Бренда Джойс - Играта

Лиъм прекоси тъмната палуба. Вятърът бе станал силен и равномерен — подходящ за плаване вятър, който шибаше лицето му, блъскаше тялото му. Когато стигна до носа на кораба, той се спря в кръга, очертан от меката лунна светлина и остави ледените водни пръски да облеят лицето му. Челюстта му беше стисната. Стоеше неподвижен и всеки мускул на тялото му бе изопнат от напрежение, като тетивата на готов за стрелба арбалет.

В главата му отекваха плачът й, клетвите й, обвиненията й.

Той не беше като Шон О’Нийл. Дяволите да го вземат, не беше убиец, не беше изнасилвач. Плячкосваше кораби само заради кралицата, само когато имаше мълчаливото й одобрение. Целите му винаги бяха политически. Малко хора умираха при тези нападения, много по-малко, отколкото в повечето морски схватки. Винаги освобождаваше екипажите на пленените кораби, а плячката задържаше или разпределяше както намери за добре. И никога не бе изнасилвал жена, нито пък щеше да го направи.

Лиъм потрепери. Беше имал много жени. Много. Някои бяха като Катрин — невинни жертви, пленени от него в морето при поредното пиратско нападение. Но никога не се бе опитвал да прелъсти жена, която няма никакъв опит или ако не му бе дала знак, че проявява интерес към него.

Докато не срещна Катрин.

Беше твърдо решен да я има, независимо от липсата й на опит, независимо от очевидното й нежелание. Знаеше, че трябва да стои настрана от нея. Но не можеше. Тя беше невероятна, необикновена жена, досущ като скандалната си майка Джоан Бътлър Фицджералд. Нейната гордост, нейната непокорност, независимостта й не го отблъскваха. Напротив. Сега, след като бе започнал да я опознава, я желаеше повече от всякога. В сравнение с Катрин всички останали жени бледнееха.

Но Лиъм не искаше да е като баща си, да получава всичко, което поиска, макар и насила. А Катрин беше решена да му устои. Той знаеше, че може да разпали страстта й и да я доведе до там, че тя да го моли да проникне в нея. Но подозираше, че ако стори това, Катрин ще го намрази още повече.

Постепенно започваше да осъзнава, че насилственото прелъстяване е твърде близко до изнасилването. И че не би постигнал нищо повече от това да докаже, че наистина е син на Шон О’Нийл.

Лиъм сграбчи мокрия дървен парапет на кораба. Какво, по дяволите, да направи? Всеки почтен мъж би я оставил на Хю Бари. Но той знаеше, че не е достатъчно почтен, за да го стори.

Беше разярен. Ядосваше се на себе си, задето я желаеше толкова безумно. Ядосваше се на нея, задето го изкарваше от кожата му и му показваше колко много всъщност прилича на баща си.

И се срамуваше. За това, че се държеше като звяр, че пред лейди Катрин Фицджералд се превръщаше в свиреп звяр — звяр, не по-различен от Шон О’Нийл.

Катрин се приближи до люка в каютата на Лиъм и очите й се разшириха. Земя! В далечината съвсем ясно се виждаше дивият ирландски бряг. Беше ранно утро, но Катрин вече се бе измила и облякла в злощастната рокля, която беше зашила предишния ден. Тя изтича от каютата, втурна се по тесните стъпала и се спусна към парапета на палубата. После, без изобщо да усеща, че е останала без дъх, се взря усмихната в родната си земя, която не беше виждала шест дълги години. И докато бледата пясъчна ивица на брега под стръмните скали се увеличаваше пред погледа й, усмивката й ставаше все по-широка. Накрая Катрин отметна глава назад и се засмя ликуващо.

— Добро утро, Катрин.

Смехът й секна. Тя се обърна и се озова очи в очи с Лиъм. Не го беше виждала повече от цяло денонощие — от вечерта, когато почти бе успял да я прелъсти. Той също не се усмихваше. Погледът му обходи бързо лицето й, спря се за миг на устните й и се плъзна към гърдите й. Беше повече от очевидно за какво мисли.

