Лиъм се вцепени, но реши да не я лъже.

— Знам.

— Какво? — Катрин се изскубна от прегръдките му и го погледна слисано.

Той не се опита да я спре.

— Наистина не е поискал развод, но не мисли за това. Ние се оженихме според твоята вяра, Катрин. Не е ли достатъчно?

Тя го изгледа продължително.

— Хок сигурно още ме смята за своя жена. Както и цяла Англия.

Лиъм усети как в гърдите му се надига гняв, но се помъчи да го овладее.

— Не е лесно да бъдеш отритнат от света, Кейт. Знам го добре. — Той видя, че погледът й се смекчи. — Недей да ме съжаляваш, нямам нужда от това. Ти също нямаш нужда да бъдеш съжалявана — дори от самата себе си.

Катрин продължаваше да го гледа безмълвно.

— Ние сме женени законно пред бога и пред папата, а това не е малко. Ти ми принадлежиш, Катрин. Или може би още искаш да се върнеш в Англия… при Джон Хок? — Очите му потъмняха и за миг дъхът му спря.

Но тя прошепна:

— Не.

Лиъм се взря в лицето й. Гневът му се беше изпарил и вместо него в гърдите му разгаряше безумна радост.

— Ти искаш да останеш с мен? По собствено желание?

— Да. — Катрин вдигна очи към него и в тях имаше толкова топлина, толкова нежност и обич, че той онемя. Следващите й думи прозвучаха като клетва: — Няма да те оставя, Лиъм. Никога.

Зениците му се разшириха. Една вена на шията му пулсираше трескаво.

— Обещавам — задавено каза тя. — Каквото и да се случи.

От гърдите му се изтръгна звук — плътен и дълбок, дрезгав и възбуден. Той я придърпа към себе си, впи устни в нейните и Катрин се озова прикована между стената и тялото му. Тя посрещна целувката му с жар. Езикът й се сплете с неговия. Лиъм усети вкуса на сълзите й и знаеше, че това са сълзи на радост. След миг я взе на ръце, отнесе я на леглото и вдигна полите й.

— Да, любими, да! — изстена Катрин. Той проникна в нея рязко, мощно, яростно. Погледите им се срещнаха.

Този път Лиъм мълчеше, останал без думи и без дъх от усещането за нея и от нейното признание. Но докато се плъзгаше в нея отново и отново, той я гледаше право в очите, надявайки се, че Катрин ще види, ще разбере любовта, която изпитваше към нея, любовта, която бе таил толкова дълго. Вкопчила пръсти в раменете му, Катрин плачеше и Лиъм усети, че оргазмът й приближава. Самият той беше като обезумял. Трябваше да се овладее, да излезе от нея, преди да е експлодирал в топлата й, плодовита утроба.

— Лиъм! — изпъшка Катрин и впи нокти в лицето му. — Моля те, недей!

Той застина. Членът му пулсираше диво, неистово вътре в нея. Никога досега не бе изпитвал толкова могъщ копнеж да остане, да не напуска това пламтящо гнездо, да му подари силата си.

— Не, Катрин — простена Лиъм. — Не мога.

Мускулите й се стегнаха и по изражението й той разбра, че е готова да се бори докрай, за да постигне своето. Без да пуска лицето му, Катрин извика:

— Обичам те! Искам деца от теб! Лиъм, моля те!

Лиъм се бе надвесил над нея. С изключение на лудо пулсиращия му пенис, цялото му тяло бе стегнато и напълно неподвижно. Душата му се мяташе в агония. Кой мъж, над чиято глава виси примката, би направил дете на такава жена? По бузите му се стичаше пот.

— Лиъм, искам дете — извика Катрин отново. Цялото й лице беше мокро от сълзи. — Любими… обичам те!

Той изрева, впи устни в нейните и, вместо да излезе от нея, проникна още по-дълбоко — не един, не два, а много, много пъти, полудял от екстаз. И когато накрая горещата, мощна струя избликна дълбоко в тялото и, Катрин се вкопчи в него и се разрида от щастие.

26.

Ричмънд

Движена от двадесет и един гребци, кралската ладия се носеше по водите на Темза и позлатеният й нос пореше вълните като нож. Бе приятен есенен следобед и Елизабет седеше на открито, облегната на меката възглавница. Палубата на ладията, както обикновено, бе обсипана с цветя. До кралицата седяха две от нейните придворни дами и няколко благородници. Една от дамите свиреше на лютня.

Пред тях се издигаше дворецът Ричмънд. Множеството му кули, кубета и островръхи покриви сякаш опираха в небето над огромната овощна градина, покрай която плаваше ладията. Зад градината се разстилаха все още тучно зелени хълмисти и гористи възвишения.

