Със сетни усилия тя съумя да вдигне глава и да погледне кралицата право в очите.

— Да.

Елизабет вдигна вежди.

— Значи признаваш, че сте се срещнали тайно в твоята стая?

Катрин кимна.

Ръката на кралицата се стовари с все сила върху бузата й. Катрин извика от болка, защото Елизабет носеше множество пръстени и един от тях бе одрал кожата й. Но не се осмели да се отдръпне, нито дори да докосне пулсиращата си, наранена буза.

— Как смееш да се държиш като пачавра в нашия двор!

Катрин не отвърна нищо. Очите й се напълниха със сълзи. Но нямаше да заплаче. Знаеше, че човек трябва да си плати за греховните плътски развлечения.

— Майка ти би се срамувала от теб — каза Елизабет. — Тя поне си позволи да лудува с наследник на графство!

Катрин сведе глава. Не можеше да каже нито една дума в своя защита.

— Да се омъжиш ли искаш всъщност, момиче, или да станеш уличница? — Понеже отговор не последва, кралицата изкрещя: — Кажи!

Катрин вдигна очи.

— Ис-искам да се омъжа.

— Така казва и Ормънд. — Като че ли Елизабет вече беше по-малко ядосана. — Приехме те, защото обичахме твоята майка и чувстваме, че носим отговорност за теб. Ормънд очевидно също е решил да защитава твоята кауза. Той ни помоли да ти позволим да се омъжиш, въпреки че баща ти е в немилост. Вече обмисляхме този въпрос, но сега… Не знаем.

Катрин замръзна от ужас. Неочаквано й се представяше възможност да получи всичко, за което бе мечтала. Този път не биваше да изпуска шанса си.

— Ваше величество…

— Тишина! Как бихме могли да ти намерим почтен съпруг, след като не ти е останало и късче добродетел? След като не си запазила целомъдрието си? След като може би носиш в утробата си чуждо дете?

Катрин облиза устни.

— Не н-нося н-неговото дете.

— Лиъм О’Нийл е прочут и изкусен любовник. Не ми казвай, че е импотентен! Недей да ме лъжеш.

— Аз не лъжа! — извика тя отчаяно. — Той пощади девствеността ми, кълна се във всичко свято! О, господи, съжалявам, толкова съжалявам!

Кралицата я изгледа преценяващо.

— Коленичи и помоли за нашата милост.

Катрин се подчини.

— Моля ви, Ваше величество, простете ми… Най-смирено прося вашата милост.

Тонът на Елизабет се смекчи.

— Стани, Катрин, и изтрий сълзите от очите си.

Катрин се изправи на крака.

— Занапред трябва да внимаваш. Ти си много красива и много мъже ще се навъртат край теб, повече или по-малко упорито. Трябва да бъдеш силна, да не се оставяш да бъдеш измамена. Дори от красиви негодници като Лиъм О’Нийл. — Погледът й потъмня и Катрин разбра, че в този момент кралицата мисли за Лестър.

— Права сте — каза тя, мачкайки с пръсти роклята си. — Направих огромна грешка.

— Може би дворцовият живот не е подходящ за теб — замислено подметна Елизабет.

Ужас обзе Катрин. Кралицата искаше да я прогони — и тя не можеше да я вини за това.

— Смятаме, че днес няма да ни придружаваш. Върви в стаята си и размишлявай за своето минало… и бъдеще. Междувременно ние ще помислим какво да направим с теб.

Бяха я отпратили. Катрин напусна стаята, обхваната от натрапчивото усещане, че е попаднала в примка, която все по-плътно се затяга около шията й. Навън придворните дами, съветниците на кралицата, кралските офицери и всички отбрани благородници очакваха Елизабет. Катрин си запробива път през шумното множество с наведени очи, докато някой не докосна ръката й, принуждавайки я да вдигне глава. Погледът й тутакси срещна погледа на Лестър. В зениците му имаше ням въпрос.

Тя нададе слаб вик, отскубна се от него и побягна през салона.

Няма изход, повтаряше си Катрин отчаяно. Изглежда наистина никога нямаше да се измъкне от ужасната си дилема, от мрежата, която я беше омотала — мрежа, изплетена от толкова много мъже, от техните тайни интриги и силни амбиции.



След като най-накрая й бе позволено да напуска стаята си, Катрин слезе на вечеря смирена, с наведена глава. Докато заемаше мястото си на масата в банкетния салон, тя имаше чувството, че повечето от придворните знаят, че е в немилост. Молеше се да не е така. Молеше се, дори ако някой е разбрал, да смята, че кралицата я е лишила от благоволението си, задето е прекарала няколко минути насаме с Лестър. Ако в двора узнаеха, че Катрин е забавлявала Лиъм О’Нийл в спалнята си предишната нощ, тя беше загубена. Нищо, че бе запазила целомъдрието си.

