Бренда Джойс - Играта

От изненада Катрин се вкопчи здраво в Хю. Беше седнала странично в скута му, а конят му неспокойно тъпчеше под тях.

— Кейти Фицджералд! — извика той отново, притисна я още по-плътно към себе си, усмихна се широко и леко я целуна по устните. Погледите им се срещнаха и се задържаха впити един в друг. Тогава усмивката му се стопи и Хю се взря в нея, сбърчил чело.

Катрин му се усмихна неуверено, но сърцето й биеше лудо от облекчение. Беше се страхувала, божичко, беше се страхувала, че той ще бъде ужасен да я види, че ще я отпрати.

Хю скочи на земята. Все още я гледаше без да се усмихва и без да я пуска от прегръдките си. После леко я отдалечи от себе си, като задържа ръцете си на кръста й, и намръщено започна да оглежда чертите й една по една.

— Божичко, Кейти, не мога да те позная. Станала си толкова красива жена.

Катрин издаде приглушен звук, който леко приличаше на смях

— Да, истинска красавица — повтори той, с нисък и дрезгав глас.

Тя облиза устни. Беше ужасно нервна и някак объркана. Този, който я бе прегърнал толкова интимно, този, който скоро щеше да стане неин съпруг, беше Хю, а не непознат. Хю. Не непознат. Но Катрин не го беше виждала цели шест години.

— Ти също — успя да каже тя. — Станал си хубав мъж. Не си онова мършаво момче.

— Да — промърмори Хю, а ръцете му отново я придърпаха плътно към тялото му. — Вече не съм момчето, което те моли за целувка и не знае как да я получи.

Катрин усети намеренията му и изтръпна.

— Беше много хубаво… — започна тя.

— Но не достатъчно хубаво — каза той и наклони глава към нея. Тялото на Катрин се скова от напрежение, когато устните му докоснаха нейните. Първоначалният й порив бе да го отблъсне.

Но Хю беше неин годеник и зашеметеният й разум й нареди да не мърда, да приеме целувката му, да се слее с него, както бе редно да стори. Устните му бяха настойчиви и твърди. Той искаше тя да отвори уста — разбра го, защото Лиъм я бе научил на това. Божичко! Лиъм, който в този момент ги наблюдаваше.

Катрин не искаше да се противопоставя на Хю, но и не можеше да се отпусне. Особено пък когато Лиъм ги гледаше. Но Хю скоро щеше да стане неин съпруг. Трябваше да отговори на целувката му.

Тя го сграбчи за раменете и започна да го целува решително и страстно. Защото това бе Хю — мъжът, когото обичаше.

Когато целувката свърши, той я погледна с разширени от удивление очи. Катрин отстъпи крачка назад. Сърцето удряше тежко в гърдите й. Каза си, че целувката на Хю е нещо прекрасно. И че няма да я сравнява с тази на Лиъм.

— Света богородице — възкликна Хю. — Каква жена си станала!

Катрин се изчерви, осъзнала, че хората му се кискат зад него и че Лиъм стои неподвижен и не издава и звук. Осмели се да погледне през рамо и видя дивата ярост в очите му. Тя се сепна. Нима е бил искрен, когато й каза, че ревнува при самата мисъл за нея и Хю?

Но когато Лиъм пристъпи напред и застана до нея, погледът му беше неразгадаем.

— Аз съм придружителят на Катрин, лорд Бари. Може ли да влезем? Акостирахме в Корк едва тази сутрин и яздихме безспирно цял ден, за да пристигнем преди да падне нощта. Лейди Фицджералд е много уморена и полумъртва от глад. — Усмивката му проблесна — студена и кратка.

Катрин не беше нито уморена, нито гладна, но се почувства облекчена от молбата на Лиъм. Но защо я бе нарекъл с титлата, която вече не й принадлежеше? Сякаш искаше да напомни на Хю за правилата на благоприличието.

Хю се опомни.

— Каква небрежност от моя страна. Загубих ума и дума, когато видях Катрин тук. Кой не би се смаял — такава жена! — Погледът му се плъзна по нея твърде дръзко. — Хайде, ще вечеряме в салона.

