— Не мога да повярвам, че ми говориш така — каза тя горчиво. — Не мога да повярвам на ушите си.

— В това няма нищо обидно — прекъсна я нетърпеливо Хю. — Едва ли ще съм първият мъж, който си има любовница, а и с теб сме приятели, стари приятели. Няма да бъдеш нещастна.

Катрин усети, че всеки миг ще се разплаче. Но не искаше да плаче, не и пред него.

— Някога те обичах — каза тя, — но вече не. — Сетне се втурна покрай него и побягна надолу по стълбите. Вероятно сега го мразеше. Не можеше да си спомни някога да е била наранявана толкова жестоко.

Стъпалата бяха тесни и така излъскани през столетията, че в бързината си Катрин се подхлъзна и полетя надолу. Но Лиъм, който през цялото това време не бе преставал да обикаля нервно в основата на стълбата, скочи и я улови.

В първия миг тя инстинктивно го прегърна, за да възвърне равновесието си. Но когато се вгледа в сивите му очи, не видя нито гнева му, нито неговата загриженост. Просто си спомни, че той е още един мъж, който иска да я използва в леглото си за свое удоволствие, и свирепо се нахвърли върху него. Лиъм я пусна.

— Какво искаше той?

— Това, което искате всички вие мъжете, естествено — процеди през зъби Катрин. Очите й пламтяха гневно, макар че бяха пълни със сълзи. — Искаше да остана в Баримор и да топля леглото му — каза тя горчиво. — Не съм достатъчно подходяща да му стана съпруга, но от мен би излязла добра курва! — Понечи да се втурне покрай него и да побегне, но успя да направи само крачка, защото Лиъм протегна ръка, хвана я и яростно я завъртя към себе си.

— А ти какво му каза? — попита той.

Лицето му се надвеси над нейното. В очите му гореше огън.

Катрин се задърпа ожесточено.

— Трябваше да му кажа да върви по дяволите! Сега казвам на теб, О’Нийл — върви по дяволите и ме остави на мира. И двамата ме оставете на мира! — Тя се освободи от него и изтича навън във влажната, студена нощ.

И там, облегната на стената на замъка, без пелерина, премръзнала, Катрин най-после заплака. След известно време сълзите й пресъхнаха. Но студът остана, обвил ледените си пипала около пустото й сърце.

12.

Лиъм се загледа след Катрин. Независимо от факта, че току-що беше спечелил много важна победа благодарение на вероломството на Хю и че определено беше доволен от отказа му да се ожени за Катрин, той бе загрижен за нея. Но не я последва. Искаше му се да го направи, но устоя на този импулс.

Отношението на Катрин към него сега не беше по-добро от отношението й към Хю, а може би дори бе по-лошо. Някога тя беше обичала Хю; свързваха ги дълги години на приятелство и близост — години, които нищо и никой не бе в състояние да зачеркне; може би въпреки отказа му, който беше чисто политически, Катрин още копнееше за него. А с Лиъм не я свързваше никакво общо минало. Двамата споделяха съвсем малко спомени и това бяха спомените за похищението й и за миговете, които бе прекарала в леглото му против волята си.

Лиъм чу, че Хю слиза по стълбите и се обърна. Беше се оказал прав. Хю бе отказал на Катрин. Въпреки че самият Лиъм на негово място не би го направил, той го разбираше напълно. Хю беше постъпил така, както би сторил всеки благородник. Просто богатите лордове не се женеха за бедни просякини.

Хю втренчи очи в неговите. Лиъм отвърна на погледа му. Наистина разбираше прекрасно другия мъж. Хю нямаше да се ожени за Катрин, не и при сегашните обстоятелства, но бе решен да я направи своя любовница. Значи между двама им с Лиъм имаше нещо много общо.

Дълго време останаха така, впили погледи един в друг, враждебни и решителни — като два елена, сплели силните си рога. И двамата съзнаваха, че предизвикателството е голямо. Само единият от тях щеше да спечели Катрин. Лиъм се обърна пръв и се върна до масата. Хю го последва и напълни две чаши с горчива бира.

— Е, О’Нийл, права ли беше Кейти? Имаш ли вземане-даване с кралицата или не? — попита той.

Лиъм отпи от бирата си. Колко предпочиташе искрящото френско червено вино!

— А теб какво те засяга това?

— Не ми харесва да забавлявам в дома си един англичанин.

— Тогава мисли за мен като за ирландец.

Хю го изгледа.

— Бих искал да мисля за теб като за ирландец, но се опасявам да не би това да се окаже грешка.

Лиъм просто се усмихна. Изчакваше да види накъде бие Хю, макар че вече се досещаше.

