Елизабет се загледа след него, свалила кралската си маска. В очите й пламтеше копнежът на млада девойка.



— Кралицата ме избра да ви бъда прислужница — каза момичето. Беше дребно и слабо, светлорусо и доста красиво. Казваше се Хелън.

Катрин още не можеше да дойде на себе си. Преди малко кралицата я бе уведомила, че не само й позволява да остане в двора, но и че я прави своя придворна дама. Катрин беше повече от развълнувана. И през ум не й бе минавало да моли за подобна чест. А каква чест беше това! При това спрямо нея — дъщерята на един ирландец и предател. До вчера тя не знаеше какво да прави, къде да отиде, нямаше бъдеще. Сега имаше място, където да остане, имаше цел. Вярно, че мечтата й бе да се омъжи, но в интерес на истината тя нямаше нищо против да прекара известно време като придворна на кралицата. Животът в двора със сигурност щеше да бъде великолепен.

— Хелън — обърна се Катрин към дребното момиче, — може би като начало на службата си при мен ще наредиш да напълнят една вана с топла вода, защото от дни наред не съм имала възможност да се изкъпя. Освен това нямам чисти дрехи. Можеш ли да намериш нещо, което да облека, докато собствените ми дрехи бъдат изпрани и изсушени? — Започваше да се притеснява за гардероба си. Придворните дами бяха облечени прекрасно. Тя нямаше нищо друго, освен една раздрана рокля.

— Мисля, че да — каза Хелън усмихнато и тръгна да излиза.

— Добре. — Катрин я проследи с поглед и застина. До отворената врата на малката й стая стоеше Лиъм О’Нийл и я наблюдаваше втренчено.

Сърцето й заби лудо. Значи не си беше тръгнал. Тя си спомни как я бе целунал вчера в покоите на кралицата. Беше я въвел в света на желанията и сега те бушуваха в нея пламенни и настойчиви. С тях дойде и срамът.

О, как добре си спомняше и собственото си непростимо поведение. Не само че бе насърчила целувката му и в отговор го бе целунала не по-малко жадно, а и беше докосвала голата кожа на гърдите и корема му с ужасяваща дързост. Всъщност Катрин не искаше да си представя какво можеше да се случи, ако Лиъм не се бе опомнил и не си бе дал сметка, че са в стаята на кралицата. Тя прехапа устни. Отчаяно й се щеше той да си отиде, но в същото време копнееше да остане.

Лиъм продължаваше да я гледа — сериозен, без да се усмихва и без да обърне и капка внимание на Хелън, която побърза да излезе.

— Дойдох да се сбогувам с теб.

Катрин му обърна гръб. Вече се чувстваше замаяна, вече бе останала без дъх. Наложи се да си напомни, че той е пират, опростен пират, но все пак пират и че не й е работа да се наслаждава на целувките му или въобще да го желае. Никога. Освен ако не станеше негова съпруга, което бе напълно немислимо.

— Смятах, че вече си заминал. — Успя да прозвучи безсърдечно.

— Не можеш ли да покажеш, че те е грижа, поне съвсем мъничко? — попита рязко той.

Тя не се обърна с лице към него, нито му отговори. Каза си, че не я е грижа. Тишина изпълни стаята. Катрин напрегна слуха си, за да долови и най-малкото движение от негова страна. В главата й нахлу споменът за кораба и за предложението на Лиъм да се омъжи за него. Господи, беше пълна лудост дори да мисли за това. Или да усеща тази странна болка в гърдите.

Внезапно ръцете му се озоваха на раменете й.

— Кога ще отстъпиш? — Беше дошъл зад нея, а тя дори не го бе чула.

Катрин отскочи встрани.

— Не ме докосвай!

Очите му засвяткаха.

— Ти не се страхуваш от мен, Катрин. Страхуваш се от това, което става с теб, страхуваш се от страстта в собствените си гърди, страхуваш се от жената в себе си.

Тя отказа да допусне думите му до съзнанието си.

— Не, страхувам се от теб. Нищо повече.

Тогава Лиъм се засмя.

— Каква лъжкиня си станала! Вчера в стаята на кралицата не се страхуваше от мен.

Лицето й почервеня.

— Очевидно си бях загубила ума.

— Очевидно. — В зениците му трепна пламък. Той отново протегна ръце и я придърпа към себе си. — Но аз харесвам твоята лудост, Катрин. Не искаш ли да ме изпратиш в морето с подходящо „довиждане“?

