С вълча усмивка Шон пресуши десетата си кана за вечерта. Алкохолът не му действаше. Всъщност, нищо не можеше да му подейства. Тостът му бе последван от развеселени възгласи сред компанията. Той протегна ръка и сграбчи една от минаващите сервитьорки толкова неочаквано, че момичето изпищя и изтърва препълнения с чаши поднос. Шон я метна светкавично в скута си и стегна кръста й като в окови с една ръка, докато другата се плъзна в деколтето на роклята, за да измъкне гърдите й. При вида на голата женска плът мъжете избухнаха в смях.

Лиъм се вцепени. Представи си своята майка — бледа, русокоса, тъжна и необикновено красива. Такава я бе видял за последно, когато бе на десет години и когато бащата, когото никога не бе виждал, беше дошъл да го отведе със себе си. Той тръсна глава, за да прогони образа й и се обърна към Шон и сервитьорката. Молеше се момичето да приеме баща му така, както го приемаха ирландските жени. В Ирландия Шон беше герой.

Но сервитьорката изглеждаше ужасена и напразно се опитваше да се освободи. Шон се смееше гръмогласно и мачкаше гърдите й. Момичето се разплака.

Лиъм скочи на крака. Не се боеше от баща си, макар да имаше всички основания за това. Бе изял толкова бой от него, че още преди много години беше забравил какво е страх. Той си проби път през скупчените около масите мъже и се изправи пред Шон.

Когато го съзря, Шон откъсна вниманието си от сервитьорката и вдигна към него предизвикателно блеснал поглед. Момичето също видя Лиъм, престана да се дърпа и впери втренчено очи в него.

— Пусни я — каза Лиъм.

Шон избухна в смях и отблъсна сервитьорката от скута си толкова рязко, че тя тупна на земята. Веднага след това момичето скочи на крака и побягна, докато мъчителят му се изправяше бавно и заплашително.

Лиъм стегна мускули, подготвяйки се за неизбежното. Никой, дори собственият му син не можеше да предизвика тан О’Нийл без да понесе кървавите последици от дързостта си. Шон замахна с месестия се юмрук. Лиъм парира удара, но залитна назад от невероятната му сила. Баща му тежеше сто и десет килограма, но по огромното му тяло нямаше и грам тлъстина. И двамата знаеха, че Шон е много по-силен от Лиъм, но това, което само Лиъм знаеше бе, че един ден везните щяха да се наклонят в негова полза. Той лично щеше да се погрижи за това.

И очакваше с нетърпение този ден.

Беше загубил равновесие. Следващият удар на баща му го улучи право в стомаха. Лиъм се преви надве, но не извика. Множеството удари, които бе понесъл, го бяха научили да понася стоически болката. Още един юмрук, попаднал точно в челюстта му, го отхвърли назад, към една от масите. Лиъм се стовари тежко върху дървения плот и помете каните с ейл и чиниите с храна, които се разлетяха по пода. От устата му шурна кръв.

Шон се наведе над него.

— Е, момченце, може би това не ти стига, а? — каза той подигравателно. — Може би още не усещаш горчивината на поражението?

Лиъм се надигна с усилие и се изправи на крака.

— Един ден — тихо каза той — ще те убия.

Шон се изсмя.

— Ако възнамеряваш ти да си човека, който ще ме прати при моя Създател, ще трябва да побързаш.

Баща и син бяха вперили погледи един в друг. Шон с усмивка, Лиъм — с безизразно лице. Но очите му не бяха безизразни. В тях пламтеше омраза.

Шон се наведе над сина си.

— Ти си нищожество — изрева той. — Да се биеш с мен заради една нищо и никаква жена, заради някаква си английска повлекана! Тя не означава нищо! И ти мислиш да ме наследиш начело на клана О’Нийл? Ха! Нито един ирландец няма да ти се подчини и да те приеме за свой вожд с тази малодушна английска кръв, която тече във вените ти! Не желая да си мой наследник!

Лиъм не отвърна нищо, само изтри с ръкав разкървавената си устна. Грубостите на баща му не можеха да го наранят.

— Остави жълтокосата на мира. Черната няма да има нищо против — тя обслужва нашите мъже цяла вечер.

— Нищожество! — изсумтя презрително Шон. — Аз вземам каквото поискам и когато поискам. Защото аз съм тан О’Нийл!