— Еретик ли си? — попита Хю.

Усмивката на Лиъм придоби студен блясък.

— Протестант съм.

— Значи следваш политиката на своята протестантска кралица.

Лиъм не пропусна да забележи, че за разлика от повечето останали католици, Бари не посмя да нарече кралицата еретичка.

— Следвам вятъра на съдбата.

Сега Хю се усмихна.

— Искаш да кажеш, че не зачиташ нито бог, нито кралицата.

Лиъм отново се засмя. Очите му заблестяха.

— Май се каните да ми предложите прекрасна съдба, лорд Бари.

Бари се усмихна отново.

— Не всеки ден Господарят на моретата идва в дома ми. Ако не се възползвам от това, ще съм най-големият глупак.

— Все още не съм решил дали си глупак или мъдрец — каза спокойно Лиъм. — Може би предложението ти ще наклони везните.

Хю впери поглед в него.

— Страната е във война.

— Както добре знаят и децата.

— През изминалата зима ирландците разчитаха изцяло на испанска помощ. Беше страшно студено. Без провизиите, които получавахме от Испания, щяха да загинат много повече хора от стотиците, които измряха.

Лиъм забарабани с пръсти по масата.

— Нима мислиш да ме трогнеш и да ме накараш да изпитвам съжаление? У мен няма съжаление. Към никого.

Хю изсумтя.

— Така се и говори. Говори се, че ограбваш безмилостно всякакви кораби, независимо от националността им. Че никой не може да ти избяга, ако си решил да го преследваш. Освен това е добре известно, че предпочиташ испанската плячка пред всички други.

Погледът на Лиъм беше непроницаем. Той сви рамене.

— Грешиш. Съкровището си е съкровище и не ме интересува кой е притежателят му.

Бари се наведе напред.

— Ние можем да те използваме, О’Нийл.

— Ние?

Хю стисна зъби.

— Фицморис и останалите храбри лордове, които се борят да освободят земите ни от англичаните, от кралицата.

— Предлагаш ми да свържа съдбата си с шепа католици-предатели? — попита спокойно Лиъм, вдигнал вежди.

— Ти вече си предател, О’Нийл. Изненадан съм, че кралицата е опростила кървавите ти престъпления. Нямам представа какво си й предложил в замяна на нейното опрощение. Но и двамата знаем, че ако отново попаднеш в Тауър, най-вероятно ще увиснеш на бесилото.

— Целият треперя.

— Нямаш какво да губиш. Можеш само да спечелиш, ако се присъединиш към нас.

Устните на Лиъм се извиха саркастично.

— Напротив, виждам много, което мога да загубя и малко, което да спечеля, Бари.

— Нямаш ли капчица съчувствие към родната си страна?

— Но аз съм англичанин, забрави ли?

Хю пламна.

— Шон О’Нийл се бори с Короната до последния си дъх. Никой мъж не се е бил с англичаните повече от него. Той мразеше англичаните, мразеше кралицата.

— Както ти сам каза по-рано тази вечер, той беше убиец, а не герой. Освен това беше изнасилвач и варварин — каза студено Лиъм.

Бари повдигна вежди.

— Извини ме. Никога не съм се срещал с него.

— Значи си щастливец — каза безизразно Лиъм. — Няма да ме трогнеш като споменаваш баща ми. Не ми пука с кого се е бил той и защо.

— Мога да ти уредя среща с Фицморис вдругиден, ако си съгласен — каза Хю, като се наведе напред с решително лице. — Аз не успях да те спечеля на наша страна, но той е по-разпален и по-убедителен и е успявал да привлече други, още по-малко заинтересовани от теб.

Лиъм се изправи.

— Може да е и самият дявол, който ми предлага безсмъртие, Бари, но няма да ме спечели за каузата на католицизма и предателството.

Бари също се изправи.

— Исусе, ти си бил набожен!

Лиъм леко се усмихна.

— Нямам желание да печеля симпатията на католици и фанатици, които не мислят за нищо друго, освен за това да горят мъже, жени и деца на кладата. — Той с мъка прогони яркия спомен. Спомен, който не бе просто видение, а нещо много по-живо — в ушите му отекнаха ужасните, непоносими женски писъци, ноздрите му доловиха мириса на горяща плът.

— В Ирландия не е имало клади!

— Още не. Но Фицморис беси момчетата наравно с мъжете, оставя жени и деца да умират от глад, и всичко това в името на бога. — Очите на Лиъм засвяткаха. — Намери си някой друг да играе предателската ти игра, Бари. Нямам никакво намерение да се срещам с Фицморис, освен за да го предам на кралицата.

