— Какво не разбирам, Лиъм? Какво?

— Това е само за заблуда — каза той. — Подкрепата ми за Фицморис, имам предвид.

Катрин го гледаше втренчено. Гърдите й се надигаха задъхано. В тази секунда целият й свят се срина. Думите на Лиъм не бяха нищо друго, освен признание на вината му.

— Значи не отричаш. Не отричаш, че помагаш на най-злия враг на баща ми?

Лиъм потръпна.

— Катрин… аз наистина му помагам, но не е това, което си мислиш. Не съм забравил интересите на баща ти.

Той помагаше на Фицморис.

— Интересите на баща ми? — прошепна тя. Очите й се изпълниха със сълзи. О, господи, нима бе възможно? Как бе могъл Лиъм да я предаде така? Та той й беше съпруг!

Лиъм заговори с тих, успокояващ тон, но Катрин му обърна гръб и покри лицето си с длани. Цялото й тяло трепереше. Не чу нито дума. Лиъм, когото обичаше, бе съюзник на Фицморис. След като само преди няколко месеца тя го бе помолила да помогне на баща й. Беше я лъгал, че помага на Джералд… беше й казал да му има доверие. И тя му бе вярвала.

В такъв случай не беше възможно Лиъм да я обича.

О, господи!

Бари излезе от стаята, за да ги остави насаме, но Катрин дори не го забеляза.

— Катрин — прошепна Лиъм иззад гърба й и улови раменете й. — Опитвам се да ти обясня цялата игра. Трябва да ме слушаш много внимателно.

Катрин се дръпна рязко и се извърна към него. Лицето й бе изкривено от ярост… и омраза.

— Не! Няма нищо за обясняване! Негодник! Лъжец! Измамник! — Тя се нахвърли с юмруци върху него.

Лиъм не помръдна. Стоеше неподвижен и безмълвен, докато Катрин удряше гърдите му, задавена от ридания — заради загубата на една любов, която никога не бе имала, която никога не бе съществувала; заради болката от предателството, която не можеше да понесе. Заслепена от неудържим плач, тя не видя сълзите в очите на самия Лиъм.

— Опитвах се да ти обясня защо през изминалата година помагах на Фицморис — каза той с равен глас. — Но ти отказваш да ме слушаш, отказваш да ми повярваш. Не чу нито дума от това, което ти казах.

Катрин отново се втренчи в него поразена, залята от нова вълна на болка. Значи бе снабдявал побъркания католик в продължение на цяла година? Значи се бе съюзил с братовчеда на баща й малко след като я беше срещнал за пръв път!

— Не! — Тя вдигна ръце, сякаш за да се предпази от него. Никога през живота си не бе изпитвала по-силна омраза към някого. — Не ме докосвай!

— Нямаш друг избор, освен да ме изслушаш — каза Лиъм с нотка на гняв в тона си. Ръцете му се отпуснаха.

— Никога повече няма да те слушам — извика Катрин и в този миг пожела да го нарани така, както той бе наранил нея. Ала не можеше. Защото го бе обичала… Но Лиъм не я обичаше.

— Имам план, Катрин — поде той. Изражението му беше толкова сериозно, толкова искрено, че Катрин отстъпи назад ужасена.

— Не! — изкрещя тя. Как й се искаше да не бе изгорила писмото на баща си, за да може сега да му го хвърли в лицето.

— Катрин, това е един рискован и несигурен план. И първата стъпка към осъществяването му беше да направя Фицморис по-силен — продължи Лиъм, без да откъсва поглед от лицето й.

— Не! — извика Катрин отново. Един тих глас в съзнанието й, в сърцето й, я предупреждаваше да не прави това, да изслуша Лиъм, но тя не му обърна внимание. — Нека аз да ти кажа за моя план!

Челюстта му се стегна.

— Ти си прекалено разстроена и аз те разбирам. — Той отиде до бюфета и й наля чаша уиски.

— Не ме разбираш. Не би могъл — изкрещя Катрин, която го бе последвала.

Лиъм се обърна и й подаде чашата.

— Изпий това.

Тя блъсна ръката му и чашата се пръсна на пода. Двамата се взряха един в друг.

— Не искам да те нараня — каза Лиъм. — Никога не съм искал.

— Ти не можеш да ме нараниш — отвърна Катрин. Думите прозвучаха нелепо на фона на обляното й в сълзи лице. — С теб сме си лика-прилика. — Тя се изсмя горчиво. — И двамата прекрасно умеем да играем игри, да правим театър… да използваме другия за чисто егоистични цели.

Той я гледаше напрегнато. Катрин предизвикателно отвърна на погледа му, замаяна от безумната болка, която я разкъсваше цяла.

— Ти си твърде честна, за да играеш играта, за която говориш — каза накрая Лиъм.

— Нима? — изсмя се тя истерично. — Не искаш ли да чуеш за каква игра става дума… скъпи?

