— Очевидно е — каза Елизабет с треперещ глас, — че в жилите на Лиъм О’Нийл тече кръв на изменник, че в главата му се мътят предателски мисли.

Тя скочи на крака и даде воля на гнева си.

— Той не е нищо друго, освен едно пиратско копеле, един проклет убиец, който е предан единствено на себе си и на никой друг. Той предаде Короната, предаде нас.

Перът изсумтя в знак на съгласие. Сесил и Том не помръдваха.

— Искам главата му — завърши Елизабет.

Перът се приближи към нея.

— Определете цена за главата му. Изпратете по петите му Дрейк или Фробишър11. О’Нийл е много способен мореплавател, но Дрейк може да го хване.

Тя преглътна, облиза устни и не можа да не потръпне при мисълта да изправи най-добрия си морски капитан срещу Лиъм О’Нийл. Кой щеше да победи в такава схватка? Дали нямаше да загуби и двамата? Идеята й се стори ужасяваща.

Елизабет затвори очи. Все едно. Трябваше да хване своя златен пират, да го хване и да го осъди за предателството, което бе извършил. Сетне… сетне той щеше да увисне на въжено, както му се полагаше.

Тя прочисти гърло.

— Прав сте, сър Джон. Обявявам награда от петдесет хиляди лири за онзи, който ми доведе Лиъм О’Нийл.

Очите на Сесил се разшириха.

— Бюджетът ни е твърде ограничен, Ваше величество — промърмори той предупредително.

— Не ме интересува — извика Елизабет. Друг път щеше да се тревожи за проклетата хазна. — Искам главата му! — Но изведнъж си представи златокосата му глава набучена на желязна пика и стомахът й се сви. — Искам го жив — заяви тя прегракнало. Защото жената, която живееше, дишаше и мечтаеше вътре в кралицата, трябваше да се срещне с него лично, да го накара да й обясни постъпката си. Защото трябваше да има някакво обяснение.

Внезапно в съзнанието й проблесна нова мисъл. Елизабет застина. Тя искаше главата му… но същото искаше още един човек. Човек, чиито подбуди бяха много по-силни от алчността. Човек, който търсеше отмъщение, който хранеше дълбока, непреодолима, лична омраза към Лиъм О’Нийл. Този човек със сигурност щеше да й доведе Господаря на моретата.

— Изпратете да повикат Джон Хок! — извика кралицата.



Джулиет дръпна юздите на кобилата си. Кончето беше само на три години, още не бе добре обучено и движенията му бяха резки и некоординирани, но тя се чувстваше на седлото не по-зле, отколкото в люлеещ се стол. От малка обичаше да препуска по хълмовете и ездата се бе превърнала в нейна втора природа.

Под възвишението, на което бе спряла коня си, се простираше Хокхърст. Каменният замък бе построен преди няколко века и макар че някои може би биха го сметнали за порутен и разнебитен, Джулиет го намираше очарователен, много по-хубав от собствения й дом, който бе толкова натруфен с всичките си кули, бойници и стъклописи. Тя преглътна. Повтаряше си, че след като е приятелка на Катрин, няма нищо нередно в това да отиде в имението, за да види Джон Хок. Току-що бе узнала от стюарда в Търлстоун, че вчера следобед господарят на Хокхърст се е прибрал у дома.

Но дълбоко в душата си Джулиет знаеше, че лъже сама себе си, че е нередно да го посещава — нередно и опасно.

Тя прогони тази мисъл. Хок беше съпруг на най-добрата й приятелка. При последната им среща той бе обезумял от гняв заради отвличането на Катрин. Какво ли бе настроението му сега? Дали тъгуваше? Имаше ли новини от нея? През изминатите месеци Джулиет често бе мислила за Катрин и Хок.

Тя пришпори игривата кобила по склона. Животното препусна надолу в лек галоп. Докато приближаваше към каменния портал на Хокхърст, Джулиет почувства как я обзема все по-силен смут. Трябваше да се върне, да се престори, че никога не го е срещала, че дори не знае за неговото съществуване. Но копитата на коня й вече чаткаха по заоблените камъни на алеята, която водеше през един тунел към кръглия двор пред замъка.

Тя дръпна юздите толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака. Джулиет остана на седлото. Сърцето й туптеше силно. Не биваше да идва. Трябваше да препусне обратно към къщи. Все още никой не я бе видял. Все още можеше да се върне. Младата кобила заподскача неспокойно в ситни кръгове, сякаш бе танцьор, който иска да направи пирует. И тогава старинната, тежка входна врата на имението се отвори и на прага се появи Хок.