Но погледите, отправени към нея, бяха изпълнени не с лукавство, любопитство или притворство, а със съчувствие. Тя тъкмо се колебаеше къде и до кого да седне, когато Ан Хейстингз й се усмихна и й махна с ръка, а щом Катрин се приближи до нея, се изправи и я прегърна през кръста.

— Горкичката ми! Не се измъчвай прекалено много, Катрин — прошепна Ан. — Не си първата, на която Лестър е хвърлил око и която е била смъмрена остро от кралицата. Тя просто пази мъжа, когото смята, че притежава.

Катрин почувства топъл прилив на облекчение и се отпусна до Ан на претъпканата с хора скамейка.

— Но тя наистина го притежава, нали?

Ан сви рамене.

— Тя го създаде, даде му богатство и благородническа титла, но Лестър е достатъчно мъж, за да реши един ден да прави това, което желае. В крайна сметка, той трябва да се ожени повторно, ако иска да има законен наследник.

Катрин прехапа устни. Не искаше да казва на Ан, че Лестър съвсем не й бе предложил брак. Тя се извърна и погледна тъмнокосата жена право в очите.

— Ан, какво още се говори за мен?

Ан я изгледа дяволито.

— Не много, да ти кажа честно. — Тя изтри устата си с ръкав. — Всъщност, носи се странен слух за… че твоят пират е присъствал на снощното празненство.

Катрин се вцепени.

— Не е вярно, нали?

— Не зная — успя да излъже Катрин.

— Хм, ако се беше появил, със сигурност всички щяхме да го познаем. Такъв мъж не може да остане незабелязан, дори с маска. — Ан взе една пилешка кълка и започна да я гризе.

Катрин изпита още по-голямо облекчение. Ако това бе единственото, което се говореше за Лиъм О’Нийл, нейната репутация беше в безопасност. Но в този миг тя осъзна, че бе стигнала на косъм от това да разбие живота си. Само на косъм. Не биваше да го допуска никога повече. Беше достатъчно умна, за да си даде сметка, че още едно подобно преживяване би я тласнало към брак с пирата, а тя още не бе склонна да се откаже от своите мечти, въпреки онова, което баща й бе поискал от нея.

Сигурно имаше начин да помогне на Джералд, без да се налага да става наложница на Лестър, нито пък съпруга на О’Нийл.

Катрин се замисли за граф Ормънд. Изглежда, че завареният й брат все пак се беше застъпил за нея, беше настоял пред кралицата да й намерят подходящ жених. Още една ирония, каза си Катрин. Оказваше се, че най-добрият й съюзник сред толкова мъже в двора бе не друг, а най-големият враг на баща й. Може би Ормънд щеше да успее да поеме бъдещето й изцяло в свои ръце… и да го изтръгне от нейните собствени.

* * *

— Тя си призна. Снощи е била с Лиъм О’Нийл.

Ормънд почервеня от гняв.

— Следващия път, когато го видя, ще го убия.

Кралицата обаче гледаше не него, а Лестър, който се бе вторачил в нея, поразен от думите й. Елизабет му се усмихна някак прекалено невинно.

— Нещо не е наред ли, скъпи Робин?

Дъдли се окопити. Тъмното му, красиво лице му се отпусна и на него се изписа усмивка.

— Пиратът явно е изключително дързък и нагъл, за да дойде непоканен във вашия дворец и да се промъкне в спалнята на една дама.

— Може би тя го е поканила — подхвърли кралицата, без да откъсва поглед от него. — Той е необикновен мъж. Ами да — когато се появи, всичките ми придворни дами изпадат в несвяст.

Усмивката изчезна от устните на Лестър. Всеизвестно бе, че той се гордее както с външния си вид, така и с копнежите, които извикваше у множество женски сърца.

— Съмнявам се, че госпожица Фицджералд би поканила който и да било мъж в спалнята си с такава цел.

— Ах… значи я познаваш добре?

Лестър стисна челюст.

— Знаеш, че не я познавам! Единственото, което се е случило помежду ни, беше един танц.

— И може би една целувка след това?

В погледа му проблесна опасен пламък. В този момент, въпреки че Елизабет бе кралица, а той — само неин поданик, тя се уплаши, защото усети, че е стигнала твърде далеч. Но не помръдна, когато Лестър се приближи и се надвеси над нея. Пулсът й се ускори, но това бе чисто женска реакция на неговата близост и властно излъчване.

— Аз съм мъж, Бес, както дяволски добре знаеш — изръмжа той, но толкова тихо, че го чу само тя. — И дори да съм откраднал една целувка от нея, какво значение има това за теб? — Очите му бяха като черни огньове. — Знаеш, че не бих ловувал другаде, ако ти ми беше дала онова, което искам.