Отнякъде се появиха възрастен мъж и младо момче, които вдигнаха решетката на крепостната порта. Катрин се опита да не поглежда към Лиъм. Гледаше Хю. Каза си, че е много щастлива задето той се радва да я види, задето я желае и иска да спи с нея. Опасенията, че през изминалите шест години годеникът й я е забравил, както я бе забравило собственото й семейство, очевидно бяха напразни.

Хю се приближи до нея и я хвана под ръка.

— Трябва да стоиш плътно до мен, Кейти — каза той многозначително, засмя се и потупа ръката й. После влязоха в замъка Бари — домът на Хю, който скоро щеше да стане и неин дом.

В Баримор все още използваха за трапезария големия хол в старинната централна кула на замъка. Трудно можеше да се каже, че салонът е мебелиран. Върху пода имаше стари, изтъркани рогозки. Стените бяха голи. Няколко възрастни прислужници запалиха газените лампи и скоро след това донесоха дървени подноси с хляб, сирене и студено месо, заедно с бира и ейл, и ги сложиха на дългата дървена маса. Десетината мъже от свитата на Хю бързо заеха местата си.

Катрин се чудеше дали паметта не я лъже. Защото тя си спомняше, че е идвала в този салон като дете, когато по стените висяха пъстри гоблени, когато в него имаше изящни дъбови скринове, когато подносите бяха сребърни, когато на масата се използваха красиви стъклени бокали от Лондон и сребърни ножове и лъжици. Спомняше си, че помещението миришеше приятно, а не на мърша. Спомняше си много добре облечени прислужници и вечеря, достойна за богат лорд, ако не и за крал.

Хю я настани начело на масата, до себе си. Тогава видя изучаващия й поглед и лицето му придоби мрачно изражение.

— През последните няколко години загубихме всичко, Кейти — каза той. — Наложи се да продам по-голямата част от мебелите и повечето от големите коне на Бари. Всички мои хора се присъединиха към Фицморис, освен неколцината, които виждаш тук. Не мога да държа много прислужници, защото не съм в състояние да ги храня. Но така е не само с клана Бари. Всички големи кланове тук, на юг, също пострадаха. Опитвам се да се успокоя с мисълта, че поне замъкът Бари все още е цял и все още е мой, но това не е достатъчно.

— Съжалявам, Хю — прошепна Катрин. — Видяхме навсякъде следите от войната. Ужасно е.

Хю кимна, придърпа напред подноса, наряза месото и го сложи в чинията й. В този момент Лиъм също седна на масата, като зае мястото точно вляво от Катрин. Коляното му докосна нейното. Тя изтръпна и бързо се обърна към Хю.

— Твоите васали са се присъединили към братовчед ми Фицморис?

Той сдържано кимна.

Катрин стисна ножа за хранене.

— Мащехата ми казва, че той се назовава граф на Дезмънд.

Хю я погледна.

— Аз също чух да се говори така. Но когато го срещнах, той се нарече капитан на Дезмънд, нищо повече. А сигурно знаеш, че баща ти лично го назначи за такъв, след като бе затворен от кралицата. Все някой трябваше да се грижи за земите на Дезмънд.

Катрин нямаше представа за това.

— Наистина ли Фицморис мисли да отнеме Дезмънд от баща ми?

Хю взе ръката й.

— Кейти, скъпа моя, Дезмънд вече не принадлежи на баща ти. Когато земите му бяха отнети, там се заселиха много англичани. Стотици. Повечето от тези натрапници сега са мъртви, защото Фицморис ги изби. Други бяха заловени и обесени. Трети потърсиха убежище в английските градове по крайбрежието, защото той ги преследва безспир чак до там. Но много ирландци също напуснаха земите си. Малко са тези, които се осмелиха да останат и да се борят за своите владения. Благодарение на Фицморис.

Тя го изгледа втренчено.

— Говориш за него, сякаш е велик герой.

— Той е велик воин, Кейти. Единствен той успя да обедини различните кланове, за да се опълчат дружно срещу англичаните. Дори братята на Ормънд се присъединиха за кратко към нашата борба. Сър Хенри Сидни не успя да го хване, няма да успее и сър Джон Перът. — Хю просъска името на коменданта.

— А ти, Хю? Съумя ли Фицморис да подмами и теб? — Катрин потрепери. — И ти ли следваш този узурпатор?

