Sara Shepard - Игра на лъжи

Ема си проправи път през претъпканите коридори до шкафчето си. Все още усещаше миризмата на фалшивата кръв. С крайчеца на окото си забеляза две момичета, които я гледаха със смесица от страх и благоговение. Тя ясно ги чу да прошепват думите „Ниша“ и „местопрестъпление“. Едно момче със спортно футболно яке излезе от стаята на ученическия съвет и пропя „Шегичка! Шегичка!“. Нима подробностите от постановката вече се бяха разнесли из цялото училище? Как можеше всички да се смеят на това?

— Здрасти, Сътън! — поздрави я едно момиче, покрай което минаваше, но усмивката му беше крива и зловеща.

— Какво става, Сътън? — извика от кабинета по физика някакво момче с увиснали панталони и кънкьорски обувки, но дали само във въображението й, или наистина в гласа му се усещаше стоманена, злобна нотка? Сътън можеше да е скроила номера на тези хора — на всички тях. Всеки би могъл да бъде убиецът й.

Тя зави зад ъгъла и едва не се сблъска с висока фигура, която носеше голяма чаша с кафе.

— Хей, хей! — каза той и затисна с ръка капачето на чашата. Ема отстъпи назад. Пред нея стоеше Итън, облечен със сива блуза с качулка, армейско зелени панталони под коленете и избелели кецове „Кънвърс“. Непристъпното му, навъсено изражение омекна, щом видя, че е тя. — О, здравей.

— Здрасти — отвърна Ема, щастлива, че вижда приятелско лице. Тя продължи по коридора. — К-как си? — Опита се да прозвучи весело, но гласът й потрепна.

— Добре съм. — Итън тръгна с нея. — А ти? Пак изглеждаш така, сякаш Торбалан е по петите ти.

Ема разтърка врата си с ръка. Изведнъж се беше изпотила. Сърцето й биеше наистина бързо.

— Просто съм малко притеснена — призна тя.

— Защо?

Те завиха зад следващия ъгъл и тръгнаха през фоайето, подминавайки група хлапета, които танцуваха брейк до стъклената витрина с керамични фигури.

— Да речем, че се съм изкушена да зарежа училище и да се скрия в някоя пещера до края на годината.

— За номера на Ниша ли става въпрос? — попита Итън. — Две момичета пред мен на опашката за кафе го обсъждаха — продължи той и повдигна смутено едното си рамо. — Прозвуча ми доста… ненормално.

Ема седна на пейката във фоайето.

— Да. Приятелките ми доста се… увлякоха.

Итън седна до нея и взе една рекламка, на която пишеше: „ЕСЕНЕН БАЛ! ВЗЕМЕТЕ СИ БИЛЕТИ ОЩЕ СЕГА!“, и я завъртя в ръцете си. Едното крайче на устата му се изкриви в саркастична усмивка.

— Не е ли винаги така? Не се ли увличате винаги?

Стомахът на Ема се сви. В главата й, също като дрехи в пералня, се завъртяха думите на Шарлът: Все едно не си правила и по-лоши неща, Сътън? Така ли беше винаги?

Тя преглътна тежко и се загледа безизразно в голямата стъклена витрина до салона. На голям постер със златисти букви пишеше: IN MEMORIAM. Отдолу бяха подредени черно-бели снимки на починали ученици с имената и датите на смъртта им. Снимката на Сътън трябваше да е там, помисли си Ема. Зачуди се дали убиецът й минава всеки ден оттук.

Две момчета играеха на гоненица по коридора, стъпките им отекваха по мраморния под. Ема примигна. Преда да успее да каже още нещо, звънецът иззвъня. Итън се усмихна за довиждане.

— Ако ти е писнало от шегички, кажи на приятелките си, че искаш да спреш. Можеш просто да се откажеш, нали ти е ясно? Всички ще ти бъдат благодарни за това. — Той хвърли празната чаша от кафе в контейнера за отпадъци. — До скоро.

