Скоро щеше бъде отново с Хю. Тя се опита да си представи изненадата му. Може би той смяташе, че след всичките тези години в манастира, годеницата му се е посветила на бога. Катрин едва не се изсмя гласно при тази мисъл. И през ум не й бе минавало да става монахиня. Единственото, което искаше, бе брак и деца.

Без съмнение я очакваше слънчево и щастливо бъдеще като съпруга на Хю. Хю Бари сигурно се бе превърнал в смел и силен мъж. Баща му и братовчедите му имаха добре сложени фигури; никой от тях не беше грозен. А тя обичаше Хю. Щом веднъж се озовеше в неговите ръце, щеше да забрави напълно за златния пират с толкова подходящото име Господар на моретата.

Само че не можеше да си представи как лежи в леглото на Хю, в обятията му. Но вероятно причината бе в това, че не го бе виждала толкова дълго време и го бе смятала за умрял.

Веднъж омъжена, щеше да потърси и начин да освободи баща си. Мисълта, че той ще остане беден затворник в Селинджър Хаус, бе непоносима. Кралицата се беше показала като добра и мила приятелка. Катрин реши, че след време ще се върне в двореца и ще се застъпи за баща си пред Елизабет, ще я убеди, че е несправедливо да го държат в изгнание. Знаеше, че няма надежда титлата и земите му да бъдат върнати, но може би щеше да е възможно поне да се прибере в Ирландия, в Аскийтън, където бе роден.

Катрин огледа още веднъж фантастичния салон и си каза, че не би имала нищо против да се върне тук.

Накрая тя отмести настрана чинията си, неспособна повече да отбягва истината. Трябваше да погледне в очите действителната причина за липсата си на апетит. Въпреки че бе развълнувана от това, че Хю е жив и че ще се омъжи за него, Катрин беше и уплашена. Не го бе виждала от години. Какво щеше да се случи, когато се срещнеха? Какво щеше да стане, ако Хю вече не я искаше? Защо той не я беше потърсил през всичките тези години?

И защо образът на Лиъм О’Нийл продължаваше да изпълва съзнанието й?

— Защо сте така умислена, госпожице? — попита плътен познат глас.

Катрин се вкамени.

Той се бе привел ниско над нея и когато отново заговори, дъхът му парна ухото й.

— Не си ли преизпълнена с радост, че си отиваш у дома? — подигравателно каза Лиъм.

Катрин се извъртя и вдигна поглед към него. Беше се появил изневиделица, сякаш от въздуха, сякаш повикан от собствените й мисли.

— Н-но какво правиш тук?

Той се засмя и внезапно се пъхна между нея и лорд Хъри, който побърза да му направи място. Твърдото като скала бедро на Лиъм веднага се притисна до нейното; ръката му улови ръката й.

— Добро утро, скъпа — прошепна той, сякаш бяха сами в спалнята… не, в леглото.

Катрин издърпа ръката си.

— Не си в Тауър?!

— Не, не съм.

— Не разбирам. — Сърцето й биеше бързо. Усещаше топлината на плътно прилепеното му до нея бедро и не смееше да помръдне.

— Добрата кралица реши, че е по-уместно да опрости греховете ми — засмя се Лиъм. Внезапно ръката му се оказа върху крака й и го стисна.

Катрин я отмахна.

— Имаш предвид, негоднико, че си използвал този твой златен чар, за да се освободиш!

— Може би. — Сивите му очи заблестяха.

Тя се намуси.

— Не се изненадвам, че дори кралицата е неспособна да ти устои. — Опита се да му обърне гръб, но тази поза се оказа толкова неудобна, че вместо това Катрин заби поглед в чинията си.

— Комплимент от красивите ти устни, Катрин? Не мислех, че ще доживея този ден. Ценя високо думите ти, скъпа.

Тя се разгневи и заби ножа си в къса месо в чинията.

— Можеш да цениш каквото си искаш, О’Нийл.

Лиъм се усмихна.

— Тогава избирам да ценя теб.

И преди Катрин да успее да отговори, той се наведе още по-близо до нея и ръката му отново пропълзя по бедрото й. Сетне прошепна:

— Защо се сърдиш, любима? Надявах се да си доволна, че съм се отървал от примката на палача.

— Изобщо не ме интересува дали си жив… и дали си добре! — Тя сръга рамото му с лакът и успя да отмести ръката му. — Опитвам се да се храня, О’Нийл, но дори ако желаех да си говоря с някого, не бих избрала теб за събеседник.

— Хайде, Катрин, признай си. Сърцето ти не е от камък. Не и когато се отнася до мен. Ти се тревожеше за мен. — Все още бе наведен към нея и Катрин почувства дъха му върху бузата и шията си.