— Не мисля. — Сивият му поглед беше помръкнал.

— Помниш ли писмото, което баща ми изпрати през юли? Онова, което ти ми донесе? — попита Катрин пресипнало.

Той кимна бавно.

— Аз го изгорих. Знаеш ли защо?

— Не. И не искам да знам. — Но не отмести поглед от очите й, нито помръдна от мястото си.

В стаята беше толкова тихо, че неравномерното дишане на Катрин се чуваше съвсем отчетливо.

— Изгорих го, за да не можеш да го намериш и да го прочетеш. За да не узнаеш никога съдържанието му.

Той се взря в нейните изпълнени с ненавист очи.

— Но сега ти ще ми кажеш какво е имало в това писмо, прав ли съм?

— Да! — извика тя и заби юмрук в гърдите му. Лиъм очевидно не забеляза това. — Да, дявол да те вземе, да! Много отдавна, още преди да се омъжа за Хок, баща ми ме помоли да те използвам. Да те прелъстя, за да те отведа до леглото си… и до олтара! Той поиска от мен да те направя свой роб с помощта на тялото си. Да играя ролята на изкусителка. Да те принудя да се ожениш за мен. Чуваш ли ме, Лиъм?

На лицето му се четеше ужас, който нарастваше с всеки изминал миг.

Звукът, който се изтръгна от устните на Катрин, бе нещо средно между плач и смях.

— И аз изпълних молбата му. Беше само игра, Лиъм, нищо повече. Всеки мой стон и въздишка бяха чиста преструвка, предназначена да те побърка от желание, да те направи мой слуга. Преструвах се, че единственото, което ме интересува, си ти и сексът с теб. Преструвах се, че не мога да живея без теб, без твоите ласки. Преструвах се, че те обичам! — Тя осъзна, че отново е избухнала в ридания. — В замяна на това ти трябваше да помогнеш на баща ми — а не на Фицморис!

— Ако за теб всичко е било само игра… защо тогава плачеш? — попита той дрезгаво.

— Защото загубих! О, господи, загубих всичко. Отдадох ти се, а ти — дано вечно да гориш в ада! — ти ме измами и помогна на проклетия папист.

Лиъм я гледаше така, сякаш виждаше пред себе си непозната жена. Или чудовище.

Усмивката й, разсечена от потока сълзи, беше жестока.

— Бях глупачка да смятам, че съм способна да победя. Но ти също си глупак. Да повярваш, че бих могла наистина да обикна сина на Шон О’Нийл!

Той рязко пое дъх.

Катрин понечи да излезе, но неговите студени и остри като кинжал думи я спряха.

— Ти си кучка, Катрин.

Тя се извърна отново към него.

Погледът му пламтеше от гняв.

— Студена, долна кучка.

Очите й се разшириха изумено.

— Можеш да се върнеш при Хок — Лиъм й обърна гръб и се отправи към вратата.

— Върви! — изкрещя Катрин след него, отново разтърсена от ридания. — Махай се! Върви надалеч и никога не се връщай! Надявам се ти и твоят проклет кораб да потънете на морското дъно! Чуваш ли ме, Лиъм? Чуваш ли?

Но той не й отговори и изчезна в мрака на коридора. А на следващия ден „Морски кинжал“ отплава в открито море.

Само че този път не се върна.

III. ТАУЪР

28.

Януари 1572, Ричмънд

Ричмънд беше най-топлият и най-уютният от многобройните дворци на Елизабет и тя имаше навика да прекарва в него по-голямата част от зимните месеци.

В камината на нейния апартамент бумтеше силен огън. Но през прозорците, които гледаха на изток към парка и овощната градина, се виждаха голите дървета, огъващи се под напора на непрестанния студен вятър. Небето над тях беше притъмняло страховито. Очевидно съвсем скоро щеше да връхлети буря. В далечината се чу приглушен гръм.

Елизабет току-що бе отпратила придворните си дами и сега стоеше в стаята сама. Ормънд й бе изпратил съобщение, че ще я посети във връзка с нещо много важно, което не търпяло отлагане. Елизабет знаеше, че главата на Том е заета преди всичко с мисли за Ирландия и очакваше най-лошото.

Тя закрачи напред-назад. Нервите й бяха изопнати до скъсване. Вчера бе признала пикльото на Мери, Джеймз, за крал на Шотландия — постъпка, която се беше заклела никога да не предприема. Но обстоятелствата в крайна сметка я бяха принудили да го стори. Непрекъснато се появяваха нови и нови заговори, насочени срещу нея и подкрепящи Мери, подпомагани все по-силно от чужбина. Времената бяха такива, че навсякъде по света законни владетели биваха измествани от претенденти за трона. Елизабет усети около гърлото си лепкавите, задушаващи пръсти на страха. Всеки път, когато някой монарх биваше свален от престола, тя си представяше себе си на негово място. Не искаше да изгуби трона — а и главата си — в толкова млада възраст, пък и в по-напреднала. Не искаше никога да я сполети подобен ужас. Колко несигурен бе животът на кралете!

