците и покривите над тях и зад опожарените останки от автомобили по улиците се изсипа дъжд от куршуми.

Тиболт се оказа на земята до Виктор. С тях бяха още двама от взвода му, Мат и Кевин — с прякори Лудото куче и Кей-Ман — и военната им подготовка си каза думата. Воинското братство си каза думата. Въпреки нападението, въпреки страха и въпреки почти сигурната смърт Виктор се пресегна към пушката си, застана на едно коляно и се прицели към врага. Стреля, после стреля отново със спокойни, уверени и съсредоточени движения. Лудото куче посегна към своето оръжие и направи същото. Един по един се надигнаха и останалите, една по една се сформираха бойни групи. Огън. Прикритие. Движение. Само дето нямаха възможност за движение. Нямаше къде да отидат. Строполи се един пехотинец, после още един. Сетне трети и четвърти.

Подкреплението пристигна непоправимо късно. Лудото куче беше прострелян във феморалната артерия и макар да му поставиха турникет, той беше изгубил много кръв и умря след минути. Кевин беше прострелян в главата и загина на място. Другите бяха ранени. Малцина се измъкнаха без драскотина — сред тях Виктор и Тиболт.



В билярдната зала един от младите мъже, с които Тиболт разговаря, му заприлича на Лудото куче. Все едно бяха братя — имаха същия ръст и тегло, същата коса, същия говор — и за един кратък миг Тиболт се зачуди дали наистина това не е бойният му другар, но после отсъди, че не е възможно.

Съзнаваше какво рискува с плана си. В малките градчета на непознатите винаги се гледа с подозрение и наистина, към края на вечерта Тиболт забеляза кльощав мъж с лоша кожа да говори по телефона близо до тоалетната и да мята неспокойни погледи към него. Онзи стоеше като на тръни още преди да звънне по телефона, затова Тиболт предположи, че звъни или на жената от снимката, или на някой неин близък. Подозренията му се потвърдиха, когато си тръгна. Както можеше да се очаква, мъжът го проследи до вратата, за да види накъде ще поеме непознатият, и точно затова Тиболт тръгна в обратната посока, и после се върна.

Когато пристигна в запуснатата билярдна зала, той подмина бара и се запъти направо към игралните маси. Бързо откри с поглед мъжете от съответната възрастова група, повечето от които му се сториха неженени. Помоли да се включи в играта и остави нужния залог. Държа се любезно, на няколко пъти почерпи всички, когато изгуби няколко игри, и хората взеха да се отпускат. Тиболт между другото разпита как е социалният живот в градчето. Пропусна нужния брой удари и поздравяваше другите играчи, когато изпълняваха хубав удар.

Накрая те на свой ред започнаха да го разпитват. Откъде е, защо е тук? Той промърмори нещо за някакво момиче и после смени темата. Засили любопитството им. Поръча още бира, а когато отново започнаха да го разпитват, неохотно сподели историята си: че преди няколко години дошъл на панаира заедно със свой приятел и се запознал с едно момиче. Допаднали си. Надълго и нашироко им разказа колко била страхотна и как му казала да я потърси, ако отново мине през града. Обаче колкото и да се мъчел, не можел да си спомни името ѝ.

«Не си спомняш името ѝ ли?» — попитаха те. Не, отговори той. Не помнел имена. Ударили го по главата като дете по време на бейзболен мач и бил зле с паметта. Сви рамене, понеже знаеше, че те ще се разсмеят, и точно така стана. Обаче имал нейна снимка — каза го, сякаш тъкмо се сещаше. Попитаха го дали я носи със себе си. Да, май я носел. Порови из джобовете си и извади снимката. Всички мъже се струпаха. След малко единият поклати глава. Нямаш късмет, приятелю, увери го, жената била недостъпна. Омъжена, така ли? Не била омъжена, но не ходела по срещи. На бившия ѝ нямало да му хареса, а той надали би желал да си има вземане-даване с него. Тиболт преглътна и попита коя е жената.

Бет Грийн, гласеше отговорът. Била учителка в началното училище и живеела с баба си в къщата до кучкарника «Съншайн». «Бет Грийн или по-точно Елизабет Грийн — помисли си Тиболт. — Е.»

Докато разговаряха, той забеляза, че един от мъжете, на които е показал снимката, се е измъкнал от групата. «Явно нямам късмет» — каза Тиболт и си взе снимката.