Сърцето на Катрин заудря ожесточено. Този път Лиъм наистина си отиваше. Обзе я паника. Беше нелепо да се чувства разстроена, но се чувстваше. Невъзможно бе да го отрече. Ами ако той загине? Лиъм живееше чрез шпагата си. Занаятът му бе да напада и ограбва, да наранява и убива. О, господи! Това, че мислеше за неговата безопасност бе ужасяващо, а още по-ужасяваща бе тази безсрамна малка вещица в нея, която й нашепваше, че още една прощална целувка няма да й навреди, защото той си тръгва и може никога вече да не го види.

А и не му ли дължеше някаква благодарност за всичко, което бе сторил за нея?

— Какви мисли преминават през умната ти главица? — попита Лиъм.

Катрин си каза, че няма да го целува. Беше неправилно и точка. И все пак тялото й се разтрепери.

— К-къде отиваш?

— Отивам да ограбвам испанци — каза той с лека усмивка и искра в очите. — Кралицата ми даде разрешителни за каперство.

Катрин зяпна от изненада. Внезапно всичко си идваше на мястото. Лиъм не беше пират, а капер. Имаше документ от Короната.

— Трябваше да се досетя. Но и ти можеше да ми кажеш! Мошеник!

— Нима това би променило нещата? Нямах позволение да пленя френския търговски кораб, с който пътуваше ти. — Сивите му очи приковаха нейните.

Тя си спомни мириса на барут и дим, изпотрошената и обгоряла палуба, ранените мъже, и потрепери.

— Не.

Силните му пръсти хванаха брадичката й.

— Изглеждаш тъжна, Катрин. Тъжна, задето това не променя нещата. Аз никога няма да бъда красив царедворец или благородник.

— Много добре знам — каза Катрин. И затова нямаше да се омъжи за него. Затова никога нямаше да може да се омъжи за него.

— Толкова си неопитна — каза той дрезгаво. — Катрин, пази се от всичко и от всички тук. Пази се от малките и големите интриги. Не се доверявай на никого. Пази се от мъже като Лестър, и най-вече от самия него.

Тя се вгледа в потъмнелите му, блестящи очи.

— Мога да се грижа за себе си.

Тогава Лиъм се засмя.

— Да, можеш, колкото и да е странно. — После отново стана сериозен. — Лестър ще се опита да ти вдигне полите преди да е изминала и седмица.

Катрин се сепна.

— Ще го убия, ако вземе това, което е мое — заяви Лиъм.

Катрин пое дъх и се опита да се отскубне от него, но той стисна още по-здраво раменете й и я разтърси. В очите му гореше огън.

— Можеш да го отричаш колкото искаш, но ти си моя. Наречи го страст, наречи го лудост, наречи го както искаш, но ти разпалваш кръвта ми, Катрин. Не мога да се откажа от теб.

Тя поклати глава, стиснала ризата му в юмруци, неспособна да говори. Сърцето й биеше достатъчно силно, за да я остави без дъх.

Лиъм пренебрегна жалкия й протест.

— Запомни какво ще ти кажа. Когато му дойде времето, ще се върна за теб, Катрин. Кълна се.

Катрин най-после успя да проговори.

— Не! — Опита отново да се освободи от хватката му. — Нагъл негодник! — Но дълбоко в себе си беше развълнувана. Да бъде желана толкова силно, и то от такъв мъж!

От гърдите му се изтръгна дълбок гърлен звук и той я притисна към твърдото си, възбудено тяло. При болезнения допир до масивната му мъжественост Катрин моментално притихна.

— Така е по-добре — каза Лиъм, загледан в треперещите й устни. — Много, много по-добре. — Ръката му докосна скулите й и отмести кичурите разпиляна по лицето й коса. После той се наведе и много бавно долепи устни до нейните.

Независимо от неговите клетви, това можеше да е последната им целувка, и Катрин не го забравяше. Мили боже, не можеше да се съпротивлява точно сега! Лиъм я притисна към стената и скоро тя откри, че е възседнала силното му бедро, по начина, по който безпътницата у нея мечтаеше да възседне тялото му. Ноктите й се впиха в тила му, когато той смъкна квадратното й деколте, разголи гърдите й и започна да ги мачка. Катрин откъсна устни от неговите, отметна глава назад и замърка от удоволствие. Тогава Лиъм хвана гърдите й в ръце, наведе се и облиза едно го едно набъбналите зърна, като през цялото време люлееше бедро срещу слабините й така, че при всяко движение коравият му фалос докосваше нейния пулсиращ венерин хълм. Катрин зарови лице на гърдите му и изстена. Бърз като атакуваща змия, той плъзна ръка под полата й и докосна влажните й, копринени устни през отвора на ленените гащи. Тялото й се изопна назад. Лиъм продължи да я гали, докато тя не се свлече в ръцете му и не го замоли:

— Недей! Стига толкова!

Той я прегърна.

Вкопчена в него, Катрин усети как съзнанието й бавно започва да се връща. Но се боеше се да вдигне глава към присмехулните му очи.

