Никога досега не се бе сблъсквал с по-трудна задача от това да спре в такъв момент, но Лиъм го направи. Вените на шията му бяха изскочили, пот се стичаше по лицето и гърдите му. Той сведе глава и целуна Катрин по бузата. От гърлото й се изтръгна стенание. Тялото й под неговото пулсираше неконтролируемо. Това можеше да означава само едно. С див рев Лиъм впи пръсти в ханша й и проникна в нея.

В мига, когато девствената й ципа се разкъса, Катрин изкрещя. Но Лиъм не бе в състояние да спре още веднъж. Той влезе в нея отново и отново. Знаеше, че никога не е достигал такова върховно удоволствие, че никога повече няма да го достигне. Катрин се изви като дъга. Кожата и бе станала влажна, хлъзгава и това удвои безумната му страст. Лиъм плъзна ръка под нея, към пламналото огнище между бедрата й и отново я изпълни. Катрин впи нокти в ръката му, раздирайки кожата й. Тялото й се мяташе неудържимо като тяло на подивяла кобила. Лиъм проникна в нея за последен път — по-дълбоко, по-силно. И когато спермата му изригна, той извика името й. Не само веднъж, а много, много пъти.

А после, когато конвулсиите му най-сетне стихнаха и съзнанието му си дойде на мястото, Лиъм се надигна, погледна Катрин, която лежеше неподвижно по корем, видя зачервените й, изподрани хълбоци, видя кръвта по бедрата й и се вцепени, неспособен да повярва, че е могъл да стори всичко това.



Катрин усети как тялото му се отделя от нейното. Тя стискаше очи с все сила. Върни се, отчаяно крещеше цялото й същество. Лиъм, върни се!

Но той се отдръпна от нея. Катрин почувства присъствието му над себе си, втренчения му поглед. Тя пое дълбоко дъх с надеждата да успокои накъсаното си дишане; стисна завивките на леглото в опит да овладее огнената треска, в която пламтеше тялото й. Но то продължаваше да пулсира неукротимо. Може би ако не мърдаше, ако застанеше неподвижно — топла, влажна, очакваща, — той щеше да се върне при нея, да я прониже отново по този опияняващ начин.

Но той не се връщаше.

Катрин преглътна. Гърлото й бе пресъхнало. Всичко беше станало толкова бързо. Мощното, горещо проникване; нейният оргазъм; неговият оргазъм. Искаше, имаше нужда да го почувства отново. Не веднъж или два пъти, а до безкрай, дълбоко в себе си… о, господи, искаше!

Катрин потисна стона си и се сви на кълбо. Едва тогава се осмели да вдигне поглед към него.

Колко прекрасно изглеждаше! Стоеше изправен, напълно облечен. Суровото му лице бе напрегнато, изопнато; сивите очи светеха диво; златната коса беше влажна и разрошена. А погледът му бе вперен в нея така, сякаш никога досега не беше я виждал. Катрин изведнъж изпита неудобство от голотата си. Надигна се, придърпа една възглавница, за да скрие тялото си и на свой ред се взря в потъмнелите му като бурно небе очи.

— Заболя ли те? — пресипнало попита той.

В първия момент Катрин не разбра защо й задаваше толкова абсурден въпрос. Та стоновете й бяха изблици на удоволствие! И насън не си бе представяла, че усещането може да бъде толкова великолепно.

— Заболя ли те? — повтори Лиъм. Една вена на дясното му слепоочие пулсираше видимо.

Този път тя разбра. Собственият й пулс най-после бе започнал да се успокоява. Но не и болката между бедрата й — защото се възпламеняваше само при вида му. Катрин пое дъх и стисна здраво възглавницата. Осъзна, че всичко беше свършило. Най-накрая. Той бе отнел девствеността й и тази мисъл кой знае защо я накара да изпита облекчение. Нима тайничко не беше копняла за този момент, при това от доста време насам?

Сърцето й отново подхвана забързания си ритъм. Не съжаляваше за загубеното си целомъдрие, но… то бе последното ценно нещо, което й бе останало.

А беше омъжена за Джон Хок.

Катрин се вцепени. Само преди няколко часа бе стояла до Джон, бяха си разменили брачни клетви. А ето че сега седеше гола на леглото на пирата и тялото й тръпнеше от неудържима страст, копнееше за друг мъж.

Представи си Хок, вързан за брачното им ложе, разяреното му лице.

Заля я огромна вълна на ужас, която заплашваше да я удави. Катрин се надигна леко и погледна надолу към завивките. Към кръвта. Нейната кръв.

Беше загубила девствеността си. Беше съпруга на друг, но Лиъм бе отнел целомъдрието й. И тя му се бе отдала доброволно. Искаше да го направи отново.