Наближаваха речните стъпала пред двореца. Белите лебеди, които плуваха спокойно наоколо, се разпръснаха, когато гребците насочиха ладията към брега. Елизабет се изправи с помощта на придружаващите я джентълмени и след като те я прехвърлиха на каменните стъпала, им благодари с грациозен реверанс. Сетне обаче усмихнатото изражение слезе от лицето й и тя се втурна почти тичешком през градините към портата на двореца. Придворните дами трябваше да бягат, за да я настигнат.

Този следобед Елизабет не се бе забавлявала и беше в мрачно настроение. Как би могло да бъде иначе? Още сутринта й бяха съобщили, че сър Джон Перът пристига в двореца, за да се срещне с нея. От тази вест веднага я беше заболяла главата. Последното нещо, което Елизабет искаше да обсъжда в момента, бе варварска Ирландия. Имаше толкова други проблеми. Съвсем наскоро хората й бяха разкрили поредния заговор за освобождаване на сестра й Мери, заговор, който предвиждаше убийството на Елизабет и католически бунт, подкрепян от дук Алба от Холандия. Целта на заговорниците бе да възкачат Мери на английския престол. Техен главатар беше дук Норфолк, но зад него стояха папата и Филип Испански. Само преди седмици Елизабет бе прогонила испанския посланик от страната. Норфолк беше хвърлен в Тауър. Папата не я интересуваше.

Но заговорът срещу нея бе само най-пресният от всичките й политически проблеми. Молеше се поне Перът най-после да й съобщи, че скоро ще й донесе главата на Фицморис върху сребърен поднос. Защото проклетият католик също искаше да я свали от трона.

Тя се чувстваше зле и това чувство бе продиктувано от страх. Никой не разбираше колко е трудно да си кралица. Трудно, напрегнато и опасно.

Ричмънд бе най-големият от кралските дворци и на пръв поглед разпръснатите сгради, дворове и градини и многобройните кули и кръгли кубета създаваха впечатление за разбърканост и пълна липса на ред. Но Елизабет намери пътя безпогрешно и пое право към средния двор, през който стигна до двореца и влезе в него през западния портал.

Тя профуча през фоайето и през салона, покрай коленичилите почтително придворни. В покоите й на горния етаж я очакваше нетърпеливо комендантът на Мънстър. Без да обърне внимание на Сесил, по-точно, на лорд Бъргли, и на братовчед си Том, Елизабет впери поглед във възпълната фигура на Перът. Червенокосият мъж подгъна коляно с изненадваща грациозност.

— Ваше величество — каза той, — оставам, както винаги, ваш вечно предан слуга.

Беше още и неин природен брат, макар това никога да не бе признато открито. Елизабет му направи знак да се изправи.

— Сър Джон — заяви тя, — надяваме се, че ни носите добри новини.

Джон я погледна право в очите, без да мига.

— Така е, защото винаги е добре да се знае кои са предателите на Англия, нали?

Елизабет трепна и погледна към Сесил и Ормънд. Сесил беше спокоен и сдържан както винаги, но братовчед й бе почервенял от гняв.

— Ние знаем кои са предателите в Ирландия и знаем кой е техния водач — проклетият папист Фицморис. Няма ли да го заловите, преди да е дошла зимата и всички мои хора да са измрели от глад? — Зимата затрудняваше изключително много връзките с британските войски в Ирландия и тяхното изхранване и с всяка изминала година броят им намаляваше все повече, в резултат не толкова на бойните действия, колкото на глада и болестите.

— О, ще го заловя, обещавам ви — решително каза Перът. Но той й бе обещавал това вече десетки пъти.

— Този бунт започва да ни омръзва — изсумтя Елизабет, изгубила търпение. — Нима е толкова трудно да се хване в плен един-единствен човек? Може би ще трябва да натоварим някой друг с тази задача.

Сър Джон почервеня.

Сесил се покашля и се доближи до кралицата.

— Мисля, че трябва да изслушате новината, която ви носи сър Джон. Тя обяснява защо толкова месеци не успяваме да се доберем до Фицморис.

— Да — изръмжа Джон, все още зачервен. — Той има далеч по-сериозен съюзник от Филип.

— Всеки друг би бил по-сериозен съюзник от испанския крал — изсумтя отново Елизабет. — Той е заобиколен от проблеми и единственият му мотив да помага на ирландците е желанието му да ме нарани!

— Приготви се за най-лошото, Елизабет — прошепна в ухото й Сесил.

Тя изтръпна.

— Кой подкрепя католическите предатели сега? Кой се осмелява?

Перът се усмихна, сякаш моментът му доставяше наслада.

