Катрин видя Ормънд в същия момент, в който я съзря и той. Тя не помръдна, когато графът се отдели от група джентълмени и се насочи към нея. Изглеждаше по същия начин, както при последната им среща — висок, мрачен и внушителен мъж, облечен в тъмни, почти погребални дрехи. Не се усмихваше. Катрин още веднъж се опита да успокои разтуптяното си сърце, като си напомни, че са роднини.

Ормънд я хвана под ръка.

— Искам да говоря с теб, Катрин — каза той и я поведе обратно натам, откъдето беше дошла.

Тя се бе вцепенила, но се опита да се отпусне.

— Какво има, милорд?

Отново никаква усмивка.

— Искам да поопозная сестра си.

Катрин се почувства неловко. Спомни си предупреждението на Лиъм да не се доверява на никого в двора.

— Какво е това — внезапна привързаност към отдавна загубени сестри? — попита тя, като се постара да не прозвучи грубо.

Тръгнаха след една двойка по протежението на дългата галерия. Ормънд още я държеше под ръка.

— Мисля, че да.

Тъмният му поглед срещна нейния. Едва сега Катрин намери сили да се освободи от ръката му. Той искаше нещо от нея, но тя не можеше да разбере какво.

— Щастлива ли си, Катрин, че ти оказаха честта да станеш придворна дама на кралицата?

— Да, щастлива съм — усмихна се Катрин. — Благодарна съм за тази чест. Макар че…

— Макар че какво?

— Макар че все още се моля кралицата в крайна сметка да удовлетвори молбата ми.

— Молбата ти?

Погледите им отново се срещнаха.

— Молбата ми да се омъжа.

— Значи не скърбиш за Хю Бари?

Катрин трепна.

— Милорд, Хю дълга години беше мой годеник и аз бях щастлива. Когато разбрах, че е загинал при Афейн, аз бях покрусена и моята мъка бе една от причините да ме изпратят при сестрите във Франция. Щом се върнах в Саутуърк, с голяма радост разбрах, че Хю е жив. — Тя стигна до портрета на крал Хенри VII и се спря.

— Но? — Ормънд стоеше малко зад нея.

Тя хвърли поглед назад към него.

— Много се наскърбих, когато разбрах, че съдът е обявил годежа ни за невалиден. Но видях у Хю такива черти, каквито не бях предполагала, че притежава. — Катрин стисна зъби. — Нека просто да кажа, че се радвам задето в края на краищата няма да се оженя за него.

— Какво направи той? — попита Ормънд.

За неин ужас очите й се насълзиха при спомена за грубия му опит да я изнасили. Тя поклати глава.

Ормънд я гледаше.

— Какво направи той, Катрин?

Катрин срещна мрачния поглед на брат си.

— Той не е… не беше джентълмен. Но пък и аз също вече не съм дама.

Ормънд продължаваше да я гледа без да мига.

— Съжалявам — каза той накрая. — Предполагам, че не е лесно да изгубиш всичко, което си имал.

Тя се обърна с лице към него. Не беше сигурна дали й съчувства или не.

— Ако съжалявате, милорд, тогава сигурно можете да ми помогнете.

Един мускул на челюстта му трепна. Не й отговори.

Катрин застана нащрек. Този мъж бе истинска загадка.

— Твърде много ли искам? От собствения си брат?

— Имам чувството, че още не си започнала да казваш какво искаш — заяви Ормънд.

— Съжалявам, че го споменах. Извинете. — Катрин се обърна да си ходи. — В крайна сметка ми се струва, че нямам нужда от помощта ви. — Сега вече знаеше, че въобще не го е грижа за нея.

Но ръката му я задържа. Той я обърна отново с лице към себе си и промълви меко:

— Много приличаш на майка ни.

Тя се сепна.

— Не говоря за физическата прилика, която е голяма. — Ормънд се намръщи. — Джоан не знаеше кога да си държи езика зад зъбите. Беше винаги пряма. Пряма, решителна и интелигентна.

— Това ласкателство ли е?

— Може би. Ако се стремиш да бъдеш жена като нея. — В гласа му се прокрадна горчивина.

— Разбира се, че искам да бъда като нея — почти изкрещя Катрин.

— Нима? — Сега вече звучеше жлъчно. — Имаш ли изобщо представа за какво говориш? Джоан беше силна и умна, но предизвика най-големия скандал на своето време, като започна аферата с баща ти.

Думите му я засегнаха.

— Тя е мъртва, а вие охулвате любовта им.

