Лиъм преглътна, за да потисне още едно ридание, после още едно, без да обръща внимание на болката в главата и сърцето си. Първият урок от баща му бе жесток. Но беше урок, който той научи веднага. И никога вече не заплака.



Лондон, 1571

— Сър Уилям!

Уилям Сесил спеше в балдахиновото си легло в Сесил Хаус в Лондон. Наложи се камериерът да извика името му няколко пъти, преди държавният секретар да се размърда и да седне в леглото, сумтейки.

— Какво става, Хорас? Мили боже, минава полунощ!

— Сър Уилям, един джентълмен чака в преддверието. Каза, че трябва да говори с вас и настоява, че било много спешно.

Сесил изпъшка, отметна тежките завивки и се надигна. Камериерът му помогна да облече обточения с кожи кадифен халат, сетне вдигна високо свещника, който държеше в ръка и се отправи към вратата, последван от господаря си.

Когато Сесил видя госта си, очите му първо се ококориха, после се присвиха. Той се обърна към камериера си.

— Можеш да ни оставиш, Хорас.

Младежът се подчини и затвори тежката дъбова врата зад гърба си.

Сесил погледна загърнатия в плащ посетител.

— Какво има?

— Призори в Селинджър Хаус се е случило нещо доста необичайно — започна странникът. — Когато правех обиколката си, охраната тъкмо се събуждаше. Някакъв джентълмен ги изненадал и набързо ги приспал. Но по-младият от пазачите дошъл на себе си и чул на двора много гласове, единият от които бил на Елинор Фицджералд. Успял да се изправи на крака навреме, за да види трима ездачи, които препускат към Лондонския мост. Един от ездачите бил необикновено висок мъж със светла коса. Единият от другите двама бил жена.

— Елинор Фицджералд да скитосва в ранни зори? — недоверчиво попита Сесил.

— Не, била е друга жена, много по-висока от нея. Елинор се е върнала в къщата.

Сесил осмисли чутото и повдигна вежди.

— Трима посетители в Селинджър Хаус? Какво, по дяволите са намислили Фицджералд и жена му сега? Кой би посмял да се съюзи с Фицджералд? — Не очакваше отговор от агента си, затова, говорейки по-скоро на себе си, продължи: — Фицджералд още не се е примирил с мисълта, че вечно ще живее в изгнаничество, далеч от проклетата земя, която той нарича своя родина. И се съмнявам, че някога ще успее да се примири. Ето на, сега пък и нови участници. — Той се обърна към шпионина — Ще инструктираш хората си да наблюдават Селинджър Хаус непрекъснато. Ако посетителите се върнат, трябва да науча кои са.

Агентът кимна и си тръгна.

Сесил мрачно заговори на празната стая.

— Мътните да го вземат! Нощните посетители означават заговор. Фицджералд отново заговорничи срещу кралицата! Но кой смее да заговорничи сега с куция, нищо не значещ лорд? Кой може да е толкова глупав… или толкова дързък?

Той се замисли дълбоко. Беше му дошло до гуша от проблема Ирландия, от нестихващото непокорство и размириците, раздухвани от онези полупобъркани, диви келти. Този проблем трябваше да бъде решен. Кралицата трябваше да има пълна власт над Ирландия, в противен случай враговете на Елизабет щяха да нахлуят там. Нима Сесил не бе казал от самото начало, че е лудост да отстраняват Фицджералд от Ирландия? И беше излязъл прав. Доказателството за това бе онзи твърде умен фанатик, водачът на бунтовниците, Джеймз Фицморис, който вече имаше подкрепата и на Франция, и на Испания, и на папата.

Сър Уилям бе твърдо решен да узнае самоличността да новите заговорници. Може би сега щеше да се открие възможност за разрешаване на проблема — възможност, от която всички да са доволни, възможност, чрез която всичко да си дойде на мястото.



Мъжът крещеше.

Войниците равнодушно гледаха разпънатото му на дибата3 тяло. Когато ужасяващите му крясъци затихнаха, един от тях пристъпи напред. Беше облечен в червен жакет и светли панталони и носеше шпага, която очевидно не служеше само за украса. Кастеланът на замъка Тилбъри доближи лицето си до това на мъжа.

— Хайде, моряко, сигурно вече можеш да говориш. Защо ти и приятелят ти сте дошли на брега на Тилбъри? Кого доведохте? Кого чакате? Имаш една минута да ми кажеш това, което искам. При следващото завъртане на колелото ръцете ти ще бъдат откъснати от тялото ти, а вероятно и краката ти.

— Моля ви! Господи, имай милост, не! — изхълца морякът. — Ще говоря, ще говоря!

Кастеланът кимна.

— Хайде, говори.

— Ние… ние идваме от „Морски кинжал“.