Остана още половин час, за да се прикрие. Побъбри си още малко с мъжете. Видя непознатият с лошата кожа да се обажда по телефона и разпозна разочарование в реакцията му. Като дете, което е загазило, понеже клюкарства. Добре. Все пак Тиболт имаше усещането, че пак ще се срещне с този тип. Поръча още бири и изгуби още игри, като от време на време поглеждаше към вратата да провери дали идва някой. Никой не се появи. След известно време вдигна ръце и оповести, че няма повече пари и мисли да си тръгва. Цялата операция му струва малко повече от сто долара. Другите го увериха, че винаги е добре дошъл да играят заедно.

Той ги чу съвсем смътно, понеже си мислеше, че лицето от снимката вече си има име и следващата му стъпка е да се срещне с нея.

Седма глава

Бет

Неделя.

Би трябвало да бъде ден за почивка след църквата, за да може Бет да събере сили и да се зареди с енергия за предстоящата седмица. Ден, който трябваше да прекарва със семейството си, да готви задушено в кухнята и да си прави отморяващи разходки край реката. Може би дори да седне с хубава книга и чаша вино или да си вземе гореща вана.

Никак не ѝ се искаше да прекара този ден в събиране на кучешко ако от тревните площи, където обучаваха животните, нито да чисти клетките, нито да обучава дванайсет кучета едно след друго или да седи в задушната канцелария и да чака хората да си приберат домашните любимци, които стояха на хладно в климатизирания кучкарник. Обаче всъщност Бет правеше точно това, откакто се бе върнала от църква.

Две от кучетата вече бяха взети от собствениците им, но днес трябваше да дойдат да вземат още четири. Баба ѝ беше така добра да извади документите и да ги сложи върху бюрото, преди да се прибере в къщата да гледа мача. «Атланта Брейвс» играеха с «Метс», а баба ѝ не само беше запален фен на «Атланта Брейвс», което се струваше нелепо на Бет, но и обожаваше всякакви сувенири, свързани с отбора. Което естествено обясняваше чашите за кафе с емблемата на отбора, натрупани на плота, знаменцата на отбора по стените, настолния календар и лампата с надпис «Атланта Брейвс» до прозореца.

Вратата беше отворена, но въпреки това вътре беше задушно. Беше един от онези горещи и влажни летни дни, които са чудесни да отидеш да поплуваш в реката. Ризата на Бет беше мокра от пот и понеже беше по шорти, краката ѝ непрекъснато залепваха за изкуствената кожа на стола. Помръднеше ли крак, се разнасяше неприятен звук като отлепването на тиксо от картонена кутия, което си беше отвратително.

Баба ѝ смяташе за абсолютно задължително в кучкарника да бъде прохладно, но не беше сметнала за нужно да създаде комфорт в канцеларията. «Ако ти е горещо, отвори вратата към кучкарника» — казваше тя, пренебрегвайки факта, че несекващият лай на кучетата пречи на повечето хора. А днес тук имаше две шумни кутрета — два ръсел териера, които не бяха престанали да лаят, откакто беше дошла Бет. Сигурно бяха лаели и през цялата нощ, понеже другите кучета ѝ се сториха раздразнителни. Те току се присъединяваха в сърдит хор и шумът растеше по сила и височина, като че ли всяко куче искаше да изрази недоволството си по-гръмогласно от останалите. Следователно беше невъзможно Бет да отвори вратата към кучкарника, за да се охлади канцеларията.

Зачуди се дали да не отиде отново в къщата и да си налее още една чаша студена вода, но кой знае защо имаше усещането, че веднага щом излезе, собствениците на кокер шпаньола, оставен за обучение, тутакси ще цъфнат да си го вземат. Бяха се обадили преди половин час, че са на път — «Ще дойдем до десет минути!», — а бяха хора, които ще се разстроят, ако установят, че се налага кокерът им да стои в кучкарника дори минута повече от необходимото, особено след като две седмици не си е бил у дома.

А самите те пристигнаха ли навреме? Не, разбира се.

Щеше да ѝ е много по-лесно, ако Бен беше тук. Сутринта го видя в църквата заедно с баща му и както бе очаквала, той беше мрачен. Както обикновено гостуването не му беше особено забавно. Предишната вечер ѝ се обади, преди да си легне, и ѝ съобщи, че през повечето време Кийт седял на верандата сам, а той, Бен, чистел кухнята. Бет се чудеше какво става. Нима Кийт не можеше просто да се порадва, че синът му е при него? Или да седне и да поговори с него? Бен беше много сговорчиво дете — не го казваше, защото беше пристрастна. Е, добре де, може и да беше малко пристрастна, но като учителка прекарваше много време с най-различни деца, така че разбираше какво говори. Бен беше умен. Имаше чувство за хумор. Беше мил, учтив. Беше страхотен и тя направо полудяваше, задето баща му е толкова глупав, че не го осъзнава.