Изведнъж Ема се сети нещо. Травис. Онзи клип, на който показваха как се отключва катинар с бирена кутия. Когато все още се държаха приятелски един с друг, Травис я беше накарал също да го гледа. Не беше кой знае колко трудно.

Тя се пресегна и взе празната кутийка от диетична кола, която стоеше на перваза на прозореца. Взе ножица и започна да реже. За нула време изряза клин във формата на буквата М, също като в клипа от Ю Тюб. Щом пъхна клина в дупката на катинара, нещо в него изщрака и той се отвори. Ема се ухили тържествуващо.

— Благодаря ти, Травис — промърмори тя. Никога не си беше помисляла, че ще произнесе тези думи.

Катинарът падна на пода. Вратата на шкафчето изскърца и се отвори. Ема надникна вътре. На дъното имаше една дебела тетрадка, подвързана със спирала. И нищо друго.

Ема я извади и я положи в скута си. На корицата не беше написано нищо — никакви имена или драсканици, просто най-обикновена лъскава мукава. Спиралата беше идеално намотана, без грам ръжда или окривяване. Тя отгърна на първата страница. Изписана с почерка на Сътън, който зловещо напомняше този на Ема. Десети януари, беше написала тя.

Стомахът на Ема се сви. Наистина ли искаше да прочете дневника на сестра си? Когато живееше в Карсън сити, тя се беше промъкнала в спалнята на Дариа, красивата и загадъчна по-голяма заварена сестра, която не й обръщаше никакво внимание. Беше прочела всяка страница от дневника й, в който ставаше дума предимно за момчета и как намира ръцете и краката си за твърде дебели. Освен това Ема беше преровила и джобовете на дънките на Дариа. Беше откраднала чифт слушалки от стаята й, просто защото бяха на сестра й. След това всеки път, когато влизаше там, тя вземаше по нещо: диск с рап музика, черна гумена гривна, мостра на „Шанел №5“. След като се премести в друг дом, Ема започна да се срамува от стореното. Беше сложила всичките неща на Дариа в един плик, написа името й отпред и ги изпрати на социалните служби, заклевайки се никога повече да не прави така.

Хубаво е, че беше толкова примерна, но аз исках да разбера какво пише в проклетия дневник.

Ема въздъхна, сякаш беше чула мислите ми, наведе поглед към тетрадката и започна да чете.

Всяко ново вписване беше кратко и свежарско, приличаше повече на постинг в Туитър или просто записване на разхвърляни мисли. Понякога Сътън беше записвала неща като „сабо «Елизабет&Джеймс»“ или „купон за РД на планината Лемън?“. Понякога слагаше удивителни като в „Мразя историята!“ или „Мама да ме цунка отзад!“. Но пък вписванията, които като че ли имаха по-дълбок смисъл, бяха още по-озадачаващи. „Ш. е такава кучка напоследък“, беше написала Сътън на десети февруари. „Просто ще трябва да го преживее“. На първи март: „Днес след училище имах неочакван посетител. Едно такова сладко мъничко кученце, следва ме навсякъде“. На девети март: „М. се престара днес. Понякога си мисля, че Ш. е права за нея“.

Ема прелисти страниците, опитвайки се да открие значението на записаното. Твърде често се срещаха изречения за Л, която можеше да бъде само Лоръл. „Тази сутрин Л. слезе по стълбите, облечена по същия начин като мен“. И „Днес съм подготвила страхотен номер на Л. Може да съжали, че толкова силно искаше да се включи!“. След това, на седемнайсети май: „Л. все още е съсипана заради Т. Вземи се в ръце, кучко. Той е просто някакво си момче“. Погледът на Ема се спря върху написаното от двайсети август, само преди една седмица: „Ако Л. отново спомене онази нощ, ще я убия“.

Каква нощ, искаше да извика Ема. Защо Сътън пише толкова завоалирано? Сякаш водеше дневник за ЦРУ.

Аз бях също толкова раздразнена.

Изведнъж от тетрадката изпадна малко картонче, изрязано от гланцова хартия. Ема го вдигна, погледна големите печатни букви и ахна: „ЧЛЕНСКА КАРТА ЗА ИГРАТА НА ЛЪЖИ“. Отдолу беше написано името на Сътън, титлата ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ПРЕЗИДЕНТ И ПРИМАДОНА, а след това датата — месец май преди пет години.