Той замахна отново с огромния си пестник и главата на Лиъм се взриви от болка. Когато отвори очи видя, че лежи на пода. Пред погледа му танцуваха ярки светлини. Шумовете в таверната — пиянски смехове и песни, дрезгави гласове и разговори — се смесиха в голяма вълна, която заплашваше да го удави. Успя да се надигне бавно, сетне да се изправи, залитайки. Баща му играеше на зарове, притиснал тъмнокосата уличница до себе си. Въпреки болезненото бучене в главата си, Лиъм мрачно се усмихна. Малката руса сервитьорка беше избягала. Това беше малка победа, но все пак победа.

I. ЗАЛОГЪТ

1.

Нормандия, януари 1571

Бяха я забравили.

Катрин знаеше, че не може да има друго обяснение задето вече почти шест години вехнеше в абатството Сен Пиер — Еглиз. Каменният под на параклиса под коленете й беше твърд и студен като лед. Устните й нашепваха наизустените молитви, но умът й бе зает с мисълта за това как не беше получила отговор на нито едно от писмата, които бе изпратила до баща си у дома, в Мънстър. На нито едно. Най-накрая, вече почти напълно обезверена, миналото лято бе писала и на своята мащеха Елинор. Напразно — отговор така и не дойде.

Имаше чувството, че се задушава — и от страх, и от отчаяние. Ранната утринна служба още не бе свършила, новият ден едва започваше, но макар да се молеше смирено заедно с останалите сестри от манастира, Катрин мислеше единствено за това, че именно днес нейният живот трябваше да започне отначало. Днес трябваше да събере цялата си смелост, защото щеше да разговаря с абатисата за своето положение и бъдеще.

Нямаше друг избор. Беше на осемнайсет и остаряваше с всеки изминал миг. Поредната година бе изтекла и само след няколко месеца Катрин щеше да навърши деветнайсет. Не можеше да остарее в този затънтен манастир. Не и не! Тя искаше да живее. Искаше да има съпруг, собствен дом, деца. На нейната възраст би трябвало вече един, два, че и три здрави малчугана да играят край полите й. О, господи! Защо бяха забравили напълно за нейното съществуване?

Преди шест години, когато Елинор беше предложила, или по-точно — настояла да я изпратят в манастир, Катрин бе твърде съкрушена от скръб по близките си, за да мисли за това или да се възпротиви. По онова време, след огромните загуби, понесени в битката при Афейн в родната южна Ирландия, в семейството й цареше разруха и нещастие. Триста от най-верните воини на баща й бяха избити от армията на Том Бътлър, граф Ормънд, на брега на река Блекуотър, а самият й баща, който бе не друг, а графът на Дезмънд, беше ранен и пленен от Бътлър. Но Катрин страдаше не само заради разгрома на своите близки и залавянето на баща си. В онзи ден тя бе загубила своя годеник.

В зловещата битка Хю Бари бе улучен от смъртоносно копие. Той и Катрин бяха сгодени още от люлката. Като деца на близки семейства, при това почти връстници — Хю бе само година по-голям от нея — двамата бяха израснали заедно. Той бе нейният приятел от детинство, нейният любим. Той бе положил първата целувка на устните й. Смъртта му беше разрушила мечтите й и заедно с тях, изглежда — и нейното бъдеще.

Смазана от мъка, Катрин се бе подчинила на своята мащеха, дори беше доволна, че ще намери мъничко покой в някой далечен манастир, преди да й намерят нов жених. Загубата на Хю беше особено мъчителна за нея, защото само година преди битката при Афейн бе починала и собствената й майка. Граф Дезмънд беше третият съпруг на Джоан Фицджералд и Катрин бе единственото им дете. Топлота и обич бе царяла между майка и дъщеря. И до ден днешен Катрин болезнено усещаше липсата на Джоан.

Бе се надявала поне, че бързо ще й намерят нов годеник, че ще прекара само година-две в манастира и сетне, както беше планирано, на петнадесетия си рожден ден ще се омъжи. Но Елинор й бе писала само веднъж, още през първата година, и то за да й съобщи, че е при графа, когото са затворили в Тауър, и че очакват да бъдат помилвани от кралицата. Оттогава бяха изминали пет и половина безкрайни години, без Катрин да чуе и дума за баща си или за мащехата си.

И работата бе там, че се страхуваше.

Краят на молитвата дойде. Катрин се прекръсти, промълви „амин“ и се изправи. Но не тръгна веднага, а остави другите жени да минат пред нея. Всички те произхождаха от благороднически родове като нея самата. Някои бяха вдовици, други бяха твърде бедни, за да могат да се омъжат, или пък в семействата им имаше твърде много дъщери, за да се погрижат за всички. Една по една дамите излизаха от параклиса сред нежното шумолене на рокли от коприна и брокат. Навън бе ужасно студено, затова Катрин се уви добре в своята износена, поръбена с кожи наметка. В трапезарията вече сервираха пресен хляб, топъл кейк, месо и сирене, както и ейл и вино. Но докато останалите жени бързаха да влязат вътре, Катрин отново изостана, този път на двора.