Ормънд връхлетя в стаята.

— Той е полудял!

Елизабет изтръпна.

— За кого говориш? За Фицморис? — Изведнъж почувства непоносим студ. Перът беше изтласкал Фицморис на запад, но фанатикът отново бе успял да се укрие. Нима никога нямаше да го хванат? Проклет да е Лиъм О’Нийл, задето му осигури достатъчно храна да преживее и тази зима!

— Не, не говоря за този католически негодник. Говоря за твоя прекрасен пират, Лиъм О’Нийл!

Елизабет замръзна на мястото си.

— Сега пък какво е направил Лиъм?

— Нападнал е още един кораб, този път испански, само че плаващ за Холандия, а не за Ирландия. Това е втория кораб, плячкосан от него само за последните две седмици. А през последния месец той е нападнал четири различни кораба, включително един, предназначен за шотландския кралски дворец в Единбург. Наистина е полудял. Развилнял се е като бясно куче!

Елизабет бе поразена. В миналото Лиъм бе подбирал жертвите си, ала очевидно вече се нахвърляше сляпо върху всеки изпречил се на пътя му плавателен съд. Но пък да нападне кораб от Испания — страната, която му беше платила в кюлчета злато и сребро, за да помага на Фицморис? Това бе необяснимо.

— Лиъм явно е загубил разсъдъка си — отсече тя. — Доскоро в действията му имаше разум и цел. Сега вече не е така. Какво мислиш за това, Том?

Бътлър се усмихна сурово.

— Мисля, че той е човек без бог, без страна и без крал. Мисля, че трябва да увеличиш наградата за главата му и да се молиш Хок да успее да го залови.



— Не искаш ли да поиграем на табла, Катрин? — попита Ги.

Катрин стоеше изправена до тесния прозорец на салона и се взираше в снега, който се сипеше неспирно върху острова, шибан от постоянния, ръмжащ вятър. Тя се загърна в наметката си, без изобщо да забележи малкото момче, което бе застанало до нея; без да види лицето му, изопнато от загриженост и тревога.

Погледът й се замъгли от упоритото взиране в белия сняг. Някъде там, сред зимните бури и суровите северни морета, плаваше проклетият предател Лиъм О’Нийл. Катрин стисна наметката си още по-силно, неспособна да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

Все още не можеше да го проумее. Не можеше да си представи, че Лиъм е бил в състояние да се смее заедно с нея, да се грижи за нея и да я люби толкова ненаситно повече от девет месеца, и в същото това време тайно да съзаклятничи с Фицморис. Колко малко е означавала за него — ако изобщо е означавала нещо.

Нямаше го почти от два месеца. Нямаше и никакви вести от него. Не ме интересува, каза си тя решително. Не ме интересува къде е и какво прави. Не ме интересува, дори ако го е застигнала клетвата ми да потъне заедно с кораба си.

Ги я хвана за ръката.

— Ако не ти се играе на табла, не искаш ли поне да ми почетеш малко, Катрин? — Момчето изглеждаше разтревожено.

Катрин се усмихна насила, после се наведе и го целуна по главата.

— Разбира се.

— Ги, струва ми се, че можеш да почетеш с Катрин по-късно.

Тя се извърна и се озова лице в лице с Макгрегър. Грамадният шотландец се движеше с необичайна за размерите си лекота. Изобщо не беше чула кога се е приближил. Този път Лиъм бе отплавал без него. Може би го беше оставил да я пази в случай, че се опита да напусне острова. Тази мисъл за малко не я разсмя. Къде би могла да отиде? При баща си? При Джон Хок? При кралицата?

— Милейди, бих желал да говоря с вас насаме.

Бузите й започнаха да поруменяват. Нима беше разбрал? Мозъкът й заработи трескаво. Не, реши тя. Не би могъл да разбере. Единственият човек, който знаеше, бе нейната камериерка, но тя се бе заклела тържествено, че ще мълчи. Катрин се обърна към Ги.

— Ще бъда с теб след няколко минути. Какво ще кажеш да се срещнем тук малко по-късно?

Момчето кимна с облекчение и излетя от стаята. Катрин обърна гръб на Макгрегър и отново се загледа през прозореца. Нима вятърът никога нямаше да престане? Вероятно. Непрекъснатият му плач огласяше целия остров като вой на глутница изгубени самотни вълци. Как можеше човек да живее на това място през зимата? И да не полудее? Катрин усещаше как нишката, на която се държеше разсъдъкът й, все повече изтънява. Тя се взря във вихрушката навън, без да може да потисне въпроса, който напираше в съзнанието й. Какво ли е да плаваш в такова време в открито море?