Елизабет трепна. В този момент й се прииска да бяха сами. Знаеше, че ако ги нямаше останалите, Дъдли щеше да я грабне в прегръдките си, независимо дали тя желаеше или не. Точно това харесваше у него най-много… и най-малко. Защото жената у нея ликуваше, докато кралицата бе разярена.

Тя го погледна. Както обикновено, не можеше да прецени какво точно означаваха думите му. Дали говореше за тялото й, което Елизабет досега успешно бе отказвала да му даде, или за нейния трон?

— Давам когато и каквото аз реша, Робин — каза тя най-накрая. — А ти, естествено, можеш да целуваш когото и когато решиш.

Лестър продължаваше да я гледа настойчиво, неотстъпчиво. Елизабет изпита страх. Може би наистина прекаляваше с Дъдли. Тогава тя се усмихна широко и докосна ръката му под надипления маншет.

— Прости ми, скъпи, че се държа надменно. Такива сме ние, жените.

Той се поотпусна.

— Позволи ми да дойда при теб довечера, Бес.

Клепачите й трепнаха и тя отмести поглед встрани.

— Ще си помисля.

Лестър сграбчи ръката й, за да й попречи да му обърне гръб.

— Ще дойда, Бес — каза той с нетърпящ възражение тон.

Сърцето й затуптя силно. От много седмици не беше оставала насаме с Лестър. След кратък размисъл Елизабет кимна и докато се извръщаше, забеляза задоволството, което светна в очите му. Противно на волята си, тя усети, че очаква вечерта с нетърпение. Но погледът й се насочи съм Ормънд.

— Днес ти печелиш, Том. Съгласна съм с теб. Трябва да й намерим съпруг, и то бързо.

Лицето на Ормънд се озари от приятната изненада, докато Лестър замръзна на мястото си. Но сега вече Дъдли нямаше да се осмели да се противопостави и Елизабет отлично знаеше това. В този момент напред пристъпи Сесил.

— Значи променихте мнението си, Ваше величество? Въпреки онова, за което се бяхме разбрали?

— Да — твърдо отвърна кралицата. Определено бе променила решението си. И в това нямаше нищо необичайно — онези, които я познаваха, знаеха, че тя е в състояние да се завърти като ветропоказател от изток на запад, без да й мигне окото. Сега Елизабет бе решила да съобщи на своите съветници истината… макар и не цялата.

— Не съм убедена, че тя е конспираторка. Вече я опознах и намирам, че е прекалено наивна, за да участва в някакви тайни заговори с баща си или пък с О’Нийл. При все това не бих се изненадала, ако се окаже, че тези двама умни мъже възнамеряват да я използват. Ето защо смятам да я отстраня като евентуална пешка в тяхната игра — преди играта още да е започнала.

Уилям Сесил не каза нищо. Но съзнаваше, че играта — и то сериозна игра — вече е започнала. Преди няколко дни неговите шпиони му бяха донесли доста стряскащи вести. „Морски кинжал“ бил забелязан на котва в залива Дингъл, близо до Аскийтън — същия залив, който използваше и папистът Фицморис. И тъй като Фицджералд бе затворен в Саутуърк, Сесил приемаше този факт за знак, че е започнала игра, много по-опасна от обичайните политически интриги. Игра, в която О’Нийл очевидно бе заложил живота си. Сесил беше заинтригуван. Ако предположенията му се окажеха верни, този пират бе дяволски умен.

Затова Сесил не каза нищо. Пиратът трябваше да бъде оставен да действа.

Елизабет вдигна ръце, за да привлече вниманието на всички присъстващи.

— Искам момичето да се омъжи за някой, който ми е предан — заяви тя. — Омъжена, тя няма да означава нищо за Лиъм, а още по-малко — за баща си.

Ормънд се усмихна с мрачно задоволство.

— Имаш ли предвид някой свой предан васал?

Кралицата кимна. Това, което премълча, бе най-важната от всички причини да иска да омъжи Катрин Фицджералд. Тази причина нямаше нищо общо със заговори и съзаклятничества. Беше свързана изцяло с чувства и страсти.

Момичето бе прекалено красиво и съблазнително. Ако останеше в двора, щеше да представлява непрекъсната заплаха за любимите й мъже. Елизабет не можеше да позволи на Катрин да оплете в мрежите си Лестър, нито пък одобряваше обстоятелството, че Лиъм О’Нийл бе явно запленен от нея. Дори скъпият, обичен Том изглежда й симпатизираше. От известно време насам кралицата долавяше у него някаква промяна. Не, допускането на Катрин в двора беше сериозна грешка. Колко глупаво бе постъпила Елизабет, като й позволи да остане.