— Кога можем да получим документите си за пътуването? — попита той.

Перът се обърна към Катрин.

— Ако смяташ да подмамиш годеника си да извърши предателство, помисли си пак. Нищо няма да ми попречи да поставя главата ти редом с тези на другите предатели, госпожице Фицджералд.

Пръстите на Лиъм се впиха в ръката й.

— Тя е израснала в манастир, сър Джон. Не знае нищо за света и за мъжете. — Той се усмихна лукаво. — Единственото, което може да направи, е да подмами съпруга си в леглото, уверявам ви в това.

Погледът на Перът се стрелна към предницата на роклята й.

— И никак няма да й е трудно, обзалагам се. Но ти вече знаеш това, а, О’Нийл? — Той се позасмя.

Лиъм също се усмихна.

Катрин кипна.

Перът й хвърли още един поглед, после се обърна и се отдалечи, като извика през рамо:

— Ще получите документите си до един час, капитане. Но трябва да знаеш, че ако кралицата не ми бе заповядала да ви помогна, щях да ви задържа. — Той заслиза по подвижния мост. Дървото заскърца измъчено под огромното му туловище.

Когато стигна до брега, комендантът се провикна към войниците:

— Никой да не напуска този кораб без моя заповед!

Лиъм и Катрин проследиха безмълвно как Перът се качи на седлото с помощта на двамина от хората си и как препусна към гарнизона заедно с цялата си кавалкада. Когато той си замина, Катрин се отскубна от Лиъм и разтърка ръката си.

— Безгръбначен червей!

Лиъм присви очи.

— По негов адрес ли го казваш или по мой?

— По твой! — извика тя. — Ти не си ирландец с червена кръв, а англичанин със синя. Да, днес ти показа какъв си в действителност!

— Чувал съм това и друг път — каза Лиъм със стисната челюст и пламтящи очи. — А ти, скъпа Катрин, си пълна глупачка, щом се заяждаш с най-могъщия човек в Ирландия.

— Могъщ, ха! — изсумтя Катрин. — Баща ми беше могъщ; този не е нищо друго, освен дебела, крастава жаба! Предполагам, че приятелският ви мъжки разговор ти е доставил удоволствие.

Лиъм се надвеси над нея.

— Без разрешително за пътуване не можем да отидем никъде, госпожице, никъде!

— Разрешително за пътуване? Защо ни е някакво си разрешително? — викна тя.

— След назначението си лорд Перът издаде много нови закони, всеки от които цели да вгорчи още повече живота на ирландците. Един от тях забранява пътуванията. Което означава, че никой няма право да пътува където и да било без документи, подпечатани лично от него. Включително и ние.

Катрин го изгледа втренчено.

— Но… това е нелепо!

— Не по-нелепо от това да обявиш извън закона бардовете и поетите, а също и традиционните дрехи и бради — каза Лиъм.

Тя не повярва на ушите си.

— Обявил е извън закона поезията и музиката?

— Наред с много други неща.

— Той е прасе! — извика Катрин.

— Всъщност, той е изявен и способен войник. А в момента е и комендант на Мънстър, назначен от кралицата. Въпреки че сега се радваме на нейната благословия, Перът все пак може да реши да ни задържи. Особено след изменническите ти изявления пред него. Той има власт над живота и смъртта и на двама ни, Катрин, и аз ти предлагам да не забравяш това. — С тези думи Лиъм й обърна гръб и се отдалечи.

Катрин гледаше след него пребледняла, забравила гнева си.



Корк беше важен търговски център още от средните векове насам. Целият град бе прорязан от тесни калдъръмени улички, покрай които бяха струпани множество едноетажни и двуетажни къщи от камък и дърво, измазани с хоросан. В повечето от тях имаше дюкяни, където изкусни занаятчии майсторяха всевъзможни неща, където пекарите правеха вкусни хлябове и пайове. В подножието на висока катедрала, издигната по времето на Хенри VIII, лежаха развалините на стара нормандска църква. Обграденият със стена замък и гарнизонът, разположен в него, се намираха до пристанището. Самият град също бе опасан от дебела крепостна стена.

Преди две лета Корк бил обсаден от бунтовниците на Фицморис. Обсадата не траяла дълго, защото когато до ирландците достигнала вестта за пристигането на сър Хенри Сидни, те побързали да се оттеглят. Сър Хенри спасил града, като докарал храна и войници, но обсадата станала повод Фицморис да бъде провъзгласен за враг на Короната — не защото опустошавал страната, не защото избивал наред всички английски заселници, а за това, че заклеймил публично пред стените на града кралицата като еретичка.