— Любов? — Той се засмя. — Баща ти беше момче, когато Джоан започна да мисли за брак с него — скоро след като почина баща ми. Наистина, за да бъде спряно това, тя набързо бе омъжена за сър Брайън. Но веднага щом сър Брайън се разболя, майка ни започна да кръстосва страната с баща ти, който бе само на осемнайсет, по-млад дори и от мен. Джоан беше с двайсет години по-стара от него. Където и да отидех, чувах за тяхната любовна история. Джоан го придружаваше открито навсякъде — на лов из Мънстър, на панаира в Голуей; понякога дори гостуваше в Аскийтън. Това беше скандално, огромно неуважение не само към умиращия сър Брайън, но и към самата нея, графинята на Ормънд, както и към мен и братята ми.

Катрин знаеше за огромната разлика във възрастта на родителите си, но никога не се бе замисляла върху това. Много вдовици се омъжваха повторно за по-млади мъже. Сега обаче почувства болката на Том Бътлър.

— Колко трудно трябва да ви е било — каза тя. Не можеше да не бъде шокирана от недискретното поведение на майка си, но и не можеше да не изпита гордост от желязната и воля и отказа и да се подчини на условностите в обществото.

Бътлър я погледна остро.

— Много повече от трудно. Враждата между Ормънд и Дезмънд съществува от поколения и връзката на майка ми с наследника на Дезмънд беше жесток удар срещу мен, беше — и все още е — непростима.

Катрин вирна брадичка.

— Тя много обичаше Джералд, независимо от възрастта му. Било е брак по любов.

— Да, обичаше го — каза мрачно Ормънд. — И това също бе непростимо.

Тогава тя усети, че е надникнала в самата душа на този потаен мъж.

— Тя обичаше и вас — извика Катрин, изпълнена със съчувствие към него. — Бях малко момиче, но си спомням момента, когато баща ми събра хората си, за да ги поведе срещу вас. Помня как майка ми плачеше от страх за вашата безопасност! Помня, че не се подчини на баща ми и препусна след него и армията му, която се готвеше за война с вас.

— Да — лицето му се смекчи. — Цели тринадесет дни тя галопираше напред-назад между съпруг и син, между двете ни големи войски, които стояха нащрек като хрътки, готови да се нахвърлят една срещу друга и да се избият. Войниците от двете страни започнаха да я наричат Ангелът на мира. Джоан умоляваше първо него, после мен, непрестанно — сутрин, обед и вечер — да прекратим войната. Беше неуморима. — Той погледна през прозореца. — Тя беше Ангел на мира.

— И? — Катрин почти бе престанала да диша.

Ормънд леко се усмихна.

— Не си спомням кой от нас пръв я послуша. Но в крайна сметка нямаше битка; двете войски, водени от съпруг и син, се обърнаха и се прибраха у дома.

В очите на Катрин заблестяха сълзи.

— Джоан беше велика жена. Велика!

— Тя беше мъчна жена; умна, но и твърдоглава. Прекалено твърдоглава. Не й пукаше за скандала около нея и Джералд. Всъщност тя се смееше на това. — Той впери поглед в нея. Смутена Катрин обгърна раменете си с ръце. Мислеше за Лиъм и за собствената си страстна природа. Сега знаеше, че тъмната й страна е наследена не само от Джералд, а и от майка й.

Но тя със сигурност не приличаше на Джоан във всяко отношение. Не можеше да си представи, че би се смяла на скандала, който можеше да предизвика една връзка между нея и пирата Лиъм О’Нийл. Напротив, такъв скандал би я ужасил: би умряла от срам.

— Той омърси ли те? — попита рязко Ормънд.

Катрин знаеше, че той също мисли за Лиъм, но се направи, че не разбира.

— Кой?

— Пиратът О’Нийл. Из целия град се говори за вас. Стотици дами и господа са го видели да те целува в банкетната зала, преди да те отведе в Ирландия. Сега се шири друг слух — че някой те е видял сама с него в покоите на кралицата в компрометираща, какво говоря, направо в скандална поза.

Катрин стана пурпурно червена. О, боже! Някой я е видял на пода в прегръдките на Лиъм? Но кой?

— Нима приличаш на Джоан повече, отколкото си мисля?

— Не! — извика тя с внезапна ярост. — Аз не мечтая да предизвикам скандал в двора! Не се смея, когато чувам тези слухове! Не искам нищо от пирата, нищо, освен да ме остави на мира! Искам да се омъжа за скромен, богобоязлив мъж. За мен няма нищо по-важно от това!

Погледът на Ормънд беше пронизващ.

— А какво иска баща ти за теб?

