Сара Шепард

Игра на лъжи

(книга 1 от поредицата " Игра на лъжи")

Пролог

Събудих се в мръсна вана на крачета, в непозната баня с розови плочки. До тоалетната чиния имаше купчина списания „Максим“, в умивалника се търкаляше зелена тубичка паста за зъби, пред прозореца бяха спуснати бели завеси. През стъклото се виждаше тъмно небе и пълна луна. Кой ден бяхме? Къде се намирах? В къщата на някое от братствата в Аризонския университет? В нечий апартамент? Помнех само, че се казвам Сътън Мърсър и че живея в Тусон, Аризона. Не знаех къде съм си оставила чантата и нямах представа къде бях паркирала колата си. Всъщност каква кола карах? Да не би някой да ми беше сипал нещо в питието?

— Ема? — разнесе се момчешки глас от съседната стая. — Вкъщи ли си?

— Заета съм! — чу се глас наблизо.

Вратата на банята се отвори и на прага застана високо, слабо момиче с рошава тъмна коса.

— Хей! — надигнах се аз. — Заето е! — Усещах тялото си изтръпнало, сякаш все още не се бях събудила. Когато погледнах надолу, останах с впечатлението, че мъждукам, сякаш се намирах под пулсираща светлина. Откачена работа. Някой определено ми беше сипал нещо.

Момичето като че ли не ме чу. Вмъкна се в банята с мрачно лице.

— Хей! — извиках аз, излизайки от ваната. Тя не ме погледна. — Да не си оглушала? — Никаква реакция. Непознатата сипа малко лавандулов лосион в шепата си и го разтърка по ръцете си.

Вратата отново се отвори и вътре връхлетя чипонос, небръснат тийнейджър.

— Опа! — Погледът му се впи в прилепналата тениска на момичето, на която имаше надпис НЮ ЙОРК НЮ ЙОРК РОЛЪРКОСТЪР. — Не знаех, че си тук, Ема.

— Може би защото вратата беше затворена? — Ема го избута навън и тресна вратата. Обърна се към огледалото. Аз стоях зад нея.

— Хей! — извиках й отново.

Най-накрая тя вдигна поглед. Очите ми се стрелнаха към огледалото, за да срещнат погледа й. Но когато погледнах към отраженията ни, изпищях ужасено.

Защото Ема изглеждаше точно като мен.

И защото мен ме нямаше там.

Ема се обърна и излезе от банята, а аз я последвах, защото нещо сякаш ме теглеше след нея. Кое беше това момиче? Защо толкова много си приличахме? Защо бях невидима? И защо не можех да си спомня… почти нищо? В съзнанието ми се вихреха объркани спомени — блестящият залез над Каталинас, ароматът на лимонови дръвчета в задния ни двор рано сутрин, усещането за меки кашмирени чехли на краката ми. Но останалото, най-важните неща, бяха заглушени и размазани, сякаш живеех под вода. Виждах неясни сенки, но не можех да разбера какво представляват. Не помнех какво съм правила през летните ваканции, с кого беше първата ми целувка или какво е усещането слънцето да грее върху лицето ми, или да танцувам на любимата си песен. Коя беше любимата ми песен? Нещо дори още по-лошо — с всяка изминала минута нещата ставаха все по-замъглени и неясни. Сякаш изчезваха.

Сякаш аз изчезвах.

Но след това се концентрирах и чух приглушен писък. И изведнъж като че ли се озовах на друго място. Усетих болка да пронизва тялото ми, преди мускулите ми да се отпуснат окончателно. Докато очите ми се затваряха бавно, видях една размазана, неясна фигура да се изправя над мен.

— О, Господи! — прошепнах аз.

Нищо чудно, че Ема не ме виждаше. Нищо чудно, че ме нямаше в огледалото. Защото не бях там.

Бях мъртва.

1.

Двойничката

Ема Пакстън се измъкна през задната врата на новия дом на приемните й родители в покрайнините на Лас Вегас, метнала чантата си през рамо и с чаша студен чай в ръка. По близката магистрала профучаваха коли и въздухът миришеше силно на изгорели газове и на местната пречиствателна станция. Единствената украса в задния двор бяха прашни фитнесуреди, ръждясала лампа против насекоми и кичозни глинени статуи.