Когато Катрин, Лиъм и Макгрегър излязоха с конете си през северната порта на града, тя изпадна в ужас. Някога околностите на Корк бяха покрити с тучни ливади, по които пасяха овце и крави, и с плодородни нивя, засети с ръж и овес и обградени от гъсти гори, които се възвисяваха към хълмовете. Сега всичко се бе променило до неузнаваемост.

Войната беше опустошила цялата земя. Ливадите и нивите бяха изгорени и безплодни. От някогашните гори бяха останали единствено овъглени кленове и сред тях — няколко самотни оцелели бора. А на мястото на процъфтяващите ферми имаше само купчини разпръснати камъни.

— Божичко! — извика Катрин. — Какво се е случило? Проклети да са англичаните! Проклети!

Лиъм я погледна със сериозно изражение.

— За жалост всичко това се дължи колкото на сър Хенри Сидни, толкова и на братовчед ти Фицморис. Той бе решил да прогони заселниците, дори ако това означава да унищожи земята. Успя да постигне и двете. Тогава, естествено, кралицата изпрати сър Хенри Сидни по петите му. И Сидни, преследвайки Фицморис на запад, остави след себе си същата разрушителна диря. Ако тази война не бъде прекратена, цяла южна Ирландия ще се превърне в негодна за каквото и да било, мъртва земя.

Катрин беше онемяла от ужас. Представяше си как гъстите, почти непроходими гори около замъка Аскийтън са изгорени и почернели, как ливадите са станали голи и тъмносиви. Тя обърна коня си към Лиъм толкова рязко, че коленете им се удариха.

— Аскийтън?

Погледът му омекна.

— Не знам дали някоя от битките се е водила близо до дома ти, Катрин. Повечето от тях бяха между Корк на изток и Лимърик на запад, между Тралий и Килмалок.

— Лимърик! — извика Катрин. В Лимърик имаше кралски гарнизон, а той бе само на двадесет мили на север от Аскийтън, също на брега на Лох Шанън. — О, господи, трябва да си отида у дома.

Лиъм плъзна поглед по нея.

— Това ще го реши Бари, нали?

Катрин се взря в него, неспособна да отмести очи. Не можеше да повярва, че е на път към Баримор и че съвсем скоро ще бъде там. Струваше й се напълно нереално. Тя преглътна.

— Да. Това ще го реши Хю.



Наближаваха Баримор.

Ръцете на Лиъм трепереха на юздите и караха коня му да подскача неспокойно. Инстинктите му подсказваха да прати по дяволите всякаква предпазливост. Непрекъснато си представяше как грабва Катрин и с пълна скорост се понася към Корк и към „Морски кинжал“. Стигнеше ли в морето, нямаше да го хванат. Стигнеше ли на остров Иърик, Катрин щеше да бъде негова. Никой не би посмял да нападне островната му крепост, а дори да се намереше някой достатъчно луд да тръгне към неминуема гибел, едва ли би го сторил заради нея. Катрин нямаше закрилници.

Но Лиъм знаеше, че сега трябва да действа много по-хитро и по-внимателно от преди. Щеше да прибегне до второ похищение само в краен случай. Предпочиташе да не си навлича пак гнева на Елизабет. Неволно бе възбудил подозренията й и сега се налагаше да ги уталожи.

Играеше отчаяна игра. И за да победи, за да оцелее, не биваше да губи благоволението на кралицата. Само с едно драсване на перото той можеше да бъде провъзгласен за предател, документите му за каперство да бъдат отменени и да се обяви награда за главата му. Никак не го блазнеше идеята да бъде преследван в морето от хора като Дрейк7 и Хокинз8. Не го блазнеше мисълта да остане съвсем сам, въпреки че не бе нито толкова глупав, нито толкова романтичен, та да се заблуждава, че наистина има своя родина или кралица.

Колко странно изглеждаше на пръв поглед поведението му напоследък. Беше плячкосал един напълно незначителен от политическа гледна точка френски кораб и знаеше, че съветниците на кралицата скоро ще проумеят този факт и ще се запитат какво се крие зад него. Но никой не можеше да заподозре истината. Още не. А дори ако някой се окажеше достатъчно умен, за да я заподозре, нямаше да има никакви доказателства.

За пореден път Лиъм си повтори, че трябва да бъде внимателен, търпелив и предпазлив. Че трябва да бъде много по-умен от всякога, ако иска да надхитри всички играчи в тази опасна игра, ако иска да победи. Защото решеше ли да вземе Катрин за жена — а предложението на Фицджералд наистина му се струваше все по-интригуващо, — той трябваше да поеме каузата на баща й в свои ръце. И тогава щеше да попадне право в челюстите на заговорничеството.