— Кейт — промълви дрезгаво Лиъм. — Сладка, безценна Кейт. — После отново я притисна към стената и повдигна брадичката й. Сега вече не й оставаше друго, освен да срещне сребърния му поглед. — Ти си моя. Моя. Спомняй си това в дългите самотни нощи, или когато Лестър и подобни нему мъже хукнат след теб с изплезени езици. — Той се обърна и се отправи към вратата. Спря се само за миг. — Ще се върна. И когато го направя, знай, че съм се върнал за теб.



Скоро след като Лиъм си замина, един прислужник донесе голям, увит в лен пакет. Катрин тъкмо се беше облякла. Още се чувстваше отмаляла след страстната среща с Лиъм, а сърцето й, кой знае защо, бе съкрушено. Каза си, че това са глупости. Че се радва, задето си е отишъл.

Тя се втренчи в слугата, който държеше в ръце големия пакет.

— Какво е това?

— Подарък от Лиъм О’Нийл — отговори той.

Пулсът й се ускори. Реши, че непременно трябва да отпрати мъжа заедно с подаръка, но вместо това каза:

— Можеш да го сложиш на леглото.

Когато прислужникът си замина, Катрин затвори вратата и спусна резето. После се втурна към леглото и разкъса евтината, безцветна опаковка. Отвътре се показа великолепна тюркоазена рокля с втъкани сребърни нишки. В пакета имаше още две рокли, също толкова красиви. Разбира се, към тях бяха прибавени и яки, шапчици, долни фусти и бельо. Катрин внимателно отмести дрехите встрани.

— Проклет да си, Лиъм! — прошепна тя дрезгаво. Преглътна сълзите си, после вдигна тюркоазената рокля пред гърдите си и зарови лице в меката коприна. Прощалните му думи кънтяха в ума й. Ти си моя. Моя. Моя…

Катрин пое дълбоко дъх. Все още стискаше роклята, но осъзна, че така ще я измачка, затова рязко се изправи и я изпъна върху леглото. Какво искаше да каже Лиъм с това?

Милостиня ли беше, щедрост ли, или и двете? А може би смяташе по този начин да я съблазни, знаейки как копнее тя за такива премени? Или просто искаше да докаже твърдението си — че е негова и следователно той ще я облича, както другите мъже обличат съпругите си? Дали още възнамеряваше да я направи своя съпруга?

Ако намеренията му бяха такива, Лиъм много грешеше. Катрин хвърли изпълнен с копнеж поглед към купчината дрехи. Знаеше, че не можеше да ги носи.

Не защото хората щяха да се чудят как може да се облича толкова скъпо и елегантно. А защото усещаше собствената си слабост, усещаше, че той е в състояние да я прелъсти, макар да бе далеч от нея.

Катрин огледа роклята, която й бе донесла Хелън и се почувства още по-зле. Тя бе ушита от просто кафяво кадифе. Някога вероятно е била много красива, но бе доста износена. Маншетите бяха избелели и протъркани, а подгъвът беше прокъсан. Тя въздъхна и преди да успее да се възпре, измъкна от купчината дрехи на леглото красива надиплена яка. Закрепи я към роклята си с треперещи ръце и се взря в малкото огледало над единствената маса в стаята. Така роклята изглеждаше много по-добре. Катрин си каза, че просто няма да мисли за това кой й е дал яката.

Тя махна резето на вратата.

— Хелън!

Прислужницата се появи.

— Госпожице?

— Моля те, опаковай тези дрехи и ги прибери някъде, защото аз няма да ги нося. — Гласът й не беше съвсем уверен.

Хелън кимна. После каза:

— Госпожице, граф Ормънд е долу в салона. Иска да поговорите.

Катрин се вкамени.

— Да му кажа ли, че сте заета? — попита Хелън със завидна проницателност.

Сърцето на Катрин отново подхвана забързания си ритъм.

— Не, не — каза тя. Докато слизаше надолу по стълбите, за да се срещне с графа, тя си повтаряше, че е глупаво да се страхува. Вече беше придворна дама на кралицата. А Ормънд освен дългогодишен враг на баща й, бе все пак и неин брат и със сигурност нямаше да й направи нищо. Поне не сега.



Преди да прекрачи прага на салона на долния етаж, Катрин се поколеба. Времето не беше студено и през прозорците се виждаха дами и джентълмени, които се разхождаха навън по алеите на кралската градина. Множеството прозорци на противоположната страна на салона гледаха към Темза, която гъмжеше от рибарски и товарни лодки, и към брега, където се разминаваха карети и тълпи от пешеходци. Самият салон също бе пълен с царедворци, които обикаляха напред-назад или се бяха събрали на малки групички и разговаряха.