— Разбирам. — Тонът му бе рязък; лицето му — изопнато.

— Ако до два дни не съм посетила Тауър, уговорката ни отпада — блъфира тя.

В очите на Дъдли светна опасен огън.

— А когато го посетиш, ще му дадеш ли това, което току-що отказа да дадеш на мен?

— Това не ви влиза в работата.

Известно време той я гледаше мълчаливо. Накрая каза:

— За две услуги се плаща двойно, Катрин.

Катрин разбра какво имаше предвид, кимна и се извърна, готова да си върви.

Лестър я хвана за ръкава.

— Не бързай толкова.

Тя се обърна отново с лице към него с очевидна неохота.

— Ела тук — каза той. — Искам да скрепим сделката с целувка.



Събуди го някакъв шум.

Беше остър, скърцащ звук и отначало Лиъм, стреснат в съня си, помисли, че е плъх и се приготви да убие проклетия звяр, ако реши се приближи до него.

Но скърцащият звук притихна. Сега ясно се чу изщракване. Лиъм рязко се надигна от проснатия на земята сламеник и седна върху него. Някой отключваше вратата на килията му.

Както винаги, вътре цареше непрогледна тъмнина, но той имаше смътна представа за времето, понеже два пъти дневно му носеха овесена каша и вода. Днес вече бе изял и двете си дажби — значи, беше късна вечер, може би дори полунощ. Лиъм скочи на крака и застана нащрек, готов да срещне приятел… или убиец.

Вратата се разтвори широко и в килията се разля ярка светлина. Той вдигна ръка, за да предпази очите си от ослепителния блясък. За миг успя да зърне само един от надзирателите и зад него фигурата на непознат посетител в наметало с вдигната качулка.

Тогава долови шумолене на колосани платове — звук, който можеше да идва единствено от жена. Лиъм замръзна на мястото си и бавно отмести ръка от очите си, страхувайки се, че сънува. Или че полудява.

С фенер в ръка, Катрин пристъпи в килията.

Видя го в същия миг, в който я видя и той и също като него застина неподвижно. Двамата впиха погледи един в друг, без да забележат нито лукавата усмивка на надзирателя, нито как той внимателно затвори вратата зад гърба на Катрин.

— Лиъм! — пресипнало възкликна тя. — О, божичко, Лиъм, добре ли си?

Беше като видение с неземна красота. Небесен ангел и в същото време прелъстителка от плът и кръв. Лиъм не помръдваше, не дишаше. Появата й го изпълни с пронизваща болка. Припомни си, че тя го бе използвала, за да помогне на своя баща. Че беше долна, невярна кучка. Че никога не би могла да обича сина на Шон О’Нийл. Беше го чул от собствената й уста.

— Какво искаш? — попита той с груб глас, който отекна сред каменните стени на малката килия. Опитваше се да не обръща внимание на красотата й и — бог да пази душата му! — на неприкритата тревога и загриженост, които се четяха в очите й, наред с още нещо, нещо много повече, нещо, което не можеше да е истина.

Шепотът й беше неравен.

— Исках да те видя.

— Защо?

Катрин извърна глава. Но Лиъм успя да съзре блясъка на сълзи в очите й.

— Защо? — повтори той. — Не си ли доволна, Катрин, че скоро ще получа това, което се полага на един пират?

Тя вдигна поглед и преглътна.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Не си ли доволна, жено моя, че твоят съпруг — синът на Шон О’Нийл — скоро ще умре? И че ще бъдеш свободна да хванеш в капана си благородния и благочестив Джон Хок? Ако вече не си го сторила, разбира се.

Катрин прехапа устни и го погледна наскърбено. По бузата й се стичаше сълза.

— Съжалявам.

Лиъм изтръпна.

Тя му обърна гръб и вдигна ръка, готова да почука на вратата, за да повика охраната.

— Недей! — извика той и с един скок се озова до нея. Пръстите му се вкопчиха в китката й. Катрин не помръдна.