— Колко си твърдоглава. Същата Кейти, която познавах някога. — Той я потупа по ръката, без да отговори на въпроса й. — Стига мрачни новини. Разказите за войната не са подходящи за хубавите уши на една дама. Още не сме си поговорили един за друг, а и аз още не съм говорил с мъжа, с когото пътуваш. — Хю погледна към Лиъм.

Катрин не отговори, но се боеше от най-лошото — че Хю тайно подкрепя Фицморис, братовчед и враг на баща й, човекът, решил да завладее имотите на Фицджералд.

Лиъм се протегна лениво.

— И за какво искаш да си говорим?

Хю го загледа.

— Името ти. Лиъм О’Нийл. Едва ли може да има двама души с това прословуто име.

— Да. Едва ли.

Очите на Хю заблестяха.

— Да не искаш да кажеш, че Господарят на моретата седи на собствената ми маса?

Лиъм кимна и наля бира в бокала си.

Хю скръсти ръце.

— И как така се случи ти да придружаваш Катрин?

Кинжалът на Лиъм се появи в ръката му. Беше боен нож, двойно по-дълъг и тройно по-тънък от ножовете, с които вечеряха гостите. Той го използва, за да си отреже парче месо и да го сложи в чинията си. Сетне с един замах го разсече на две. Не можеше да има по-бързо и по-опасно острие. Дори сребърният му блясък бе леко замъглен от мълниеносната скорост, с която се движеше.

— Аз я плених в открито море.

Хю светкавично се изправи.

Лиъм също стана, усмихнат.

Катрин престана да разсъждава върху въпроса дали Хю Бари, за когото щеше да се омъжва, е съюзник на врага на баща й или не. Тя също скочи и застана между двамата мъже.

— Хю! Моля те! Не е това, което си мислиш! Ние идваме от кралицата.

Хю дори не я погледна.

— О, наистина ли?

Усмивката на Лиъм не трепна. Той улови Катрин и я дръпна зад гърба си.

— От самата кралица.

Ноздрите на Хю потръпнаха. Очите на Лиъм заблестяха. Едва сега Катрин разбра грешката си. Ако Хю наистина подкрепяше тайно Фицморис, значи бе враг на Короната и на кралицата. А щом Лиъм идваше от кралицата, това автоматично го правеше и негов враг. После, почти в истерия, тя осъзна, че Хю беше и неин враг, защото бе съюзник на Фицморис срещу баща й. А щяха да се женят.

— Знаеш ли, не се изненадвам, че имаш вземане-даване с кралицата. В края на краищата, кръвта ти е омърсена; кръвта ти е наполовина английска — процеди през зъби Хю. — Отгледан си в двора, сред английските принцеси и принцове, и си възпитаван от протестантски учители-еретици.

Лиъм дори не направи опит да се защити.

— Вярно е.

Катрин пристъпи до него.

— Но баща му е бил ирландец както теб и мен, Хю. Той е наполовина ирландец.

— Ако не ме лъже паметта, баща му беше убиец — каза Хю.

Лиъм се усмихна студено.

— За теб би било полезно да помислиш върху този факт. Защото често се твърди, че съм точно като него.

Катрин сграбчи ръката на Хю и го принуди да я погледне.

— Хю, кралицата опрости престъпленията на Лиъм и му нареди да ме доведе при теб. Това е всичко. Той няма нищо общо с нея; той е пират, знам го от опит.

— Ти го защитаваш? — Хю беше изумен. — Защитаваш това наполовина английско копеле? Защитаваш сина на Шон О’Нийл? Кървавия пират, който върлува из моретата и убива и ограбва всичко, което се изпречи на пътя му? Който не зачита нищо и никого, дори собствения си клан?

Катрин се поколеба. От една страна си спомняше овъглените и изпочупени палуби на малкия френски кораб и още чуваше стоновете на ранените мъже. Но от друга страна, Лиъм не беше убил никого. Бе позволил на френския екипаж да си отиде, след като взе това, което искаше. Не беше направил нищо лошо на Джулиет. После се сети как безжалостно я бе вързал за леглото и как бе разрязал дрехите й с кинжала. Но… но й беше оставил последното ценно нещо, което притежаваше — нейната чест. Катрин знаеше, че в онази нощ той можеше да стигне докрай. Но бе спрял, когато видя сълзите й.

— Той ме доведе при теб без да ме нарани, Хю — каза тя меко.