Погледът на Джулиет светкавично се стрелна към него. Божичко, беше забравила колко е величествен, колко е тъмен. Беше забравила колко я плашеше.

И бе забравила колко е красив.

Той не се усмихна. Вместо това бързо се отправи към нея. Този път не носеше пурпурната си униформа, а проста туника, износен кожен жакет, не по-малко износени панталони и ботуши за езда. Ръката му сграбчи поводите на кобилата и мигновено я укроти. Погледът му срещна погледа на Джулиет.

Тя усети, че се изчервява. Напомни си, че той не знае, нищо за нея. Не можеше да знае най-съкровените й мисли. Не можеше да знае за срамните сънища, които й се присънваха нощем.

Нито пък можеше да знае колко внимателно се беше облякла за срещата си с него. Цяла сутрин Джулиет бе пробвала и захвърляла рокля след рокля, преди да се спре на една изключително пищна и красива тафта, чийто тъмнозелен цвят подчертаваше снежната белота на кожата й и изумително тъмната й коса. Роклята бе богато обшита с кожи, а над нея Джулиет беше наметнала пелерина в подходящ цвят. Но Джон Хок изглежда не забелязваше колко й отива тази премяна. Синият му поглед не се отместваше от лицето й.

— Добър ден, лейди Стратклайд. Това се казва изненада. — Говореше отсечено.

Тя преглътна нервно. Не биваше да идва. Не и след онези ужасни сънища, в които Джон Хок, съпругът на най-добрата й приятелка, я целуваше по възможно най-шокиращ начин. Тя почувства как руменината й се сгъстява още повече.

— Чух, че сте се върнал — успя да каже Джулиет, но гласът й едва се чу. Тя прочисти гърло.

Хок я гледаше втренчено.

Джулиет облиза устни.

— Н-надявам се нямате нищо против, задето реших да се отбия — промълви тя.

Той стисна челюст. Не изглеждаше доволен и следващите му думи потвърдиха това.

— Всъщност, имам много важна работа.

Джулиет замръзна. Току-що й бе дал съвсем ясно да разбере, че изобщо не желае да разговаря с нея. Това я нарани дълбоко. За да скрие сълзите, набъбнали в очите й, тя заби поглед в земята и нервно започна да си играе с поводите на коня. Защо й трябваше да идва?

Хок измърмори нещо на себе си и изведнъж силните му ръце се сключиха около кръста й и я вдигнаха от седлото. Джулиет остана без дъх, парализирана от допира му.

Когато той я свали на земята, тя светкавично отстъпи назад и се взря в него онемяла. Сърцето й туптеше лудо.

— Лейди Стратклайд?

Истината я връхлетя с чудовищна жестокост. Тя не бе дошла в Хокхърст да пита за Катрин. Беше дошла да види Джон. Беше дошла, защото тайно, греховно копнееше за този мъж, за съпруга на най-добрата си приятелка — въпреки, че самата тя бе вече сгодена за лорд Саймън Хънт.

Джулиет си пое дълбоко дъх. Знаеше, че трябва да се качи на коня и да си тръгне — преди да е разкрила истинските си чувства, преди да е предала скъпата си приятелка, преди да е предала собствения си годеник

— Аз… не се чувствам добре. Не съм привикнала към ездата — излъга тя. — Струва ми се, че ми се вие свят.

Той я изгледа втренчено.

— Наистина ли? Никога не съм виждал жена да стои по-добре на седлото от вас. При това кобилата ви е все още полудива.

Похвалата му я изпълни с нелепо удоволствие. Но изведнъж тя се стресна, защото Хок бе уловил ръката й.

— Влезте вътре. Може би чаша ейл ще възстанови силите ви.

Джулиет не можа да измисли как да откаже поканата, затова го последва в салона и му позволи да я настани до масата. Той не седна до нея. Нареди да донесат нещо ободряващо, сетне продължи да я гледа, без да се опитва да поведе разговор.

Джулиет отново пое дълбоко дъх.

— Сър Джон, дойдох да ви видя, защото Катрин е най-близката ми приятелка и се надявах, че може да имате някакви новини от нея.

Изражението му стана още по-мрачно.

— Нямам.

— Никакви? — Тя беше изумена. — Но след толкова много време О’Нийл вече би трябвало поне да й позволява да поддържа някаква връзка с вас!

— Не. Не съм получил нито ред.

Джулиет седеше като закована на мястото си. Обзе я смущение. Джон бе вперил поглед през прозореца към хълмовете, оцветени в сиво и пурпурно — багрите на приближаващата зима. Тя се взря в лицето му, опитвайки се да разчете чувствата, които го вълнуваха. Видя гняв — явно все още беше разярен заради отвличането на Катрин, но не и мъка.