— Прословутият пират-полуирландец, Господарят на моретата.

Елизабет го гледаше като онемяла. И не проумяваше.

Не можеше да проумее. Отказваше да проумее. Най-сетне тя успя да се усмихне.

— Единственото провинение на Лиъм, колкото и неприятно да е то, бе отвличането на момичето на Фицджералд и впускането му в разврат и оргии с нея на далечния му остров. Може би това подкрепя тезата на Том, че Лиъм се е съюзил с Фицджералд, че иска да се ожени за Катрин и да възстанови властта на баща й в Дезмънд. Но нищо повече.

— Ваше величество — студено каза Перът, — аз преследвам Фицморис из цяла южна Ирландия вече почти цяла година. Знам какво говоря. Все ми е едно дали дъщерята на Фицджералд е любовница на О’Нийл. Все ми е едно дори дали му е съпруга или не. Но знам какво говоря. Това пиратско копеле снабдява Фицморис с провизии, с оръжие и с всичко останало, от което бандитът се нуждае.

Елизабет усети, че й прилошава. Хвърли поглед към Том и видя, че той вярва на Перът. Обърна се към Сесил, но той също изглеждаше убеден в истинността на думите му.

— Не! — извика тя. Внезапна, ужасяваща болка бе пронизала гърдите й. — Не, вие грешите! Моят златен пират може и да подкрепя Фицджералд, но никога, никога не би подкрепил човека, който открито заявява, че иска да ме детронира! — Още малко и щеше да избухне в сълзи. Не, Лиъм не можеше да я предаде така. Та той я обичаше… поне малко.

— Не греша — почти изкрещя Перът, вече напълно почервенял. — Имам шпионин сред бунтовниците, Ваше величество. Той ги е видял да се срещат очи в очи. Видял ги е да си стискат ръцете. За бога, та от пролетта насам той е видял ирландците да разтоварват „Морски кинжал“ цели три пъти. Знам какво говоря.

Елизабет се извърна. Сесил я отведе до едно кресло. Сега тя усещаше, че наистина ще се разплаче. Протегна ръка, но тя бе хваната не от Сесил, а от коленичилия до нея Ормънд.

— Как е възможно? — прошепна Елизабет на своя братовчед. — Как може да ми причинява това?

Том вдигна ръката й и я целуна нежно.

— Лиъм О’Нийл няма сърце — каза той. — Той няма друг господар освен себе си и ако някога си смятала, че не е така, си била заблудена, Бес.

— Но… — Тя покри очите си с ръка, сподави риданието, което напираше в гърлото й и едва тогава погледна към Том. — Но той беше привързан към мен, сигурна съм.

— Не — властно каза Ормънд и отново целуна ръката й. — Аз съм привързан към теб, винаги съм бил най-верният ти съюзник, а и сме братовчеди. О’Нийл е издънка на Шон. Спомни си за това, защото то обяснява всичко.

Елизабет стисна ръцете му, обзета от внезапен гняв. Наистина, как бе могла да забрави, че пиратът е син на един жесток варварин и убиец? Как бе могла да забрави онази първа среща с Шон О’Нийл, когато тя беше съвсем младо момиче, току-що коронясано за кралица? Господи! Беше предадена. И като жена, и като кралица. Глупачка! Елизабет се обърна към Сесил.

— Защо вие не сте узнали за това? — извика тя с пламнало лице. — Нали ви дадох хиляди лири, за да имате шпиони навсякъде? Защо не разбрахте за това предателство, лорд Бъргли?

Сесил не трепна.

— Получих някои сведения за него, Ваше величество, но не исках да ви безпокоя излишно, преди да съм се уверил в истинността им. И понеже наистина ми се струва твърде невероятно и нелогично О’Нийл, синът на Мери Стенли, да подкрепя един католически бунтовник, реших, че първо трябва да събера достатъчно доказателства за това, вместо да ви съобщавам слухове.

Кралицата го гледаше втренчено. Сесил беше прав, разбира се. Макар предателството на пирата вече да бе доказано, в това нямаше никаква логика. О’Нийл не бе кой знае колко набожен, но беше твърд протестант. А ако подбудите му да се съюзи с Фицморис не бяха религиозни, то какви други биха могли да бъдат?

— Явно е бил купен — обади се Ормънд. — Трябва да разгромим Фицморис, а не можем да го сторим, преди първо да сме заловили О’Нийл.

Елизабет се опитваше да възвърне способността си да разсъждава, а това не бе никак лесно, защото сърцето й беше разбито и в същото време изпълнено с ярост. Но тя беше кралица. Не можеше да си позволи изблици на слабост. Ормънд бе прав. Пръстите й намериха ръката му и я стиснаха.