Очите на кастелана се разшириха.

— „Морски кинжал“? Корабът на Лиъм О’Нийл?

От гърлото на морякът се изтръгна измъчен звук, който явно бе потвърждение.

— О’Нийл е тук? В Тилбъри?

— Не, Ваша светлост. Ние го чакаме, за да го върнем обратно на кораба.

Кастеланът се ухили и потърка ръце с неподправена радост.

— Дяволите да го вземат! Това е щастливият ми ден. Колко ще бъде доволна добрата кралица, когато предам в ръцете й прословутия господар на моретата!

Той рязко се обърна към моряка, все още разпънат на дибата.

— Къде отиде О’Нийл? Каква мисия изпълнява?

— Не зная — изхленчи морякът.

Гняв прекоси лицето на кастелана и той даде знак на мъжа, който въртеше колелото на дибата.

Морякът изкрещя. После отново и отново.



Препускаха обратно към замъка Тилбъри, който вече се показваше в далечината. Катрин бе толкова уморена, че едва се крепеше върху седлото; толкова уморена, че не можеше вече да мисли. Тялото й крещеше от болка, напрегнатите й мускули бяха отмалели от дългите часове, прекарани на седлото. Но гледката на замъка, очертан на фона на синьото небе, й даде сили. Въпреки че галопираше към своята гибел — пиратския кораб — тя бе твърде изтощена, за да се интересува от каквото и да било друго, освен от това да слезе от коня час по-скоро. След като отпочинеше, щеше да се изправи лице в лице със съдбата си. А дотогава щеше да се уповава на мисълта, че Хю е жив. Защото тази мисъл й даваше нов шанс, нова надежда.

Внезапно Лиъм замръзна на седлото си. Ръката му стисна дръжката на шпагата.

— Мак — промълви той. — Нещо не е наред.

Макгрегър посегна към пистолета си, но в същия миг бяха нападнати.

Дузина пехотинци изскочиха от гората и връхлетяха върху тях с извадени шпаги. Още щом чу страховития звън на стоманените остриета, Катрин изкрещя. Вместо да слезе от коня, Лиъм го пришпори напред и се хвърли да посрещне първия си нападател, като веднага се промъкна между ударите на шпагата му и го прободе в гърдите. Мъжът падна, а жакетът му се обагри в кръв. Лиъм бързо посече още един нападател, после още един, и още един. Конят му пронизително изцвили — нечие вражеско острие го бе проболо и хълбокът му започна да кърви.

Катрин осъзна, че Лиъм и шотландецът са я заградили от двете страни, за да я предпазят от нападателите, но това не намали страха й. Лиъм продължаваше да отблъсква ударите със същия резултат — убиваше или раняваше войник след войник. Междувременно Макгрегър бе захвърлил пистолета, с който беше прострелял един нападател и сега въртеше шпагата със същата изумителна ловкост като своя капитан. Катрин се беше вкопчила в юздите и наблюдаваше с малодушен страх как Лиъм и Макгрегър отблъскваха многобройните си неприятели. Земята около тях вече беше покрита със сиви мундири. Беше невъзможно, напълно невъзможно двамата да успеят да се преборят с толкова войници. И все пак изглеждаше, че победата скоро ще бъде тяхна.

Тогава Катрин видя подкреплението — взвод мускетари. Сърцето й подскочи. Те тичаха към тях с развети плащове, под които се виждаха червените им мундири и зареждаха оръжията си в движение. Катрин отвори уста да предупреди Лиъм. Твърде късно.

Покрай главата му просвистя куршум. После още един. Лиъм все още беше зает в саблен бой с последните си двама противници. Катрин никога не си беше представяла, че който и да е смъртен може да се бие толкова умело, толкова изкусно, да събаря враговете си един след друг. Третият куршум прониза рамото на Лиъм и отвори дупка в плаща му. От гърлото му се изтръгна ръмжащ звук. Все още се биеше с един от последните останали фехтувачи. Катрин видя как дупката в плаща му почервенява. Беше ранен в лявото рамо откъм гърба. Ако го бяха улучили в дясното, щеше да бъде загубен, помисли си тя.

Но дясната му ръка бе здрава и се движеше с мълниеносна скорост. Той с лекота посече и последния си противник. И внезапно всичко свърши, само минути, след като бе започнало. Защото мускетарите ги бяха обградили и бяха насочили към тях дузина страховити мускети — заредени, готови да им пръснат главите.

Лиъм свали шпагата си. Същото стори и Макгрегър. Двамата мъже дишаха тежко, по лицата им се стичаше пот. Дланите и ръцете им бяха изцапани с кръв. Катрин погледна окървавеното парче плат върху гърба на Лиъм и й се повдигна. Цялото й тяло затрепери.