От другата страна на картата бяха вписани правилата:

1. Не казвай на НИКОГО. Наказанието е изключване.

2. Клубът може да има само трима членове наведнъж. (Но някой беше задраскал „трима“ и беше написал „четирима“ отгоре.)

3. Всеки нов номер трябва да е по-добър от предишния. Онези, които успеят да се надминат една друга, печелят специална значка!

4. Ако наистина сме попаднали в беда и това не е шега, трябва да кажем тайните кодови думи: „Честен кръст, да пукна, ако лъжа“. Това означава 9-1-1!

Под правилата имаше списък с номера, които бяха забранени. Те включваха най-вече нараняване на животни и малки деца, повреждане на предмети, които не могат да бъдат заменени или бяха много скъпи (като пример беше дадено поршето на бащата на Шарлът), или неща, които биха довели до преследване от властите (някой беше написал ха! след това). Накрая със синьо мастило някой беше добавил „без порно есемеси“, и го беше подчертал с три линии.

Аз гледах членската карта и главата ми бучеше. Получавах проблясъци за това как Мадлин, Шарлът и аз изрязваме картите и си ги връчваме тържествено, сякаш получаваме статуетки „Оскар“. Но както винаги досега, спомените ми изведнъж прекъснаха.

Ема прочете и препрочете картата няколко пъти, чувствайки се все по-уверена. Поне вече беше наясно какво представлява Играта на лъжи: психопатки, които се правят на скаути. Отново се сети за клипчето в интернет. Може би в началото си то също е било шега. Може би някоя от приятелките на Сътън е стигнала твърде далеч…

Тя остави картата настрани и отново се зае с дневника. На следващата страница видя вписване от двайсет и втори август: „Понякога имам чувството, че приятелките ми ме мразят. Всяка една от тях“. Отдолу изброяваше разни неща, които приличаха на поръчка в „Джамба джус“: банани, боровинки, „Спленда“, сок от пшенични стръкове за детоксикация.

Добре-е-е, помисли си Ема.

Следващата страница беше пълна с рисунки на момичета, облечени с рокли и поли, озаглавена „идеалните летни тоалети“. Последното вписване беше от двайсет и девети август, два дни преди Травис да покаже клипа на Ема. „Имам чувството, че някой ме наблюдава — беше написала тя с треперлив, забързан почерк. — И мисля, че знам кой е“. Ема прочете изреченията няколко пъти с усещането, че някой е бръкнал в гърдите й и е стиснал сърцето й.

Аз се опитах да се съсредоточа, но не се сетих за нищо.

Ема сложи дневника на Сътън до компютъра на бюрото. Размърда мишката върху светлосинята подложка, екранът проблесна и оживя. Тя кликна върху сафарито и отвори Фейсбук. Страницата на Сътън се зареди автоматично. Докато Ема разглеждаше публикациите и коментарите, започна да забелязва някои закономерности. През август Сътън беше написала: „Ще се видим на стената на Лоръл“. През юли беше казала на Мадлин: „Ти си една немирна шпионка!“. Беше изпратила лично съобщение на Шарлът през юни: „Погнала си ме, нали?“. Беше написала нещо подобно дори на страниците на близначките Туитър: „Вие двете ще спрете ли да заговорничите срещу мен?“.

— Какво правиш?

Ема подскочи стреснато и се обърна. Лоръл се беше облегнала на вратата с айфон в ръка. Русата й коса беше вързана на опашка и тя се беше преоблякла в розово хавлиено потниче и черни джапанки. Очите й се криеха зад слънчеви очила „Рей Бан“, но на лицето й грееше широка усмивка.

— Просто си проверявам пощата — отвърна Ема с възможно най-безгрижния тон, който успя да докара.

Айфонът в ръката на Лоръл изпиука, но тя не погледна към екрана. Не сваляше очи от Ема и не спираше да върти сребърния пръстен на пръста си. Погледът й попадна върху отключения катинар, оставен на леглото. Върху дневника в скута на Ема. Върху членската карта на бюрото. Пулсът на Ема се ускори.

Най-накрая Лоръл сви безразлично рамене.

— Ако искаш ела с мен, отивам при басейна.

После се обърна и затвори вратата.