Той се различаваше ужасно от моя заден двор в Тусон, който беше оформен идеално като пустинен пейзаж и имаше кула с люлка, за която обичах да си фантазирам, че е замък. Както вече казах, някои подробности все още помнех, а други просто се бяха изпарили. През последния един час вървях след Ема, опитвайки се да науча повече за живота й с надеждата да си спомня повече неща от моя собствен. Не че имах кой знае какъв избор. Където и да отидеше тя, аз се мъкнех подире й. Не бях съвсем сигурна откъде знаех всички тези неща за Ема — те просто се появяваха в главата ми, докато я наблюдавах, също като есемеси във входящата кутия. Познавах живота й по-подробно, отколкото моя собствен.

Ема остави чантата си върху дървената маса с крака от гофрирано желязо на верандата, седна в един пластмасов градински стол и протегна врат нагоре. Единственото хубаво нещо на верандата беше, че не гледаше към казината, а предоставяше идеален изглед към ясното, чисто небе. Луната висеше над хоризонта — издуто алабастровобяло кръгче. Погледът на Ема се отклони на изток, към двете ярки, познати звезди. Когато беше деветгодишна, тя тъжно беше нарекла дясната Звездата на мама, лявата беше Звездата на татко, а мъничкото, блещукащо петънце под тях беше Звездата на Ема. Беше си измисляла всякакви истории за тези звезди, преструвайки се, че са истинското й семейство и че един ден те ще се съберат на Земята така, както са заедно на небето.

През по-голямата част от живота си Ема беше живяла в приемни семейства. Никога не беше виждала баща си, но си спомняше майка си, с която беше живяла, докато не навърши пет години. Майка й се казваше Беки. Беше слаба жена, която обичаше да отговаря на висок глас на въпросите от „Колелото на късмета“, да танцува из дневната на песните на Майкъл Джексън и да чете таблоиди, в които имаше статии от рода на „Бебе се роди от тиква!“ и „Момчето-прилеп е живо!“. Беки изпращаше Ема на лов за боклуци из квартала, а наградата винаги беше или гилза от използвано червило, или мини „Сникърс“. Тя купуваше на Ема къси полички с воланчета и дантелени роклички от „Гудуил“ и я контеше. Четеше й „Хари Потър“ преди лягане, като измисляше различни гласове за героите.

Но Беки беше като лотариен билет — Ема никога не знаеше как ще премине денят й. Понякога майка й по цял ден лежеше на дивана и плачеше с изкривено лице и стичащи се по бузите й сълзи. Друг път завличаше Ема в най-близкия магазин и й купуваше по два чифта от всичко. „Защо са ми два чифта еднакви обувки?“ — питаше Ема. Беки я поглеждаше разсеяно. „В случай, че единият се изцапа, Еми“.

Освен това Беки забравяше много — като онзи път, когато я беше зарязала в „Съркъл Кей“. Останала без дъх, Ема наблюдаваше как колата на майка й се изгубва по магистралата. Продавачът й даде сладолед на клечка и й позволи да седне върху фризера, който беше поставен пред магазина, докато се обади тук-таме. Когато Беки най-после се върна, тя сграбчи Ема и я прегърна силно. Дори не се оплака, когато Ема покапа със сладолед роклята й.

Една лятна нощ, скоро след тази случка, Ема остана да спи у Саша Морган, нейна приятелка от детската градина. Когато на сутринта се събуди, тя видя госпожа Морган да стои на вратата с ядосано изражение на лицето. Оказа се, че Беки е пъхнала бележка под входната врата на Морганови, с която съобщава, че е „тръгнала на кратко пътешествие“. Много кратко — продължаваше вече повече от тринайсет години.

След като не можаха да открият Беки, родителите на Саша оставиха Ема в приюта в Рино. Потенциалните осиновители не се интересуваха от петгодишни деца — търсеха бебета, които да превърнат в свои миниверсии — така че Ема живя в пансиони и при приемни родители. Макар че щеше винаги да обича майка си, тя не можеше да каже, че й липсва — поне не и Нещастната Беки, Маниакалната Беки или Лудата Беки, която я беше забравила в „Съркъл Кей“. Липсваше й обаче самата идея за майка: някоя стабилна, постоянно присъстваща в живота й жена, която да познава миналото й, да се грижи за бъдещето й и да я обича безусловно. Ема беше измислила звездите на мама, татко и своята не въз основа на нещо, което познаваше, а по-скоро въз основа на нещо, което й се искаше да има.