Това вече беше прекалено. Никога, за нищо на света нямаше да признае това, което той искаше да чуе, дори ако то бе съвсем, ама съвсем мъничко вярно.

— Ти си последният човек, за когото бих се тревожила. Сега си върви!

Лиъм се засмя.

— Боя се, че не мога да го направя, скъпа.

Тя се обърна към него. Зелените й очи горяха.

— Няма ли кого да убиваш и ограбваш, пирате? Или си дошъл тук, за да ме мъчиш?

— За днес нямам нито едно належащо убийство, не — каза той безгрижно. — Но утре… е, това е вече друго нещо.

— Тогава ще трябва да си отида аз, щом ти държиш да останеш. — Но Катрин не успя да помръдне, защото ръката му светкавично сграбчи нейната.

Погледът му се впери в гърдите й.

— Но мога да включа мъчение в дневния си ред днес, Катрин. Сладко, нежно, топло мъчение.

Тя пламна.

— Не разбирам и дума от твоето бръщолевене.

— Мисля, че лъжеш — промърмори Лиъм.

Катрин напрегна сили, за да измъкне ръката си от хватката му, да стане от масата и да избяга от неговите подигравки, подмятания и безочливи предложения, а също и от близостта на мъжественото му тяло.

Той изобщо не направи опит да я задържи, въпреки че докато я пускаше, пръстите му успяха да погалят нейните.

— Катрин, предлагам ти да си довършиш обяда. Не мисля, че ще можеш да се подкрепиш, след като напуснем Уайтхол.

Тя трепна.

— Какво?

— Не възнамерявам да спираме, след като напуснем Уайтхол — каза Лиъм. — Искам да стигнем до морето и да отплаваме колкото се може по-бързо. Преди да е паднала нощта.

Катрин го гледаше онемяла.

Той й се усмихна лениво и едновременно с това — хищно.

— Кралицата не ти ли обясни? Аз трябва да те придружа до Ирландия.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Хайде, скъпа, недей да изглеждаш толкова разстроена. Може да се обидя.

— Какво си мисли тя! — извика Катрин. — Сигурно се шегуваш или лъжеш!

Погледът му я прониза.

— Нито се шегувам, нито лъжа, скъпа. Кралицата иска да изкупя греховете си и тъй като аз бях този, който прекъсна пътуването ти към дома, именно аз трябва да ти помогна да го довършиш. — Той се ухили.

— Няма да тръгна с теб — възкликна Катрин. — Ти изобщо нямаш намерение да ме придружиш до къщи! Ти ще ме отвлечеш и… — тя заекна. Бузите й поруменяха.

Лиъм се засмя.

— И какво още си мислиш, че ще ти направя?

Тя сграбчи масата, готова да скочи на крака и да побегне. Този път голямата му ръка стисна нейната доста по-силно и Катрин не успя да помръдне.

— Катрин, ще те заведа при Хю. Не съм такъв глупак, че да възбудя отново гнева и подозренията на кралицата, като пак те похитя. Но… — Очите му станаха непроницаеми и той сви рамене.

Сърцето на Катрин препускаше бясно. Можеше ли да му вярва? Да вярва, че ще я заведе у дома, че няма намерение пак да предизвиква кралицата като я похити за втори път? Беше толкова замаяна, че й бе трудно да разсъждава. Предполагаше, че трябва да му повярва. Лиъм щеше да е пълен глупак, ако разгневеше Елизабет, след като бе получил опрощение. В гърдите й се прокрадна горчива ревност. Сигурно кралицата е била прелъстена доста изкусно, за да се съгласи на такава лудост — не само да опрости опасния пират, но и да му възложи да я придружи до дома. Катрин го погледна в очите. Не се и съмняваше, че той ще продължи опитите си да я съблазни.

Тя си обеща, че няма да му позволи да успее.

После прочисти гърло.

— Кралицата одобрява брака ми с Хю.

Лиъм не каза нищо.

— Ако злоупотребиш с това, което принадлежи на Хю, пак ще предизвикаш гнева й.

Той отново не каза нищо. Сребристите му очи не се отделяха от нея.

— Май те изиграх, О’Нийл.

Накрая по устните му бавно плъзна усмивка. Катрин се смути. Изобщо не й приличаше на човек, комуто са отнели наградата.

— Наистина ли съм изигран, Катрин? — попита той.

Катрин застана нащрек и не отговори. Погледите им се срещнаха.

Инстинктът я предупреди, че е време да стане от масата. Тя понечи да се изправи. Твърде късно. Ръката му я сграбчи за брадичката и я закова на място. Коленете й поддадоха и Катрин отново седна. После Лиъм придърпа лицето й и устните му се озоваха върху нейните.

