Гарет го погледна и кимна с глава.

— Сладък е.

— Искаш ли и ти да си направиш лице?

Гарет сви рамене.

— В часа по рисуване едва успявах да нарисувам кръг.

Ема лапна едното маслинено око. До тук с общите интереси.

Но аз донякъде бях доволна, че тя не харесва Гарет. Не можех да си спомня точно защо го обичах. Не можех да се досетя какво ме е карало да смятам, че е повреден, просто го знаех. И дори в смъртта го желаех само за себе си.

Ема се облегна назад и се загледа в хоризонта, несъзнателно докосвайки одраскванията по гърлото си от предишната нощ. По кожата й се забелязваха мънички червени белези. Трахеята все още я болеше от притискането на огърлицата в гърлото й. Беше се нагълтала с ибупрофен и беше намазала драскотините с фон дьо тен на „Диор“, който беше намерила в банята на Сътън, с надеждата, че Гарет няма да забележи нещо нередно. Продължаваше да усеща горещия застоял дъх на удушвача върху шията си. Тя затвори очи и потръпна.

— Добре ли си? — попита Гарет.

Ема кимна.

— Да. Просто съм изморена.

— Явно гостуването с преспиване е било забавно, а?

Ема замълча.

— Всъщност преспиване не е точна дума. Така и не можах да заспя.

— Това добре ли е, или зле?

Ема не отговори нищо, просто хвана медальона на Сътън и се заигра с него. Все още го усещаше като чуждо тяло на шията си.

— Хайде де. — Гарет я побутна нежно. — На мен можеш да ми кажеш как се забавлявате на вашите купони. Ще ми се да споделяш с мен повече неща.

Ема си взе още един кракер и изведнъж й хрумна нещо. Все пак Гарет можеше да се окаже полезен за разследването й.

— Всъщност забавление е малко силно казано — рече бавно тя. — По-точната дума е… напрежение. Понякога имам усещането, че приятелките ми ме мразят. Мисля, че при първия удобен случай биха ми забили нож в гърба. — Чувстваше се много странно да повтаря думите, които беше прочела в дневника на Сътън.

По пътя се зададоха двама студенти, които силно миришеха на марихуана. Наоколо изведнъж завоня на миризлива подмишница. Гарет лапна едно гроздово зрънце; по брадичката му потече сок.

— За онази нощ ли говориш?

Ема застана нащрек.

— За коя нощ?

Гарет бавно задъвка един кракер.

— Нощта, за която не искаш да ми разкажеш?

Ема се ококори. Какво имаше предвид?

— Или става въпрос за Шарлът? — попита той, след като не получи отговор.

Ема наведе поглед. Шарлът?

— Ъ-ъ-ъ, да — отвърна тя, с надеждата, че това ще го накара да говори. — Не знам какъв й е проблемът.

Гарет започна да разравя с маратонката си пясъка.

— Трябва да й дадеш малко време, Сътън. Опитай се да погледнеш нещата от нейната перспектива. Аз я зарязах… за да тръгна с теб. Много момичета биха го приели твърде навътре.

Ема лапна парченце сирене бри, за да прикрие шока си. Шарлът и Гарет… са били двойка? Със сигурност в дневника на Сътън не се споменаваше нищо за това.

Но в това имаше смисъл. Обясняваше смъртоносния поглед, който Шарлът й беше хвърлила предишната вечер, когато в играта „Никога-никога“ беше подхвърлен въпросът за отмъкнатите приятели. Освен това в банята й беше закачена снимка на Гарет, гол до кръста. Под леглото й също имаше една захвърлена негова снимка.

— Със сигурност не го е преодоляла все още — съгласи се Ема. — Не мисля, че те е забравила.

Гарет въздъхна и обгърна коленете си с ръце.

— Ще ми се никога да не се беше случвало. Мислех, че ме разбира. Бяхме приятели, после опитахме да бъдем нещо повече, но във връзката ни нямаше никаква романтика. Според мен и при нея тръпката липсваше. — Той си взе един кракер и го задържа в ръката си. — Тя всъщност ми се обади няколко пъти. Понякога просто ми затваряше телефона.

Ема се надигна.

— Правеше ти… номер?

Гарет се намръщи.