Катрин почувства, че се изчервява. Собственият й поглед също го бе изучил така цялостно; безсилна беше да го спре. Само ако тази ужасна, интимна нощ не се бе случила!

— Добро утро — успя да каже тя и веднага се извърна с лице към брега, опитвайки се да не обръща внимание на близостта му. Беше се надявала, че той повече няма да й оказва никакво въздействие.

— Тя е толкова доволна, че ме вижда — промърмори Лиъм. — Надявах се, че кратката раздяла може да те накара да ме заобичаш поне мъничко.

Катрин гледаше право пред себе си.

— Аз обичам само един мъж и това не си ти.

— А, да, твоят отдавна изгубен любим. Или може би трябва да кажа отдавна умрял?

Тя се обърна и го изгледа свирепо.

— Бих искала изобщо да не говориш за него.

— Но това е невъзможно. — Сивият му поглед се спря върху очите й. — Защото се разкъсвам от ревност при самата мисъл за теб и Хю.

Катрин с изненада установи, че не може да помръдне.

Гласът му притихна.

— Но ти сигурно знаеш това, Катрин. — Беше като топла ласка.

Пулсът й се ускори.

— Знам само, че си безсъвестен негодник, толкова вещ в прелъстяването, колкото и в ограбването и убийствата.

Той лениво се усмихна.

— Аз ти изповядвам сърцето си, а ти го хвърляш обратно в лицето ми. Това е жестоко, Катрин.

— Не ми изповядващ нищо друго, освен глупости — извика Катрин. Искаше й се да се махне от палубата, да избяга от него, но усети, че дори да се опита, той ще я спре.

— Прекарах две кошмарни нощи.

Сърцето й заби бясно. Досещаше се защо не е спал добре. Представяше си как се мята и се върти в леглото чак до зори, изгарян от забранени желания. Точно както се бе случило и с нея.

— Н-не ме интересува — каза тя накрая.

В отговор Лиъм отново се усмихна, едновременно надменно и разбиращо.

Той знаеше. Знаеше, че е спала точно толкова зле, колкото и той, и то точно поради същите причини. С пламнали бузи, Катрин впери поглед към брега.

— Изненадана съм, че не виждам познатите отличителни белези по крайбрежието. — Всъщност тя изобщо не си спомняше такива остри скали до устието на залива Шанън.

— Познаваш Корк? — Лиъм скръсти ръце и се облегна на парапета до нея.

— Корк! — извика Катрин и се извъртя към него. — Приближаваме Корк? Не отиваме ли в Аскийтън?

— Ще пуснем котва в Корк и ще яздим до Баримор. Нали Бари живее там?

Тя зяпна изумено.

— Н-но аз си мислех, че отиваме първо у дома!

— Защо? — Очите му заизучаваха лицето й. — Ти обичаш Хю, нали? Сигурно нямаш търпение да се хвърлиш в обятията му. А Аскийтън е на петдесет мили оттук.

Ужасът я скова.

— Но по море можем да стигнем до там още преди падането на нощта, нали?

— Наредено ми е да те придружа до Хю Бари — каза той твърдо, през стиснати зъби. — От самата кралица.

Катрин преглътна и отново се обърна към брега. Сега забеляза, че се носят право към залива. В Корк имаше английски гарнизон. Корк беше английски град.

— Ще те обсипят с оръдеен огън още в момента, в който те видят — каза тя някак уплашено.

— Не, не мисля — каза Лиъм и вдигна поглед.

Катрин се обърна и видя, че плават под кралския флаг.

— Няма ли да решат, че това е капан?

— Не мисля. — Той сви рамене. — Нося писмо от Нейно величество за комендант Перът, в което Бес го уведомява за мисията ми. — Хладните му сиви очи намериха нейните и се задържаха върху тях.

