Но кралицата отново не отговори. Дори не беше я чула. Просто стоеше и гледаше Катрин с разширени очи.

Внезапно Катрин осъзна, че при изправянето си бе забравила да загърне пелерината, която се беше разтворила, откривайки нейната бременност. Тя пребледня като платно.

Без да сваля поглед от заобления й корем, Елизабет промълви:

— Ти си бременна. Трябваше да се досетя. Би било далеч по-необичайно, ако О’Нийл не беше оставил доказателство за своята мъжественост.

Катрин инстинктивно дръпна краищата на пелерината си. Тонът на кралицата внезапно стана враждебен.

— Това негово дете ли е?

— Да! — извика Катрин.

— Кога ще се роди?

— През юли.

— Безсрамие. Ти си истинска безсрамница. Не мога да търпя такава пачавра… която на всичко отгоре разнася из двореца ми своето копеле!

Катрин неистово се бореше с отчаянието си и с порива да изкрещи, че нейното дете не е копеле.

— Вие бяхте приятелка на Мери Стенли.

— Тогава не бях кралица — парира я Елизабет.

Катрин разбра, че е загубила. И то точно тогава, когато по всичко изглеждаше, че ще спечели.

— Детето усложнява нещата — мрачно каза кралицата. — Лиъм не ми спомена нищо.

— Той не знае.

Очите на Елизабет се разшириха от изненада. Сетне тя лекичко се усмихна на себе си.

Катрин не обърна внимание на изражението й. Беше обзета от униние.

— Ваше величество, нима няма да позволите на Лиъм да види собствения си син?

Погледът на кралицата бе пронизващ, смехът й — студен.

— Ако реша да пощадя този негодник, причината не би имала нищо общо с неговото копеле. — Сетне очите й се присвиха. — Момче ли ще бъде? Астролозите ли ти казаха?

— Не съм правила опити да определя пола на детето — бавно промълви Катрин.

— Трябва незабавно да отидеш при астролог — каза Елизабет. — Искам да знам дали ще родиш син на Лиъм.

Защо ли, запита се Катрин. Какво бе намислила кралицата? Не можеше да разбере. Внезапно Елизабет попита:

— Джон Хок знае ли?

Катрин се вкамени.

— Не.

Кралицата се усмихна отново.

— Тогава трябва да го повикаме. Той трябва да знае.

Ужас стисна гърлото на Катрин. Джон Хок бе последната й грижа… но ето че се бе превърнал в най-належащи от всички проблеми.



— Влезте, сър Джон — заповяда Елизабет.

Катрин изтръпна, когато Хок пристъпи в стаята. Очите му бяха отправени не към кралицата, а към нея. Той впери поглед в издутия й корем, който Катрин не се и опитваше да скрие. Собственото му лице също бе изгубило здравия си цвят.

Как й се искаше да бе имала време да се срещне с него насаме, да му съобщи внимателно новината, да узнае какви са мислите и намеренията му. Този път тя отбягна погледа му и сведе очи към токите на обувките му. Сърцето й биеше толкова силно и бързо, че й прилоша.

— Погледни ме, Катрин — каза сър Джон.

Катрин не можеше да стори нищо друго, освен да се подчини. Долната му устна бе издадена напред в горчив упрек и възмущение.

— Съжалявам — отмаляло промълви тя. Усещаше, че разстроените й нерви няма да издържат още дълго.

— Искам само едно — каза Джон с не по-малко разтреперан глас. — Кажи ми, че проклинаш всеки миг, който си прекарала в неговите обятия… в неговото легло.

Очите й срещнаха неговите. Дъхът й спря. Тя отвори уста, за да отговори — да излъже, — но не успя да произнесе нито звук. Хок стисна зъби и отмести поглед.

— Беше глупаво от моя страна, нали? — обърна се той към просторната стая или може би към себе си.

Катрин изпита ненавист към самата себе си. Хок беше добър, благороден мъж. Не заслужаваше това. Не заслужаваше такава жена. Заслужаваше съпруга, която да го обича, да е мила и добра, да му е вярна. Но Катрин не можеше да лъже за онова, което бе преживяла с Лиъм. Почувства се като хваната в капан, от който нямаше как да се измъкне.

Кралицата изсумтя.

— Много глупаво, Джон. Няма никакво значение какво е изпитвала тогава. Това, което има значение, е това, че тя е тук сега, че носи в утробата си дете от друг мъж, а е твоя съпруга.

Катрин започна да трепери. Но не каза нито дума. Сега, когато знаеше истината, Джон поне щеше да се разведе с нея час по-скоро. Хок наклони глава на една страна. Устните му бяха свити.

— Добре ли си Катрин? Имам предвид, в твоето положение?