— Едва ли. По-скоро не знаеше какво да каже. Съжалявам я. Вярно, че е силна, но сигурно й е трудно. А и непрекъснато я виждам с теб. Искам да си останем приятели — искам всички да сме приятели. Освен това Шарлът беше до мен през цялото време след случилото се с Луиза. — Щом произнесе името, гласът му секна. Лицето му се изкриви от болка. — Свързват ни много неща.

Главата на Ема се замая, докато се опитваше да осмисли думите на Гарет. Той я хвана за ръката.

— Но вече не искам да се връщам към това. Вече съм с теб. Искам да съм с теб.

Той се доближи до нея и я прегърна през раменете.

— Което ме напомня за… онова, което обсъждахме през лятото. Нашите… планове?

Ема се вгледа в лицето му, което се беше приближило до нейното, като полагаше всички усилия да не се отдръпне назад. Изведнъж той беше започнал да изглежда ужасно сериозен.

— А-ха — излъга тя, надявайки се, че той ще обясни по-подробно.

— Добре, аз смятам да го осъществя на рождения ти ден. — Той й се усмихна свенливо и я погали с пръст по ръката. — Как ти се струва?

Ема сви рамене.

— Ами, добре — отвърна тя.

Гарет се наведе напред и приближи още повече лицето си към нейното. Ема се напрегна, когато устните му докоснаха нейните, но той имаше вкус на сладък гроздов сок и сайдер, а устните му бяха меки и топли. Тя леко се отпусна и прие целувката.

Наблизо изпука съчка. Ема се отдръпна назад и застана нащрек.

— Чу ли това?

Разнесе се ново изпукване.

— Да. — Гарет се намръщи и също се огледа. По тясната пътечка се зададе някой. Беше момиче с бледа кожа и яркочервена коса. Ема си пое дълбоко дъх.

— О! — Шарлът се спря и свали слушалките на айпода от ушите си. Погледът й се стрелкаше от Гарет към Ема, после се наведе към сплетените им ръце. Какво правеше Шарлът тук? Наблюдаваше ли ги?

Гарет нервно разтърка врата си.

— Ъ-ъ-ъ, здрасти, Шар. Какво става?

Шарлът започна да усуква кожената гривна на китката си.

— О, просто се разхождам.

— Супер — отвърна той.

— Времето е идеално за разходки — добави глупаво Ема.

Ястреб нададе крясък от близката скала. Когато Шарлът отново вдигна глава, лицето й изглеждаше спокойно. Устата й вече не трепереше.

— Добре — каза тя. — Ще се видим после, влюбени птички.

— До п-после — заекна Ема.

Шарлът отново си служи слушалките. Гарет й махна с ръка. Ема също. Докато Шарлът се обръщаше, върху лицето й падна сянка. Тя погледна през рамо и погледът й срещна еминия.

Изведнъж Ема усети ръцете на удушвача на шията си и дрезгавия му глас в ухото си. Сътън е мъртва. Възможно ли е това да беше Шарлът?

Аз си спомних фигурата с широки рамене, която се беше надвесила над мен в багажника и се запитах същото. Възможно ли беше гневният поглед да бе на Шарлът, която най-накрая си беше отмъстила?

След миг тя се врътна, като размахваше вързаната си на конска опашка коса. Тръгна, поклащайки хълбоци в ритъма на песента, която слушаше на айпода си. Когато се скри зад скалата, стъпките й не се чуваха. Сякаш въобще не беше идвала тук.

22.

Мръсни тайни

Във вторник следобед, когато господин Гарисън, учителят по физическо, разпусна класа да се разхожда или да играе хокей на трева — пфу! — Ема тръгна по оградената с жив плет алея покрай тенискортовете, към празната писта за бягане. Подухваше лек вятър, но беше топло, от близкото кафене се разнасяше лек аромат на кафе. По осемте очертани с жълти линии коридори се търкаляха топки от сухи треви и клонки, които спираха в трапа за дълъг скок. В средата на терена бяха събрани препятствията, боядисани на бели и червени райета, до тях на земята лежеше забравен сив пуловер, заедно с наполовина пълна бутилка „Геторейд“. Единственият звук, който се чуваше, беше граченето на гаргите от дърветата.