Катрин се отърси от разочарованието си. Нямаше значение. Със сигурност в близко време щеше да й се удаде възможност да посети Аскийтън. По-добре беше, че отиват направо при Хю. И тъй като Баримор не бе далеч от Корк, съвсем скоро тя щеше да бъде с Хю, който бе отговорът на всичките й мечти.

Сър Джон Перът пристигна малко след като пуснаха котва и се качи на кораба с голям ескорт от въоръжени войници. Той беше много дебел мъж с червена като пламък коса и дълга брада със същия ярък цвят. Носеше пурпурния си жакет разкопчан, защото поради пълнотата си не можеше да го закопчее. И все пак Перът не беше комична фигура. Кралицата го бе назначила за комендант на Мънстър миналия декември със задача да разгроми бунтовниците, които се опитваха да прогонят английските заселници и които засега успяваха в това си начинание. Освен това му бе наредено да залови главатаря на изменниците — Джеймз Фицморис. Сър Джон беше решителен мъж и прославен воин, но отдавна бе преминал най-добрите си години. Говореше се още, че бил незаконен син на крал Хенри VIII.

Лиъм посрещна коменданта и войниците му в началото на подвижното мостче, застанал в небрежна поза, но с ръка върху дръжката на шпагата. Двамата мъже се изправиха един срещу друг и размениха по няколко думи. Лиъм връчи на Перът писмото, носещо кралския печат. Сър Джон рязко разчупи печата и внимателно го прочете. Накрая вдигна намръщен поглед към Лиъм и отново заговориха. Лиъм се обърна и направи знак на Катрин да дойде.

Тя стоеше до една от мачтите с Макгрегър и наблюдаваше напрегнато цялата сцена. Сега въздъхна с облекчение. Беше се страхувала, че Лиъм ще бъде задържан още щом стигнат брега — защото беше не просто пират, но и пират-ирландец, а това бе далеч по-тежко престъпление.

Перът изгледа Катрин доста безочливо, като очевидно забеляза шева, който се спускаше отпред на роклята и. Не й се поклони, нито й целуна ръка.

— Значи ти си момичето на Фицджералд. Чух, че той още вехнел по Дезмънд, а? — каза той.

Катрин се наежи.

— Да, баща ми страда за своята земя.

Перът се усмихна.

— Дезмънд вече не принадлежи на Фицджералд, момиче, и двамата го знаем. Значи ще се омъжваш за наследника на Бари? Говори се, че той тайно подкрепя онзи побъркан католик, Фицморис.

— Не бих могла да знам — високомерно каза тя и в същия миг почувства, че Лиъм я хваща за лакътя доста здраво. Предупредително.

— Можеш да му предадеш съобщение от мен. Аз ще заловя Фицморис и ще занеса главата му на кралицата. В деня, в който застана пред стените на Корк и обяви Нейно величество за копеле и еретичка, той сам подписа смъртната си присъда. Да си мисли, че може да победи Короната! Фицморис е луд и горчиво ще се разкайва за лудостта си. Кажи на Бари, че и неговата глава ще бъде набучена на копие, редом до главата на онзи папист, ако посмее да се изправи срещу мен. Ще смачкам тези бунтовници. До последния човек. Помни ми думата.

Натискът на пръстите на Лиъм стана толкова силен, че ръката й изтръпна от болка. Но Катрин не му обърна внимание.

— Никой англичанин не може да смачка цяла Ирландия — извика тя яростно. — Това би било невъзможен подвиг.

Лицето на Перът почервеня.

Лиъм я придърпа към себе си.

— Не й обръщайте внимание, лорд Перът. Нервите й са доста опънати поради предстоящата женитба и поради женска неразположеност — каза той спокойно. — Не знае какво говори.

На Катрин й се прииска да го срита в пищяла. Тя го погледна гневно, но Лиъм не й обърна внимание.