Плъзгащата се врата се отвори и Ема се завъртя. Травис, осемнайсетгодишният син на приемната й майка, излезе наперено на верандата и се настани върху масата.

— Съжалявам, че така се намъкнах в банята — рече той.

— Няма нищо — промърмори горчиво Ема и леко се отдръпна от протегнатите му крака. Беше повече от сигурна, че Травис не съжалява. Правеше всичко възможно, за да я види гола. Днес той носеше синя бейзболна шапка, смъкната ниско над очите му, овехтяла, свръхголяма риза и торбести дънки, чието дънце висеше почти до коленете му. По чипоносата му физиономия с тънки устни и малки очички се забелязваха снопчета набола брада; не беше достатъчно пораснал, за да има сериозно лицево окосмяване. Кървясалите му кафяви очи се присвиха похотливо. Ема усещаше погледа му, който внимателно проучваше плътно прилепналата й тениска, голите, потъмнели от слънцето ръце и дългите й крака.

Травис изсумтя, бръкна в джоба на ризата си, измъкна един джойнт и го запали. Когато издуха пушека към нея, лампата против насекоми изведнъж се включи. С леко изпукване и шипяща синя светлина тя унищожи поредния комар. Защо не можеше да направи същото и с Травис…

Искаше й се да каже: „Марш оттук, смръдльо! Нищо чудно, че момичетата избягват да се приближават до теб“. Но се сдържа; коментарът щеше да влезе само в списъка „Духовитости, които трябваше да кажа“, който си водеше в едно черно тефтерче, скрито в най-горното й чекмедже. Списъкът с духовитости, или накратко ДКТДК, представляваше остроумни, сприхави забележки, които Ема отдавна копнееше да каже на приемните си майки, гадните съседи, кучките в училище и цяла сюрия други личности. В повечето случаи се сдържаше: беше по-лесно да мълчи, да не си създава проблеми и да бъде типът момиче, каквото изисква ситуацията, в която се намира. Междувременно се беше сдобила с някои впечатляващи умения: на десетгодишна възраст разви отлични рефлекси, когато господин Смайт, един от раздразнителните й приемни родители, изпаднеше в някое от настроенията си, при които хвърляше най-различни предмети. Когато Ема живееше в Хендерсън при Урсула и Стив, двете хипита, които сами си отглеждаха храната, но нямаха представа как да си я сготвят, Ема неохотно пое кухненските задължения, научавайки се да прави хляб с тиквички, зеленчуков огретен и страхотни пържени картофи.

Два месеца по-рано Ема се беше заселила при Кларис, самотна майка, която работеше като барманка за ВИП комарджии в казиното „М Ризорт“. Ема прекара лятото в правене на снимки, игра на мини на очуканото блекбери, подарък от приятелката й Алекс, преди да напусне предишния си дом в Хендерсън, и почасова работа като оператор на ролеркостера до казиното „Ню Йорк Ню Йорк“. О да, и в опити да избягва Травис.

В началото не беше така. Ема се опита да се държи мило с новия си приемен брат, с надеждата, че ще станат приятели. Не всички приемни родители бяха гадни, а и тя никога не се беше сприятелявала с другите деца; просто понякога се налагаше да полага огромни усилия. Престори се, че се интересува от всички клипове в Ю тюб за това как да станеш крадец на дребно, които Травис гледаше: как да се отключи кола с мобилен телефон, как да се хакнат автомати за безалкохолни, как да се отключи катинар с кутийка от бира. Изгледа два кеч мача по телевизията, дори се опита да научи терминологията. Но на всичко това беше сложен край седмица по-късно, когато Травис се опита да я опипа, докато тя стоеше пред отворения хладилник.

— Ти се държиш толкова мило — беше промърморил в ухото й, преди Ема „случайно“ да го ритне в слабините.

Единственото, което Ема искаше, беше да завърши гимназията. Беше краят на август и училището започваше в сряда. След две седмици тя навършваше осемнайсет и можеше да напусне Клариса, но това означаваше да напусне и училището, да си намери квартира и да започне да работи, за да си плаща наема. Клариса беше казала на социалните, че Ема може да остане при нея, докато си вземе дипломата. Само още девет месеца, припяваше си Ема като мантра. Щеше да издържи дотогава, нали?

Травис дръпна още веднъж от джойнта.

— Искаш ли? — попита той задавено, задържайки дима в дробовете си.