— Катрин? — промълви той въпросително.

Погледът й го прониза като острие. Това, което бе сторила, беше невероятно.

— Махни се от мен! — изкрещя тя.

Лиъм трепна.

— Не исках да ти причиня болка, Катрин.

Сякаш за да избяга от него, Катрин се заотмества назад, докато гърбът й не се удари в таблата на леглото. Ръцете й все още стискаха възглавницата.

— О, господи! Махни се от мен!

— Съжалявам — каза той изтерзано. — Не исках… Изгубих контрол… Съжалявам.

Катрин не го чу. Съзнанието й плуваше в някаква мъгла. Но тя успя да проумее едно, най-важното: беше загубила нещо много повече от своята девственост. Беше загубила мечтите си — всичките до една.

21.

Уайтхол

Кралица Елизабет бе пребледняла.

Джон Хок пък стоеше пред нея, зачервен от гняв. Ръката му стискаше дръжката на шпагата. Макар да носеше стегнатата си червена униформа, той изглеждаше някак опърпан.

— Ваше величество, моля ви да ми помогнете да си върна невестата — каза Хок.

Елизабет бавно се надигна от трона си. Изуменият й поглед срещна погледа на Сесил.

— Не мога да повярвам.

Сесил пристъпи към Хок и постави ръка на треперещото му рамо.

— Гневът може да те подведе.

На устните на Хок трепна зловеща усмивка.

— Грешите, милорд. Той ще ме отведе точно там, където искам да отида и ще ми помогне да убия пиратското копеле, когато го открия.

Елизабет обърна гръб на двамата мъже. Ушите й бучаха от тътена на собствения й пулс. Беше обзета от ужасяваща ревност. Тя бе пожелала да ги държи на разстояние един от друг, а ето че сега, може би дори в същия този момент, нейният златен пират се отдаваше на ирландката. Пренебрегвайки нея и нейната воля.

Бесилката бе най-малкото, което той заслужаваше.

Разтреперана от гняв, кралицата се обърна към Сесил.

— Настоявам да ми бъде доведен, за да отговаря за своето дръзко безочие!

— С радост ще ви го доведа — каза Хок.

Елизабет успя да възвърне донякъде разума си. Тя впери поглед в Сесил.

— Замесен ли е О’Нийл в предателски заговор? Или го тласка единствено животинският му нагон? — Тя зачака отговора със затаен дъх, боейки се от най-лошото.

— Още е рано да се каже — спокойно отвърна Сесил.

Кралицата се замисли за момичето и гневът й се удвои, утрои.

— Тя го е съблазнила, точно както съблазни Робин и Том — изсъска тя. — И като си помисля, че аз я приех в моя двор, дадох й много повече от онова, което й се полагаше. Вината е колкото негова, толкова и нейна! Може би дори са планирали заедно цялата тази пиеса!

— Ваше величество — намеси се Хок, — Катрин не беше доброволна участничка в отвличането си. Бях там и видях всичко. Тя беше разстроена, какво говоря, зашеметена от пристигането на пирата.

Сесил пристъпи напред. Тонът му бе тих, кротък.

— Може би я съдите прекалено строго, Ваше величество. Много е вероятно тя отново да е невинна жертва, обикновена пионка в ръцете на пирата.

— Не мисля — рязко каза Елизабет. — Не знам! Нито пък знам защо ти я защитаваш, Уилям, освен ако не е успяла да прелъсти и теб!

Сесил не отвърна нищо.

Кралицата се обърна към Хок.

— Омъжих я за теб, за да можеш да я държиш под око — изсъска тя, насочвайки яростта си сега пък към него.

Хок смирено наведе глава.

Елизабет погледна към Сесил.

— Сега какво? — властно попита тя. — Какво ще правим сега?

— Не можем да направим нищо — отговори невъзмутимо Сесил.

— Нищо?! — извика Елизабет.

Хок се спусна към нея.

— Несъмнено той я е отвел със себе си на своя далечен северен остров. Ваше величество, умолявам ви, дайте ми само три кораба и сто войници и аз не само ще превзема острова му, но и ще го унищожа — заедно с пирата.

Кралицата бе готова да се съгласи. Как й се искаше да се съгласи! Но нещо я възпря — може би вродената й предпазливост, а може би привързаността й към онзи развратен негодник. За миг тя си представи красивия Лиъм О’Нийл, пронизан от шпагата на Хок и се разколеба. Сетне здравият разум й подсказа, че Хок не е способен да победи Лиъм О’Нийл. Нито в пряк двубой, нито в битка. Отново я изпълни гняв. Съмняваше се дали Хок би могъл изобщо да го залови.