Джулиет стисна ръце в скута си.

— Сигурна съм, че Катрин е добре. Сигурна съм, че той не й е причинил нищо лошо.

Хок се обърна към нея.

— Да, несъмнено не е имало изнасилване. А и ако тя го е разочаровала, отдавна щеше да я е освободил.

Тя зяпна смаяно, когато осъзна за какво намекваше. Че Лиъм е спечелил Катрин, че я е съблазнил и че тя доброволно е станала негова любовница. Бузите й пламнаха.

Не знаеше какво да каже, за да го утеши. А изпитваше неудържим порив да го стори. Тя се изправи, отиде до него и лекичко докосна ръката му, като за миг стисна пръстите му. Синият му поглед я прониза. Джулиет застина като омагьосана, неспособна да отклони очи, неспособна да говори.

— Катрин не искаше да бъде отвлечена, сър Джон — успя да каже тя най-накрая. — Единственото, което искаше, бе да се омъжи за вас. Знам го от самата нея. — Това беше истина. И все пак Джулиет си спомняше съмнението, което бе видяла тогава в погледа на приятелката си. Но никога нямаше да каже на Джон за това.

Той я наблюдаваше безизразно.

— Ако научите нещо за нея — промълви тя, смутена от погледа му, — ще бъдете ли така добър да ме уведомите?

Хок кимна.

Джулиет осъзна, че няма оправдание да остава по-дълго тук. Но не искаше да си тръгва. Не преставаше да се пита кога ще го види отново.

— Кога се връщате в двореца?

— Довечера.

Тя с мъка скри отчаянието си. Беше се надявала, че Джон ще остане в Корнуол за няколко дни. Макар да знаеше, че бързото му заминаване е най-доброто разрешение. За всички.

Следващите му думи я сепнаха.

— Натоварен съм лично от кралицата да заловя О’Нийл. Войниците и корабите ми са почти готови за отплаване. Възнамерявам до седмица да вдигна платна.

От устните на Джулиет се отрони възклицание. Не знаеше нищо за този обрат на събитията. Джон срещу Лиъм. Обзе я панически страх.

— Какво ще правите с него? — полуизвика, полупрошепна тя.

Хок я погледна право в очите.

— Кралицата иска главата му.

Сега вече Джулиет не просто се страхуваше. Беше ужасена.

— Сър Джон… той е опасен човек! Моля ви, пазете се… Бог да ви помага.

Очите му се разшириха от изненада.

Тя се извърна рязко, уплашена, че той е доловил нейната загриженост за безопасността му — загриженост, каквато нямаше право да изпитва — и забърза към вратата.

Внезапно здравите му ръце хванаха рамото й, спряха я и я обърнаха обратно към него. Джулиет настръхна. Очите му блестяха като буйни сини пламъци.

— Благодаря ви за молитвите, лейди Стратклайд — каза той.

Тя поруменя от удоволствие. Сърцето и туптеше бързо и силно, сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

— И ако почакате само миг, ще ви изпратя до Търлстоун.

Щеше да бъде с него още малко време! Радостта й бе безмерна. Но тогава Джулиет си помисли за предстоящото му заминаване, за това къде и защо заминаваше, и радостта й се стопи. Мили боже, толкова се страхуваше, че когато намери Лиъм О’Нийл, Хок може да намери и смъртта си.

И в този момент тя разбра, че ако Джон умре, сърцето й ще бъде разбито. Че копнееше за нещо повече от неговите целувки. Че се бе влюбила в съпруга на най-добрата си приятелка, и то в навечерието на собствената си венчавка с лорд Хънт.

27.

Заливът Дингъл, Ирландия

„Морски кинжал“ стоеше закотвен, докато моряците бързо изваждаха от трюмовете скъпоценния товар и го превозваха с малки лодки до брега, където ги очакваха хората на Фицморис. На брега бе и Лиъм, слязъл още с първата лодка, пълна с провизии, които щяха да стигнат на ирландските бунтовници за началните месеци на зимата. А тя щеше да се спусне над Ирландия съвсем скоро. Денят бе студен и неприятен. Лиъм носеше тежка вълнена наметка, а от ноздрите му излизаше пара.

До него стоеше Хю Бари. Двамата мъже наблюдаваха разтоварването на „Морски кинжал“, което се командваше от първия помощник-капитан.

— Това ще ни стигне за първата половина от зимата — каза Бари.

— Знам — отвърна Лиъм. — През януари ще се срещнем отново, но не тук. — Вече беше използвал залива Дингъл два пъти и не искаше повече да рискува. — Има едно заливче съвсем малко на юг от Голуей. Знаеш ли го?