Ема го проследи как се отдалечава по коридора. Дланите й бяха потни. Знаеше, че трябва да стане, но краката й не й се подчиниха. Мъртвите лица под табелата IN MEMORIAM я гледаха със зловещи многозначителни усмивки. Изведнъж Ема осъзна какво трябва да направи.

— Трябва да се махна оттук! — прошепна тя.

Никога през живота си не се беше чувствала толкова сигурна за нещо. В каквото и да се беше замесила Сътън, каквато и да беше тази Игра на лъжи, тя беше страшна и опасна, и твърде крайна. Достатъчно й беше да седне в училищния коридор, за да се почувства като мишена.

А може би, помислих си аз и потръпнах, някой вече се целеше в нея.

Гумите на джетата на Лоръл изсвистяха, когато Ема зави рязко към паркинга на автогарата на автобусите „Грейхаунд“. Тя натисна спирачката малко преди да се удари в тухлената му ограда. Угаси двигателя и се огледа предпазливо.

Въздухът беше ужасно горещ и асфалтът блещукаше под яркото слънце. Двамата възрастни мъже, които седяха пред автогарата, погледнаха любопитно към нея. Три мърляви колежанчета, които се тътреха по тротоара към хотел „Конгрес“, се обърнаха и също се загледаха в нея. Дори секс-котенцата на витрината на „S&M“ като че ли също я гледаха. Ема си сложи големите слънчеви очила „Долче и Габана“ на Сътън, но продължаваше да се чувства като изложена на показ.

Беше късният следобед и Ема трябваше да е на тренировка. Цял ден беше обмисляла как да се измъкне от града — и ето я тук. Не искаше да използва кредитните карти на Сътън, за да финансира бягството си — така убиецът щеше лесно да я проследи.

Тогава се сети: гардеробчето във Вегас. Там беше оставила спестените си две хиляди долара, страхувайки се да носи със себе си толкова много пари. Шкафчето се заключваше с шифрована ключалка, като комбинацията представляваше рождения ден на Беки. Десети март. Ако Ема просто си вземеше парите, известно време щеше да бъде добре. Можеше да си купи евтин билет за автобус до Източното крайбрежие, където никой нямаше да я намери. Може би след като се махнеше оттук, хората щяха да разберат, че Сътън я няма и щяха да започнат да я търсят.

И може би аз най-накрая щях да разбера защо — и как — съм умряла. Дали? Ако Ема си тръгнеше оттук, аз нямаше ли да тръгна с нея — да заживея новия й анонимен живот в Ню Йорк или Нова Англия? Винаги да я следвам, независимо къде ще се премести? Или щях да изчезна завинаги, щом тя се откаже от живота ми? Какво щеше да се случи с мен тогава?

Ема тихомълком беше откраднала ключовете на Лоръл от шкафчето й. Моля те, прости ми, Лоръл, помисли си тя, докато внимателно измъкна ключовете от чантата и ги пусна в джоба си. Минута по-късно потегли от паркинга, вкарвайки „автогара «Грейхаунд»“ в джипиеса на Лоръл.

Ема влезе в автогарата и се нареди на опашката зад слаб, оплешивяващ мъж с очила и жена с накъдрена коса, която влачеше гигантски куфар на колелца. Хитрите очички на продавача на билети се втренчиха право в нея, след което той се върна към работата си. Над главата на жената висеше разписанието на автобусите за Лас Вегас. Имаше автобус след петнайсет минути. Идеално.

Слабият оплешивяващ мъж се облегна на лакти пред билетното гише и поведе разговор за времето. Лампата на тавана издаде тих, напрегнат писък. При всеки порив на вятъра вратата се отваряше и затваряше, карайки Ема да подскача. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Само да можеше опашката да се придвижва малко по-бързо.

Изведнъж от чантата й се разнесе песен на „Парамор“. Тя извади айфона на Сътън. На дисплея пишеше ЛОРЪЛ. Ема веднага натисна бутона за прекъсване.