Не, второ отвличане вероятно не бе нужно. Лиъм бе сигурен, че Бари не изпитва желание да се ожени за разорена и лишена от титла бивша благородничка.

И все пак не беше напълно сигурен. Катрин бе необикновена жена и Бари би могъл да си изгуби ума и да забрави за настоящото й положение. Така или иначе, Лиъм не можеше да позволи този брак. Не можеше да позволи на Хю Бари или на който и да било друг мъж да притежава Катрин. Съдбата й бе предопределена много отдавна — още когато я бе зърнал за пръв път. Той, Лиъм О’Нийл, беше нейната съдба.

Над върховете на горските дървета малко пред тях се показа замъкът Баримор, разположен върху заоблен гол хълм. Лиъм стисна зъби в отчаяна борба с изгарящата го ревност — чувство, което изпитваше за пръв път в живота си. Той погледна към Катрин. Бузите й бяха поруменели от нетърпение, очите й блестяха. Представи си я как се втурва в прегръдките на Хю Бари. Представи си страстната му целувка и нейния пламенен отговор. Господи, трябваше да се успокои. Предстоеше му битка, която не можеше да си позволи да изгуби.

Катрин прекъсна мислите му.

— Слава богу, тук не е имало война — каза тя с леко треперещ глас.

Изкачиха се по пътя към мостовата кула, през която се влизаше в замъка и минаха по подвижния мост. Пред портата бе спусната желязна решетка, но стража не се виждаше никъде. Лиъм пришпори коня си напред, откри въжето, което бе свързано с камбаната на стражевата кула и го дръпна.

Силният камбанен звън отекна в тишината на замрялата ирландска провинция и разпръсна гълъбите горе в кулата. Както повечето други замъци, Баримор беше строен в средновековни времена. Основно място в крепостта заемаше голямата квадратна каменна кула, към която през вековете бяха прибавени и други сгради. Но никъде не се виждаха нито тухли, нито стъкло. Вместо с камъни, вътрешният двор бе покрит със засъхнала кал. Нямаше и помен от съвременната цивилизация; сякаш бяха се върнали назад във времето на рицарите в брони и на облечените в туники дами. Тази илюзия се подсилваше от факта, че замъкът изглеждаше необитаем и Лиъм едва ли не очакваше на двора изневиделица да се появят духовете на онези умрели преди стотици години рицари.

Катрин го погледна.

— Много странно. Нима няма никой?

— Така изглежда — каза Лиъм, доволен, че Хю Бари не си е у дома. — Ще трябва да попитаме в селото — допълни той.

Сетне обърна назад дългокракия си кон. Катрин и Макгрегър тъкмо се канеха да го последват, когато изведнъж видяха, че през полето от запад се задава група ездачи. Когато забелязаха тримата пришълци пред външните порти на Баримор, ездачите пришпориха конете си и препуснаха в галоп право към тях. Лиъм грабна от Катрин юздите и преведе конете през подвижния мост обратно към пътя, където щяха да имат възможност за маневриране и за бягство, ако започнеше битка. Макгрегър застана от другата страна на Катрин, като хвана дръжката на пистолета си. Лиъм разтвори плаща си, за да може шпагата да му е под ръка.

— Какво ви става? — извика уплашено Катрин. — Сигурно не смятате да се биете с дузина въоръжени мъже?

Лиъм не отговори, а продължи да наблюдава ездачите, които вече се носеха нагоре по пътя към тях. Изведнъж Катрин възкликна радостно и се вкопчи в ръката му. Сърцето му се сви, защото се досети кои са тези ирландци. А беше ясно, че са ирландци, защото всички бяха облечени в традиционните сиви наметала, много от тях яздеха по-дребните местни коне, а някои дори бяха със забранените от закона бради. Косите на всички бяха дълги и спуснати така, че да скриват лицата им.

— Това ли е твоят годеник? — попита Лиъм.

Тя кимна, засияла.

Той се взря в мъжа, за когото говореха и го намрази от пръв поглед. Бари беше по-млад от него, долу-горе на възрастта на Катрин, и бе червенокос и светъл като нея. Всъщност, Хю Бари беше привлекателен мъж, доста над средното ниво. Чертите му бяха неправилни, но приятни; очите му — сини като метличина. Лиъм посегна към шпагата си. Може би днес звярът в него все пак щеше да победи.

Хю дръпна рязко юздите и конят му се вдигна на задните си крака.