Тя облиза устни.

— Аз… аз просто съм изтощена.

— Нищо чудно, че е така — каза Джон. — Кога ще се роди детето?

— През юли.

Той кимна, погледна отново към корема й, сетне извърна глава.

— Сър Джон — рязко произнесе Елизабет, — какво възнамерявате да правите с Катрин?

Хок се усмихна язвително.

— Какво искате да направя, Ваше величество? Да се разведа с нея? И да я оставя на улицата, да я принудя да проституира, за да нахрани детето си?

— Това би било добър урок за нея — промърмори кралицата.

Катрин бе пребледняла.

— Ще отида при баща си — прошепна тя.

Джон се обърна към нея.

— Фицджералд е беден като просяк. Той едва успява да изхрани жена си и сина си, а ти искаш да отидеш при него? По-добре недей.

— Можем да я върнем обратно във Франция, откъдето дойде — отбеляза Елизабет. — Нямаме нищо против да я изпратите да роди в някой манастир, дори ако решите да я оставите там до края на дните й. С радост бихме намерили подходящ дом, в който да отгледат детето.

От гърдите на Катрин се изтръгна силен вик. Тя се обърна към Хок и потърси погледа му. В зелените й очи гореше отчаяна молба.

— Не!

— Тя ще отиде в Хокхърст — заяви Джон с непроницаемо изражение. — Където й е мястото.

Катрин зяпна. Не можеше да повярва на ушите си. Нима той не смяташе да я отхвърли? Сигурно не бе чула добре.

Веждите му се вдигнаха.

— Какво очакваше, Катрин? Да се разведа с теб и да те оставя да просиш или да крадеш, за да си осигуриш прехраната? Ти си моя съпруга. Може и да си се поддала на съблазните на пирата, но не искаше да бъдеш похитена от него. И ако в онзи ден не бях проявил такава небрежност и бях поставил добра охрана, отвличане нямаше да има… и това дете в утробата ти щеше да бъде мое.

Катрин сплете ръце.

— Няма да поискаш развод?

— Аз знам какво е дълг, мадам — грубо каза Хок. — Моят дълг е да се грижа за теб… и за детето ти.

Въпреки смайването си, Катрин си даде сметка, че е истинска щастливка. Предстоеше й да отглежда дете — дете, което трябваше да храни, да облича, да възпитава, — а Лиъм нямаше да й помогне, дори ако останеше жив, защото тя никога нямаше да се върне при него. Господи, защо тогава не изпитваше щастие? Чувстваше се опозорена и омърсена, отчаяна и объркана. Ужасена.

Тогава разбра. Собственото й подло съзнание прошепна истината. Как ще живееш без Лиъм?

Катрин преглътна риданието, напиращо в гърлото й. Стори й се, че полудява.

Кралицата посрещна думите на Джон с възхищение.

— Добре казано, сър Джон. Вие сте много благороден човек.

Хок сведе глава.

— Бих искал утре сутринта да изпратя съпругата си до Хокхърст лично, с ваше позволение — каза той.

— Имате го — отвърна Елизабет. — Но при едно условие.

Както Катрин, която все още не можеше да повярва, че не сънува, така и Джон се взряха въпросително в господарката си. Кралицата се усмихна.

— Катрин трябва да остане завинаги в Корнуол, далеч от Лондон. Не искам да ми се мярка пред очите, сър Джон. Крайно съм недоволна от нейното поведение и нямам желание тя да посее заразата си сред останалите почтени дами в моя дворец. Ясно ли е?

Хок кимна мрачно.

Катрин онемя. Заточение. Бяха я осъдили на заточение в Корнуол като наказание за греховете й. Щеше да живее там… като съпруга на Хок.

Джон протегна ръка към нея. Тя видя това, но не можеше да го докосне. В съзнанието й бавно се оформяше една-единствена мисъл: ако останеше с Хок, щеше да наруши божиите повели. Нито една жена нямаше право да има двама съпрузи.

Той сви устни и здраво я хвана под ръка.

— А сега ще те заведа в твоята стая, Катрин. Мисля, че е по-добре да останеш там до утре, когато ще отпътуваме.

Докато Джон я отвеждаше, Катрин хвърли последен отчаян взор през рамо и срещна победоносния, враждебен поглед на кралицата.

Елизабет беше победила. Но Катрин не бе и сънувала, че за нея изходът от двубоя ще бъде доживотно изгнание в Корнуол, и то като съпруга на Хок. Пред очите й бе единствено Лиъм — окъсан и мръсен, окован във вериги, затворен в Тауър. Гърдите й се изпълниха с панически ужас.

Как би могла да отиде при Хок, след като беше съпруга на Лиъм? А и как щеше да помогне на Лиъм, ако напуснеше двореца?