— Не знам — отговори чистосърдечно Катрин, без да успее да скрие горчивината си. — Не съм го виждала от онази нощ, когато О’Нийл ме заведе при него. Съмнявам се дали знае, че Хю ме е предал. Съмнявам се… дали това изобщо го интересува. Той е прекалено зает да скърби за загубите си и за свободата си.

Ормънд не отвърна нищо, но я гледаше изпитателно.

— Милорд — каза сериозно Катрин, — аз минавам осемнайсетте. Въпреки че съм доволна, не, истински щастлива от назначението при кралицата, времето едва ли тече в моя полза. На моите години повечето жени вече имат по няколко деца и ако скоро не се омъжа, ще премина най-плодовитата си възраст. — Внезапно погледът й стана умолителен и се взря в неговия. — Не можете ли да ми помогнете, сър? Вие сте братовчед на кралицата. Не можете ли да й внушите да удовлетвори молбата ми? Не очаквам много — просто някой джентълмен, който да е почтен и скромен по природа.

Ормънд се вгледа в сестра си. Приликата й с Джоан бе почти болезнена. Но тя не беше Джоан. Катрин нямаше власт. Беше лишена от името си и от собствеността си. Нямаше нищо друго, освен своята красота, която мъже като Хю Бари и Лиъм О’Нийл преследваха настървено. Противно на волята си и на собствените си интереси, Ормънд установи, че не му е все едно дали някой от двамата ще се възползва от нея. Въпреки че нямаше полза от сестра си, въпреки че не изпитваше кой знае каква загриженост за нея, те имаха една и съща майка.

Той си напомни, че Катрин не би могла да бъде толкова невинна и толкова искрена, колкото изглеждаше. Имаше всички основания да заговорничи с баща си, за да си върне изгубеното. И ако наистина бе като Джоан, тя щеше да използва красотата си, за да примами могъщи мъже като Лиъм О’Нийл за съюзници.

И тъй като случаят беше такъв, желанието й да се омъжи сигурно беше хитра, измамна уловка.

Но предвид интереса на Лиъм О’Нийл към нея, Катрин трябваше да бъде поставена напълно извън неговия контрол. А какъв по-добър начин от това да има собствен съпруг?

— Да — каза рязко той. — Ще се заема с проблема ти, Катрин.

Тя възкликна и плесна с ръце с детска радост.

— Благодаря ви, братко.

Ормънд успя да се усмихне и побърза да се извърне, за да не би на Катрин да й хрумне да го прегърне. Вече бе взел решение да й намери съпруг и перспективата да се наложи да убеждава кралицата не го плашеше. Но въпреки това се чувстваше много объркан. Радостта на Катрин бе детинска и неподправена, толкова неподправена. И все пак не можеше да бъде истинска. Не можеше.

Катрин Фицджералд трябваше да е заговорничка и той бе решен да го докаже.

15.

— Катрин! — прошепна лейди Хейстингз. — Чу ли? Вярно ли е?

Катрин стоеше в приемната, заобиколена от шест други придворни дами, и чакаше кралицата да излезе от спалнята си. В преддверието имаше и дузина царедворци: графове, барони и рицари — всички те висши кралски служители или фаворити на кралицата, между които братът на Катрин, граф Ормънд и графът на Лестър — лорд Робин Дъдли, Управителят на кралските конюшни. Присъстваха и около две дузини офицери, облечени в пурпурни униформи — личната охрана на кралицата.

Катрин усети как другите дами притихват, за да чуят отговора й. Освен това чувстваше върху себе си и погледа на Лестър — нещо, което се случваше твърде често. Тя се направи, че не разбира за какво става дума.

— Извинете, лейди Хейстингз, но какво имате предвид?

Ан Хейстингз се засмя сподавено и размаха ветрилото си. Очите й блестяха.

— Хайде, Катрин, знаеш какво имам предвид. От цяла седмица дворът говори само за това! Възможно ли е? Възможно ли е само ден след посещението си при кралицата Лиъм О’Нийл да нападне един от корабите-трезори на крал Филип?

Пулсът на Катрин се ускори. Всички в двора я смятаха за специалист по въпросите, свързани с Лиъм О’Нийл. Ормънд не бе я излъгал, когато й каза, че целият свят знае за отношенията й с Лиъм. Още преди да тръгне мълвата за последното му дръзко приключение, дамите я бяха засипали с далеч не толкова дискретни въпроси за него. На Катрин бързо й бе станало ясно, че няколко от придворните дами, омъжени и с високо обществено положение, да не говорим пък колко красиви, доста се интересуваха от пирата, и то по начин, по който не беше редно да го правят. През цялата седмица тя се преструваше, че не го познава добре и че той не я е целувал възможно най-неуместно — както публично, така и насаме.