Ема отново разтвори дневника на Сътън: „Понякога имам чувството, че приятелките ми ме мразят. Всяка една от тях“. Ема стисна зъби. Тя не познаваше баща си. Беше изоставена от майка си. А сега й бяха отнели и сестрата, още преди да успее да се срещне с нея. Ема дори не беше сигурна дали щеше да хареса Сътън, но сега така или иначе нямаше как да го разбере. А на приятелките на Сътън — или на сестра й — сега вече нямаше да им се размине. Не и ако зависеше от нея. Тя щеше да разнищи какво се е случило със Сътън. Щеше да направи каквото е нужно, за да докаже, че те са наранили сестра й. Просто трябваше достатъчно да се сближи с тях, за да научи повече за миналото й.

Тя се обърна към компютъра, кликна с мишката върху прозорчето за подновяване на статуса и написа: Играта започна, кучки.

Трите отговора се появиха на стената й почти едновременно. Първият коментар беше от Шарлът: Игра? Сподели. Вътре съм! После Мадлин: Аз също! И накрая Лоръл: И аз! Тайна е, нали?

Може да се каже, написа Ема в отговор. Само че този път в играта щяха да участват само те. И тя щеше да бъде на живот и смърт.

21.

Безответно шпиониране

— Къде искаш да отидем за вечеря? — попита Гарет Ема, докато джипът му се спускаше надолу по хълма.

— Ами, не знам. — Ема загриза нокътя на кутрето си. — Защо ти не избереш?

Гарет я погледна стреснато.

— Аз?

— Защо не?

По лицето му премина сянка на нерешителност. Заприлича й на повредената кукла Елмо, която беше наследила от едно по-голямо момиче през първата й година в приемно семейство; понякога Елмо се втренчваше в пространството и не знаеше какво да прави.

— Но ние винаги ходим където ти поискаш — каза Гарет.

Ема заби нокти в дланта си. Само ако можеше да му каже, че не може да избере нито един проклет ресторант наоколо, защото въобще не ги знае! В този миг през прозореца на джипа зърна един от хранителните магазини „Трейдър Джо“.

— Защо не си купим малко сирене и някои други неща и не си направим пикник в планината?

— Страхотно. — Гарет пресече трите платна на магистралата, за да влезе в паркинга на магазина.

Беше събота вечер, малко след седем часа, и слънцето се снижаваше към хоризонта. Гарет се беше появил на вратата на семейство Мърсър половин час по-рано с букет цветя в ръка и букет от най-различни миризми по тялото си — одеколон, дезодорант, гел за коса, всякакви такива. Той изглеждаше толкова обнадежден и нетърпелив, че на Ема сърце не й даде да отмени срещата, макар че с цялото си същество копнееше да го направи. Точно сега не й се занимаваше с Гарет; искаше да започне да търси убиеца на Сътън.

След като постояха доста време на опашката зад една стара дама, която настояваше да плати с чек, Ема и Гарет най-накрая пристигнаха в природния парк „Каталина“ с чанта, пълна с газиран сайдер, черни маслини, кракери, грозде, пакет ядки и сушени плодове, австралийски бонбони от корен на женско биле и парче сирене бри. Въздухът беше хладен и кристалночист и ухаеше на лосион против слънчево изгаряне. По пътеката се забелязваха и други туристи. След няколко завоя и промени в посоката те стигнаха до просеката и се разположиха върху една голяма скала. Ема имаше чудесен изглед към планината. Оттук колата на Гарет приличаше на играчка.

— Колко е хубаво навън — промърмори той, прокарвайки ръка през русата си коса. Съблече ризата си с дълги ръкави и я просна на земята като одеяло за пикник. Почернелите му на слънце бицепси изпъкнаха. Взе бутилката сайдер и я отвори — капачката се разви с приятно съскане.

— А-ха — отвърна Ема. Тя се взираше безизразно напред. В главата й, на мястото на предполагаемите теми за разговор, се търкаляха големи топки от треви и тръни. За какво ли са разговаряли Гарет и Сътън? Имали ли са си свои шеги? Какво ли ги е събрало? Ако дневникът на Сътън беше като на всяко друго момиче, Ема можеше да научи подобни полезни неща.

Тя въздъхна и измъкна от чантата кракерите, маслините, сухите ядки и плодове и бонбоните. Разсеяно постави един кракер върху салфетката, добави две маслини за очи, фъстък за нос и парче бонбон за уста. Сещайки се за Итън, тя сбута Гарет.

— Харесваш ли новия ми приятел?