— Ще го направиш ли?

Катрин потръпна — повече от нервността, която изпитваше при мисълта за това, което се канеше да стори, отколкото от студа — и се извърна. Пред нея стоеше най-близката й приятелка и единствена довереница, Джулиет, която се готвеше да напусне манастира през февруари, въпреки зимните студове. Така бе наредил нейният попечител.

— Да.

Джулиет, чиято кожа бе изненадващо бледа на фона на тъмната й коса и пълните, розови устни, погледна Катрин право в очите.

— Този път абатисата ще ти позволи да си тръгнеш. Как би могла да откаже отново?

Сърцето на Катрин заби по-силно. Пръстите й сграбчиха ръката на Джулиет.

— Много се страхувам да не отхвърли пак молбата ми — призна тя. Вече на два пъти бе умолявала абатисата да и разреши да се прибере у дома. И двата пъти абатисата беше отказала, обяснявайки, че Катрин не само няма позволение от баща си, но и няма кой да я съпроводи до Ирландия.

Джулиет се усмихна.

— Би било прекрасно да пътуваме заедно. О, колко се надявам абатисата да се вслуша в молбата ти и да отсъди справедливо!

Катрин отново трепна. Наистина, от отчаяние бе готова на всичко, но не хранеше особени надежди. Абатисата се държеше с нея мило и добронамерено, а и като цяло имаше благ характер, ала в управлението на манастира проявяваше доста твърдост, каквато и се очакваше от жена, поела грижите и надзора над толкова дами от богати и могъщи семейства. Но сега и Катрин се чувстваше по-силна и по-твърда от когато и да било. Трябваше да убеди абатисата, че е дошъл моментът да се върне у дома, макар да няма позволението на баща си. Бе подготвила своите аргументи. Беше дошла 1571-ва. Нова година. Време за ново начало.

Двете момичета прекосиха вътрешния двор. Докато Катрин бе твърде напрегната, за да говори или даже да обръща внимание на мразовитото зимно време, Джулиет, напротив, бърбореше неспир за това колко е щастлива, че най-после ще се върне в родния Търлстоун.

Докато жените закусваха, трапезарията ехтеше да смехове и закачки. При движението на ръцете им проблясваха пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни. За да не се налага дамите да стават от местата си за каквото и да било, между масите шетаха множество прислужници, повечето от които бяха дошли в манастира заедно със своите господарки. Край лейди Монтание, графиня Сюр-Риго, се въртяха с изплезени в очакване езици нейните четири малки кученца, чиито къдрави глави бяха украсени с рубинени накити с формата на панделки. Изобщо, всички дами бяха толкова добре облечени и обсипани със скъпоценности, и тънеха в такова охолство, че ако човек не знаеше, че това е манастир, би си помислил, че се намира в салона на някоя знатна аристократка.

Самата Катрин беше една от малкото, които правеха изключение. Роклите й бяха стари и многократно кърпени и преправяни. Не бе имала нова дреха от петнадесетия си рожден ден — годината, в която парите, с които беше пристигнала, бяха свършили.

Отново я обзе страх. При пристигането й в манастира преди шест години, абатисата бе получила щедро възнаграждение и се очакваше да продължат да й изпращат пари за издръжката на младото момиче. Когато първоначалните средства бяха изчерпани, абатисата бе написала писмо до бащата на Катрин, но деликатната й молба за още пари беше останала без отговор. Същата съдба бе сполетяла и последвалите по-настоятелни молби. За щастие абатисата беше проявила щедрост, позволявайки на Катрин да остане в манастира, въпреки че никой не плащаше за това.

Стомахът на Катрин се сви. Всеки път, когато се замислеше за мълчанието на баща си по въпроса за издръжката й в манастира, я обземаше ужасяващо безпокойство.

Познавайки добре характера на своя баща, тя предполагаше, че той отново води война срещу Бътлър. Не беше в стила на Джералд Фицджералд да остави кръвопролитието при Афейн неотмъстено. Сигурно бе прекалено зает, за да мисли за единствената си дъщеря. Може би и Елинор имаше вина за това, че я бяха изоставили. Мащехата на Катрин бе само няколко години по-голяма от нея, беше много красива и Джералд я обожаваше. А тя не харесваше Катрин.