От групата се отдели, един мъж и препусна към Лиъм. Беше облечен в червен жакет, извезан с черни и златни ширити. Перото на черната му шапка бе предизвикателно накривено. Облечената му в ръкавица ръка държеше рапирата почти безгрижно. Но в черните му очи и в сериозното му изражение нямаше и следа от безгрижност.

— Аз съм сър Уолтър Дебрей, кастелан на Тилбъри — оповести той. — Свалете оръжието, капитан О’Нийл. Вие сте мой пленник.

Лиъм задържа поглед върху лицето му за миг, после пусна шпагата си.



Поведоха ги по спуснатия подвижен мост и през подвижната решетка на крепостната стена към вътрешния двор на замъка. Там им наредиха да слязат от конете. Катрин се подчини. Противно на волята си, тя бе уплашена. Не изпитваше никаква привързаност към своя похитител, но знаеше, че само след няколко дни той ще се изправи пред Създателя си — защото беше пират, а пиратите биваха осъждани, и то не на лишаване от свобода, а на смърт. По някаква неизвестна причина това вече не й се струваше справедливо.

Но сега Катрин не можеше да мисли за това. Стоеше изправена между Лиъм и Макгрегър и мъчително усещаше мълчаливата борба на Лиъм с болката. Дебрей се доближи до тях и дръпна Катрин напред. Тя беше вдигнала качулката си, но кастеланът я отмахна от лицето й.

— Коя си ти? — попита той.

Катрин не отговори. Да, трябваше да разкрие, че е пленница. Тогава щяха да я освободят. Но така към многото други престъпления, в които щеше да бъде обвинен Лиъм, щеше да се прибави и похищението. Тя се поколеба. Пиратът заслужаваше да бъде наказан, но Катрин не мислеше, че заслужава смърт. В края на краищата, той не я бе изнасилил. Вярно, че я беше отвлякъл, но нито той, нито хората му не бяха сторили нищо лошо на нея или на Джулиет.

— Тя не отговаря. — Дебрей се усмихна и се обърна към Лиъм. — Любовницата ти е красива, О’Нийл. Казват, че твоите жени винаги са били ослепителни съкровища.

Изражението на Лиъм бе непроницаемо. Всъщност, изглеждаше отегчен, въпреки че притискаше ранената си лява ръка към тялото си.

— Не ми е любовница. Тя е моя пленница.

Дебрей недоверчиво се засмя.

— Ако ти беше пленница, О’Нийл, нямаше да те гледа с такава загриженост. Хайде, казват, че си повече от умен, но това беше крайно глупаво обяснение.

Един мускул върху челюстта на Лиъм трепна. Той най-после обърна очи към Катрин и на нея й с стори, че в тях видя предупреждение.

Дебрей се усмихна и я придърпа към себе си. Сетне плъзна ръка под пелерината й и стисна гърдите й. Катрин изкрещя. Лиъм скочи напред, но пет шпаги притиснаха острите си върхове в гърдите му и прокъсаха ризата му. Той замръзна на място. Дебрей вдигна вежди, без да престава да опипва демонстративно гърдите на Катрин.

— А-а, значи изпитваме собственическо чувство към играчките си?

— Тя е моя пленница — дрезгаво каза Лиъм. — Възнамерявах да получа откуп за нея. Тъкмо затова стъпихме на английска земя. Тя е Катрин Фицджералд, Дебрей, дъщерята на графа на Дезмънд. Предлагам ти да се отнасяш към нея с уважението, което заслужава.

Дебрей се поколеба.

Катрин облиза устни. Мина й през ума, че за разлика от Лиъм, Дебрей би я изнасилил, и то с удоволствие. Сега разбираше, че Лиъм се опитва да я предпази.

— Аз съм дъщерята на Джералд и Джоан Фицджералд — успя да каже тя. — И настоявам да махнете ръката си от мен.

Той свали ръката си, хвърли бърз поглед към бледото й красиво лице и стисна зъби.

— Рандолф, заведи я в салона и се погрижи да й дадат стая и всичко, от което има нужда. — Обърна се към Лиъм. — А ти, О’Нийл, ще бъдеш затворен в подземието, докато чакам нарежданията на лорд-адмирала.

До Катрин беше застанал млад войник и я гледаше очаквателно. Тя не му обърна внимание. Останалите войници хванаха грубо Лиъм и Макгрегър и ги заблъскаха пред себе си. Катрин едва успя да сподави вика си. Почти цялата задна част на плаща на Лиъм беше в кръв. Тя разбра, че пиратът може да умре от раната си, а не от примката на палача.

— Лейди Фицджералд?

Катрин срещна нерешителния поглед на младия войник. После се обърна с лице към кастелана.