Тя размаха ръце и ги впи в раменете му, за да го отблъсне. Напразно. Нещо по-лошо — той леко стисна брадичката й с пръсти и устните й се разтвориха. Езикът му мигновено навлезе дълбоко в устата й. И тогава се случи най-ужасното. Разтопена жар плъзна по тялото на Катрин и се съсредоточи между бедрата й.

От гърлото й се изтръгна задавен стон. Езикът му се движеше все по-дръзко. Тялото на Катрин затрепери. Продължителната му целувка я зашемети, но тя съумя някак да се пребори се със сладостната отмала, която обземаше цялото й същество и успя да го удари по рамото. В отговор Лиъм изръмжа и продължи да я целува. Този път езикът му се сплете с нейния.

Катрин успя да издаде някакъв звук, но той бе слаб и далеч не приличаше на протест. Неизвестно как юмруците й се разтвориха и тя заби пръсти в раменете му.

Лиъм откъсна устни от нейните. Не се усмихваше. Погледът му пламтеше. Катрин се взря в него с разширени очи, останала съвсем без дъх.

Екнаха развеселени мъжки възгласи и дюдюкания, примесени с женски кикот и шепот. После залата се изпълни с бурни аплодисменти и зяпачите започнаха да ги поздравяват. Катрин се сепна, възвърнала разума си, и се огледа като обезумяла. Стори й се, че поне сто мъже я съзерцават похотливо и поне сто жени хвърлят жадни погледи към Лиъм. Тя скочи на крака. Този път той й позволи да стане и също се изправи. Държеше я под ръка.

— Ако наистина си ме изиграла, тогава какво беше това?

Катрин срещна властния му поглед и с ужас осъзна, че съвсем скоро ще изгуби честта си.

Неусетно залогът се бе променил. А Катрин още дори не знаеше каква игра играят. Знаеше единствено, че наградата е самата тя — и че той беше решен да я получи.



Няколко часа по-късно Катрин бе вече на борда на „Морски кинжал“, който се носеше по вълните. През изминалите дни почти не беше мислила за Джулиет, но се зарадва да види приятелката си и двете момичета топло се прегърнаха. Междувременно на пиратския кораб не се бе случило нищо интересно. Затова пък Катрин имаше много неща за разказване и бързо предаде на Джулиет всичките си преживявания от момента, в който Лиъм я бе отвел на брега, за да види баща си. Джулиет слушаше с ококорени очи.

— И сега какво? — попита накрая тя.

— Плаваме към Корнуол, така че ти ще можеш да се върнеш у дома — отговори Катрин. — А после О’Нийл ще ме заведе при Хю Бари.

Джулиет хвана ръката й.

— Защо тогава изглеждаш толкова мрачна?

Пребледняла, Катрин погледна приятелката си право в очите.

— Защото се страхувам от намеренията на пирата спрямо мен за тази нощ.



Ги разтвори вратата на каютата и Лиъм влезе с тежък поднос в ръце. Отдавна се беше здрачило. Лампите бяха запалени и озаряваха каютата с приятна, топла светлина. Той остави подноса на масата и се огледа за момичетата. Когато видя, че Джулиет лежи на леглото, а Катрин седи до нея и държи ръката й, очите му първо се разшириха, после се присвиха. Каква беше тази игра? Така ли смяташе да го „изиграе“ Катрин? Ако не бе толкова раздразнен, щеше да избухне в смях.

— Имате ли нужда от нещо друго, сър? — попита Ги.

Лиъм се обърна и погледна с обич сирачето, което бе намерил преди две години да се скита бездомно по пристанището на Шербург.

— Не — каза той. — Върви да отдъхнеш. Заслужи си почивката.

Ги внезапно се засмя, неспособен да прикрие удоволствието си от тези прости похвални думи. Цялото му лице светна. Той се извърна и тръгна да излиза.

— Никакви зарове и никакви карти — извика Лиъм след него.

Ги го погледна и се изчерви.

— Да, сър.

— Когато хлапакът затвори вратата зад гърба си, Лиъм се обърна към двете момичета. Джулиет изпъшка. Той въздъхна. Трябваше да се досети, че ще се намеси съдбата… или че Катрин ще побърза да вземе нещата в свои ръце.

Лиъм тръгна бавно към леглото. Осъзнаваше, че Катрин избягва погледа му, че седи съвсем неподвижна и напрегната. Самият той също бе някак напрегнат. Бе прекарал деня в мисли за идващата нощ. Нощта, която смяташе да прекара в леглото с Катрин, да я съблазни, да й достави наслада.

— Виждам, че Джулиет не е добре — отбеляза той.

Катрин най-сетне вдигна очи.

— Стомахът. Ужасно я боли. Страхувам се да я оставя.

— Чудя се дали ще охка цяла нощ?

— Не знам — каза късо Катрин.