Все пак нищо не бе в състояние да придаде на един мъж по-голяма мощ от желанието за отмъщение. Ако някой можеше да хване проклетия пират, това бе Джон Хок.

— Не се ли говореше, че островът е напълно непревземаем? — попита рязко Елизабет.

Сесил кимна.

— Да, сведенията са такива.

— Няма човек или място, които да са напълно непревземаеми — изсумтя Хок.

Сесил го потупа с длан по гърба.

— Няма смисъл да атакуваш такова укрепление заради една жена, Джон. То не може да бъде превзето, поне не без значителни загуби.

Хок не можеше да повярва на ушите си.

— Мили боже! — извика той. — Само като си помисля, че сега онова копеле се възползва от тялото й, причинява й болка!

Елизабет се извърна настрана. Мислеше за сведенията, което имаше за Катрин. Доколкото й бе известно, момичето далеч не се беше дърпало няколкото пъти, когато го бяха виждали в прегръдките на О’Нийл. Представяше си я съвсем ясно — как впива пръсти в широкоплещестия му гръб, как отвръща на влажните му, страстни целувки, как го приема в себе си.

— Съжалявам — каза Сесил на Хок.

Хок отново се втурна към своята господарка и застана на коляно пред нея.

— Ваше величество, моля ви, сторете ми това благодеяние. Трябва да го намеря! Дори да не желаете да ми помогнете да намеря Катрин, помислете за това, че ще ви донеса предателската глава на Лиъм О’Нийл!

Елизабет се взря в пламтящите му очи.

— Аз също съжалявам, Джон — меко каза тя. — Но лорд Бъргли е прав. Не мога да жертвам хората и корабите си заради една жена, независимо колко искам да получа главата на онзи разбойник. — Тя премълча факта, че за да осигури пари за подобна експедиция, трябваше да ги вземе от средствата, предназначени за други, далеч по-важни начинания.

Хок се изправи. На лицето му беше изписано невярващо, ядосано изражение. Без да каже и дума повече, без да дочака позволение да напусне, той се завъртя на пети и излезе от стаята. Елизабет го проследи с поглед и въздъхна. После прокле наум Лиъм О’Нийл и накрая се обърна към Сесил. В очите й имаше сълзи.

— Как можа да ми причини това?

Сесил улови ръката й.

— Скъпа Елизабет, пиратът знае, че не може да те има. Той е мъж, а мъжете трябва да изразходват страстта си някъде, както прекрасно знаеш. Лиъм О’Нийл много те обича, Бес.

— Ха! — изсумтя Елизабет, но се молеше верният й съветник да е прав. — Според теб какъв ще бъде следващият му ход? — Въпросът просто напираше да бъде зададен. — Ще се опита ли да се ожени за нея?

Сесил я погледна.

— За нещастие папата няма да признае сватбата й с Хок, защото не е извършена съгласно католическия обичай. Така че за О’Нийл няма да е трудно да се ожени за нея в католическа църква.

Елизабет пребледня и стисна юмруци.

— Папата със сигурност би ги бракосъчетал дори собственоръчно — извика тя, — само и само да ми направи напук.

— Е, най-малкото ще им даде благословията си — съгласи се Сесил. Миналата година кралицата бе отлъчена от църквата — по този начин папата беше решил да засвидетелства подкрепата си за католическата фракция в Шотландия. — Но пък Лиъм е твърд протестант.

— Баща му беше католик. Този негодник ще смени вярата си без да му мигне окото, стига да знае, че би извлякъл полза от това. — Елизабет крачеше напред-назад. — Ако той се ожени за нея… Пресвети боже, това ще бъде най-убедителното доказателство, че е в заговор с Фицджералд. Няма да ми трябват никакви други. — Тя се спря и се обърна към Сесил. — Никога няма да разреша на Джон Хок да се разведе с Катрин, дори ако Лиъм се ожени за нея!

Уилям наклони глава на една страна, без да отговори.

— Значи, какво ще правим? — попита кралицата.

— Ще чакаме — отвърна Сесил. — Ще почакаме и ще видим.

Но той вече знаеше какво да не очаква. О’Нийл бе прекалено умен, за да действа прибързано, да пропилява шансовете си. Това, което Сесил не знаеше, бе какво да очаква.



Хок не обръщаше внимание на погледите, които го съпровождаха на излизане от двореца. Някои от тях бяха изпълнени с искрено съчувствие, други — с фалшиво. Неколцина мъже, които му завиждаха за все по-голямото му влияние и власт, открито се изкикотиха насреща му. Но той не обърна внимание и на тях, защото си даваше сметка, че в гнева си бе в състояние да убие човек. А тогава кралицата щеше да хвърли него в Тауър.