С тези думи Лиъм прекоси салона и се отправи към сламеника, който му бе донесъл Макгрегър.

Хю го проследи с разярен поглед.

— Не ти вярвам — извика той накрая. — Не вярвам, че си лоялен към кралицата. Вярвам, че можеш да бъдеш купен, приятелю.

Лиъм обърна сламеника с ботуша си, така че единият му край се подпря на стената. Усмихна се.

— За това си прав. Мога да бъда купен. Но само когато цената оправдава риска, а вие не можете да си позволите цената за моето участие в тази работа.

Бари отново седна и си наля още бира. Лиъм от своя страна се разположи върху сламеника, питайки се дали въпросът е приключен. Съмняваше се.

Но докато лежеше в тъмния ъгъл, той мислеше за страха на Короната от Фицморис, който се бе оказал далеч по-голяма заплаха, отколкото Фицджералд изобщо би могъл да бъде, и за това как англичаните се бяха отчаяли, че никога не ще го заловят и не ще сложат край на бунта. Кралица Елизабет щеше да бъде много благодарна, ако Фицморис бъдеше принуден да се подчини. Ако Фицморис бъдеше заловен. Всъщност, Лиъм бе сигурен, че човекът, който успее да плени фанатизирания ирландец, ще може сам да определи наградата си, каквато и да е тя. А освен всичко останало, Фицморис беше и враг на бащата на Катрин.

Но дори папистът да бъде заловен скоро, това едва ли щеше да помогне на Фицджералд, който щеше да остане до края на дните си разорен и затворен в Селинджър Хаус — освен ако не настъпеха нови обстоятелства, които да предизвикат възстановяването му като граф на Дезмънд и завръщането му в Ирландия. Това, което се питаше Лиъм, бе какви биха могли да бъдат тези обстоятелства.

Питаше се и дали би дръзнал да се включи в толкова опасна и смъртоносна игра, дали би се осмелил да се намеси в разпределението на властта в южна Ирландия. Мисълта го изпълни с трепетна възбуда. На заспиване в ума му вече се въртяха невероятни възможности и Лиъм осъзна, че независимо от изявленията си преди малко, много скоро по един или друг начин ще бъде въвлечен в католическия бунт срещу Короната.



Катрин лежеше свита на кълбо върху леглото в пълна тъмнина, преглъщаше сълзите си и се питаше какво ще прави сега. Бе напуснала манастира, за да може да се омъжи. Бе напуснала манастира без да има представа за положението на баща си, без да знае, че той няма нито възможност, нито желание да й потърси съпруг. Разбира се, че чичовците й и всички васали на Фицджералд са загубили всичко, когато Джералд е бил осъден за измяна — та нали имотите им всъщност бяха негови. Хю беше прав, когато й каза, че ако се върне да живее при тях, би била само още един товар върху плещите им. Беше прав, като й каза, че няма къде да отиде. Но бе пропуснал да каже, че нямаше и никой, към когото Катрин да се обърне. Никой.

Освен Лиъм О’Нийл. Но той беше причината за повечето от проблемите й; никога не би могъл да бъде тяхното разрешение.

Внезапен хлад нахлу в малката студена стая.

Въпреки че си бе легнала напълно облечена и се бе завила както с обшитата с кожи пелерина, така и с одеялото, което бе намерила на леглото, тя потрепери от студ и се зачуди откъде ли може да идва това странно течение. Изведнъж до слуха й достигна тихо шумолене от нечии дрехи. Катрин изтръпна от страх. Сърцето й затуптя лудо.

— Кейти! — Хю нежно стисна раменете й.

Тя рязко се обърна към него. Беше поставил на пода една малка свещ и бе коленичил до леглото. Усмихна й се.

Катрин се надигна и седна с ръка на гърдите.

— Хю! Какво търсиш тук? Уплаши ме! Помислих, че някой иска да ме убие!

Хю се засмя тихо, сетне ръката му внезапно се озова върху бузата й. Катрин се вцепени. Палецът му погали плътната й долна устна.

— Не съм дошъл да те убивам, Кейти. Дойдох да те накарам да промениш решението си.

Тя разбра. Каква глупачка беше да не проумее веднага намеренията му. Сега съвсем ясно виждаше похотливия пламък в очите му.

— Махай се.

Той се засмя отново. Ръката му се плъзна към рамото й и внезапно го сграбчи здраво.

— Не, не още.

Катрин тръсна рамене, за да се освободи.

— Махай се!

— Няма да ти причиня болка. Всъщност, ще те заболи мъничко, но само в началото. Имал съм и други девици, Кейти. Аз съм мъж, който знае какво прави. — Той я повали по гръб, вмъкна коленете си между нейните и легна отгоре й.