Ема извади телефона на Сътън и написа есемес до Мадлин:

СПА СЛЕД ТЕНИСА?

Ема умираше от желание да си поговори насаме с нея след странната среща с Шарлът в събота, но през целия уикенд Мадлин беше на тренировки по балет във Финикс. А Ема току-що беше научила, че след тениса Шарлът има час за лекар — „гинеколог“, беше прошепнала тя в ухото й по време на обяд, поглеждайки я многозначително — което означаваше, че Ема и Мадлин можеха да прекарат известно време насаме.

Тя отчаяно искаше да разбере какво се върти в тавата на Шарлът. През уикенда беше преровила дневника на Сътън в търсене на някакви следи, които биха могли да й подскажат колко е разгневена Шарлът. Но единственото, което намери, беше онова „Ш. е такава кучка напоследък. Просто ще трябва да го преживее“. И разбира се: „Понякога имам чувството, че приятелките ми ме мразят. Всяка една от тях“. Достатъчно ли беше това? Може би Шарлът й беше ядосана задето Сътън й е откраднала Гарет… достатъчно ядосана, за да започне да я души. Достатъчно ядосана, за да я убие. Освен това въобще нямаше да й е трудно да слезе тихо по стълбите в собствената си къща, да спипа Ема в кухнята и после да се промъкне обратно, незабелязана. А може би в онази ненормално голяма къща имаше някакво тайно стълбище?

Теориите на Ема ме ужасяваха. Колко пъти се бях заяждала с Шарлът, както край минералните извори? Колко пъти я бях унижавала? Дали след като Гарет я беше зарязал нещо в нея беше прещракало… или причината беше друга?

— Сътън? — чу се глас.

Сътън се обърна и видя нечия фигура между дърветата. Слънцето й блестеше в очите и в първия момент тя не можа да го разпознае. В главата й се разбушуваха всякакви мисли. Стомахът й се сви на топка.

В този миг Итън излезе на тревата. Мускулите на Ема се отпуснаха.

— Здрасти — рече с благодарност тя. Той се насочи по пистата към нея и двамата тръгнаха заедно. — Не знаех, че сега имаш физическо.

— Нямам — отвърна Итън. — Трябваше да съм в час по математика. Но функциите са ми толкова объркана материя, че въобще не си заслужава да влизам в час.

Стъпките им по гумената материя, с която беше покрита пистата, почти не се чуваха. От училището се донесе миризма на автомобилни газове. Едно колибри се стрелна, пърхайки с криле, към хранилката, закачена от градинарите до спортната площадка.

— Направи ли го? — попита Итън, след като направиха една обиколка на игрището. — Каза ли на приятелките си, че вече не искаш да участваш в номерата?

— Не съвсем. — Ема се опита да се засмее. — Все още работя по въпроса.

— Все още ли смяташ, че са зли?

— Може да се каже. — Всъщност й се искаше да отвърне „повече, отколкото можеш да си представиш“. Погледът й попадна върху надписа на ръката на Итън: „Как крехко е човешкото сърце — огледален басейн на мисълта“. Тя го разпозна веднага. — Харесваш ли Силвия Плат?

Итън се изчерви.

— Пипна ме. Чета поезията на разни депресирани момичета.

— По-добре, отколкото да я пишеш — засмя се Ема.

— Имам цяла тетрадка, пълна с подобни стихотворения. — Тетрадка, която беше пъхнала в джоба на изчезналата й чанта. Ема се изпълни с копнеж. Най-вероятно повече нямаше да я види. — Чел ли си „Под стъкления похлупак“?

Той кимна с глава.

— Обожавам я.

— Три пъти я прочетох през лятото — каза развълнувано Ема.

— Сътън Мърсър чете „Под стъкления похлупак“? — Итън я погледна изненадан. — И има тетрадка с депресираща поезия? Ти си наистина сложно създание.

Господин Гарисън наду свирката си, привиквайки класа на Ема да се върне в салона. Тя се обърна и тръгна по пътеката.

— До скоро — каза тя и се усмихна на Итън, усещайки как бузите й пламват. Завъртя се рязко и побягна към вратата на салона, без усмивката да слиза от устните й.