На екрана се изписа ПРОПУСНАТО ОБАЖДАНЕ, но Лоръл веднага позвъни отново. Ема отново прекъсна. Защо Лоръл не беше на тенис корта? Ема смяташе, че разполага поне с един час, преди сестра й да забележи, че колата й липсва. След поредното пропуснато обаждане се появи есемес. Ема го отвори. 911, беше написала Лоръл. Ти ли взе колата ми? Добре ли си? Ако не се обадиш до пет минути, ще я обявя за търсене.

Жената с накъдрената коса, която стоеше пред Ема, я погледна с любопитство. Продавачът на билети я изгледа злобно, докато тя броеше банкнотите си. Ема се опита да преглътне буцата в гърлото си. Изведнъж планът й за бягство й се стори много глупав. Лоръл сигурно се беше притеснила ужасно за изчезналата си кола.

Дори Ема да успееше да се качи на автобуса за Вегас, полицията за нула време щеше да намери колата на паркинга пред автогарата. И тъй като Ема нямаше да е вътре, всички щяха да предположат, че момичето, което смятаха за Сътън, просто е избягало. И когато господин Хитрите очички я разпознае като момичето, което си е купило билет за Вегас… полицаите щяха да търсят Ема там, а не тялото на Сътън тук.

Лоръл се обади отново точно когато Ема се махна от опашката за билети. Тя натисна бутончето със зелена слушалка и се обади.

— Ето те и теб, люспо. — Лоръл беше раздразнена. Гласът й прозвуча кухо, сякаш телефонът беше включен на високоговорител. — Ти ли открадна колата ми?

— Време е вече да си прибереш твоята от полицейския паркинг — разнесе се отнякъде гласът на Шарлът. — Ще ти съберем пари да си платиш глобата!

— Съжалявам — избъбри Ема. — Просто… трябваше да свърша нещо. Нещо важно. — Тя се приближи до прозореца и погледна навън към момичетата на витрината. Какво толкова важно има тук? Секс играчки? Емо шоу в хотел „Конгрес“?

— Аз ще откарам Лоръл вкъщи след тренировката, така че не се коси — каза Шарлът. — Но гледай да си свършиш работата преди гостито у дома, разбра ли? Няма да е интересно без изпълнителния комитет.

— Не забравяй Лили и Габи — пропя Лоръл.

— Да, но те не се броят — възрази Шарлът.

Високоговорителят в залата изпука и Ема подскочи стреснато.

— От сектор три ще отпътува автобус „Грейхаунд“ 459 за Лас Вегас — обяви говорителят с отегчен, носов глас. — Пътниците за Вегас да заемат местата си.

Ема затисна с ръка слушалката на айфона, но беше твърде късно. От другата страна настъпи мълчание.

— Грейхаунд ли казаха току-що? — Лоръл звучеше объркано.

— Във Вегас ли отиваш? — попита Шарлът.

Ема блъсна скърцащата врата и тръгна колкото се може по-бързо към колата на Лоръл, уплашена, че говорителят може отново да обяви автобуса за Вегас.

— Просто минавах край автогарата. Прозорецът е отворен. Но вече се прибирам у дома.

Когато седна в колата и прибра телефона, нагрятата тапицерия опари раменете и краката й. Докато пъхаше ключа в запалителя, пръстите й трепереха. Двигателят изръмжа и тя погледна напред. Пред автогарата стоеше един автобус с голяма табела „ЛАС ВЕГАС“ на предното стъкло. Хората хвърляха чантите си в багажното отделение и се качваха вътре.

Изведнъж се разнесе тих щракащ звук, който я накара да се обърне. Ушите й пламнаха. Имаше усещането, че някой я наблюдава. Тя се огледа. Възрастните мъже от пейката бяха изчезнали. На улицата имаше ужасно задръстване. Една неоново зелена тойота приус с табела „такси на половин цена“ наду клаксона си. Зад нея се влачеше червен хечбек с голяма вдлъбнатина на бронята. Зад тях нетърпеливо избръмча черен пикап. А пред тях един сребрист мерцедес пъплеше бавно покрай автогарата. Ема се втренчи в блестящата емблема на предния му капак. През затъмнените му стъкла тя успя да види, че шофьорът гледа към нещо на паркинга на автогарата. Към нея.