Веднага щом излязоха от стаята на кралицата, Катрин спря, извърна се към Джон и го сграбчи за униформата.

— Джон! Трябва да ти кажа нещо — извика тя. — Аз съм омъжена за О’Нийл. Мога да ти покажа и брачното свидетелство.

31.

Хок се вторачи в нея като вкаменен.

Едва сега Катрин проумя какво бе казала. Сърцето й туптеше бясно. Опита се да си наложи да мисли, но способността й да разсъждава се беше изпарила. Вероятно не биваше да му казва истината, особено пък точно тук и сега, досами стаята на кралицата и сред всички тези жени и мъже, които ги наблюдаваха с любопитство и ги обсъждаха шепнешком. Но беше твърде късно да си върне думите назад, а и колкото и да е странно, изпита облекчение.

Джон я сграбчи за лакътя.

— Ще говорим после — процеди през зъби той и я повлече след себе си. Като по чудо тълпата се раздели на две, за да им направи път. Миг преди да излязат от фоайето, Катрин зърна лицето на Ан. Баронесата изглеждаше изпълнена с искрено съчувствие.

Изведнъж Катрин осъзна кой бе човекът, изправен зад Ан и залитна. Беше Лестър, който я гледаше втренчено.

Хок я държеше здраво и не я остави да падне.

— С теб ли са онези двамата? — попита той.

Катрин видя, че Макгрегър и Ги ги следват по петите.

— Да, — Тя се поколеба. — Много съм привързана към момчето, а Макгрегър ме придружи до тук. Боях се да дойда сама.

Хок хвърли унищожителен поглед към Макгрегър.

— Не ми трябват пирати. Нито пък на Катрин. Вече не.

Катрин проумя, че сега вече наистина остава съвсем сама. Тялото й се разтрепери.

— Всичко е наред — меко им каза тя. — Ще се оправя.

Без да каже и дума повече, Хок забърза заедно с нея по един дълъг коридор, оставяйки шотландеца и момчето зад гърба си. Когато се отдалечиха достатъчно от салона, хватката му леко се отслаби. На прага на една от покритите галерии, водещи към други части на двореца, той се спря. Беше невъзможно да се разчете изражението на лицето му, но синият му поглед бе властен, настойчив. Сякаш хипнотизирана, Катрин не успя да отмести очи, да извърне глава. В гърлото й беше заседнала огромна буца.

— Кажи ми истината. Кажи ми, че не греша. Ти беше не по-малко слисана от мен, когато О’Нийл те отвлече в нашата първа брачна нощ, нали?

Тя кимна бавно.

В погледа му проблесна гняв.

— Значи те е съблазнил с красивото си лице и с престорената си усмивка.

Не смееше да каже „да“. Не смееше изобщо да говори.

— И когато те е помолил да се омъжиш за него, ти си се съгласила охотно.

Сълзи замъглиха очите й.

— Не, Джон — тихо каза тя. — Изобщо не беше така.

— А как беше? — попита Хок.

— Той ме завлече до църквата без да обръща внимание на протестите ми. Твърдеше, че ти най-вероятно си се развел с мен. Католическият свещеник извърши бракосъчетанието веднага. — Тя замълча. Не можеше да продължи. Никога нямаше да каже на Джон, че по онова време вече е била почти влюбена в мъжа, който я бе отвлякъл; че веднъж омъжена за него, беше приела с радост съвместния живот с него.

— Принудил те е да станеш негова жена? — остро попита Хок.

Катрин прехапа устни. Джон не разбираше, а и тя не можеше да му обясни. Преглътна, за да спре сълзите си.

— Нима имам двама съпрузи? Какво да правя? — извика тя.

Хок отново хвана ръката й. Когато проговори, тонът му беше успокояващ, нежен. Но и решителен.

— Знае ли някой друг за този брак?

Тя поклати глава.

— Не казвай на никого.

— Защо? — Внезапно я обхвана паника.

— Защото ти и аз сме законни съпрузи, Катрин, независимо от твоя втори брак, който при това е бил сключен по принуда. А и пиратът ще бъде обесен. Нямам намерение да те изоставям сега, когато имаш нужда от помощ. Какъв мъж бих бил иначе?

Катрин го погледна смаяна.

— Не ме разбирай погрешно — мрачно продължи той. — Изобщо не съм щастлив от всичко, което се случи. Но след като пиратът умре, ще успеем да оставим миналото зад гърба си. Ако не вярвах в това, вероятно щях да те изоставя, както би сторил всеки друг мъж.

Катрин плачеше и клатеше упорито глава.

— Защо плачеш? — гневно попита Джон. — За него? Обичаш ли го?