— Катрин — прошепна Лиъм изтерзано. Вече не го беше грижа за това, че го бе измамила и предала. Единственото, което го интересуваше, бе че тя е тук — не онзи образ от фантазиите и кошмарите му, не призрачното видение от неговите нощи и дни, а истинската, живата Катрин — и беше казала, че съжалява. Очевидно в крайна сметка се бе оказал един романтичен глупак, защото усети как в гърдите му трепва надежда. — Катрин, защо дойде?

Тя бавно се извърна с лице към него. Гласът й бе тих, почти беззвучен.

— Дойдох, за да ти кажа… че не искам да умираш.

Надеждата го изпълни целия.

— Нима това има значение за теб?

Катрин пое дъх разтреперана.

— Лиъм… Да.

Той протегна ръце и обхвана с длани лицето й — нейното изумително лице. Лице, което го преследваше от толкова години, още от онази далечна утрин, когато за пръв път я бе зърнал в манастира. Знаеше, че е мръсен и окъсан, но не можеше да спре да я целува, точно както след оня ден в абатството Сен Пиер-Еглиз не бе могъл да спре да мисли за нея всеки ден, час и минута. Устните му докоснаха нейните. В този миг той усети цялата гореща, могъща сила на своята любов — любовта, в която бе отказвал да повярва; любовта, която никога не бе искал; любовта, която го бе обсебила още тогава и от която продължаваше да бъде обсебен; любовта, която направляваше всяка негова постъпка и която го бе тласнала към безумната игра, за да доведе двама им с Катрин до тази точка във времето, сплели ръце в безмълвно страдание в подземията на лондонския Тауър.

Устните й трепнаха при допира му.

Желание се надигна у Лиъм — горещо, страстно, неудържимо — и разтърси тялото му. Той сграбчи Катрин за раменете, неспособен да мисли за нищо друго, освен за този необуздан порив да я притежава, да я подчини, да я направи своя робиня със силата и мощта на тялото си; така, както тя го бе направила свой роб с красотата си, с гордостта си, със своята решителност и ум.

— Катрин, искам те.

Катрин се притисна към него. Тялото й бе топло, приканващо. Тя се взря в очите му и прошепна името му, прошепна „да“.

Лиъм изстена, прегърна я силно и притисна лице до шията й, за да вкуси още малко от пулсиращата горещина на прилепените им едно в друго тела.

— Лиъм, толкова ме е страх. Моля те. — Катрин обсипа челото му с целувки, зарови пръсти в косите му. — Аз също те искам, любими. Нуждая се от теб.

При тези думи и последните тухли от стената, която бе издигнал, за да брани сърцето си, се срутиха. Той се взря в очите й с цвят на море. Това не беше преструвка, не беше театър. В зениците й пламтеше желание, желание и нещо много по-могъщо. Нещо неразрушимо, вечно. Нещо, предопределено от самата съдба, на което две човешки същества не можеха да противостоят.

Думите бяха там, на върха на езика му. Обичам те. Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.

Устните му се впиха в нейните. Пръстите му я докосваха ненаситно, изучаваха всяка част от тялото й, наслаждаваха се на всяка извивка. Изведнъж дланта му стигна до корема й. Лиъм се вкамени.

Беше твърд, заоблен и изпъкнал.

Катрин издаде звук, който бе полу-смях, полу-ридание.

— Да, Лиъм, това е твоето дете.

Той вдигна глава и се втренчи в нея невярващо, докато ръката му продължаваше да гали корема й. Беше зашеметен. Сетне погледът му се плъзна надолу към чудноватата издутина.

— Моето дете — прошепна прегракнало Лиъм и в слисания му поглед се прокрадна неимоверна радост. Катрин щеше да го дари с дете!

Вдигна отново очи към лицето й и видя, че макар да бе обляна в сълзи, тя също се усмихваше.

Внезапно радостта му се стопи. Припомни си своето собствено детство, целия си живот.

— О, господи! — възкликна той, разкъсван между ликуващото щастие и отчаяната безнадеждност.

Усмивката на Катрин помръкна.

— Ти не се радваш.

Лиъм направи крачка назад.

— Ти не разбираш. — Изведнъж бе станал отново онова малко тъжно момче; чуваше жестоките, подигравателни подвиквания. Копелето на Шон О’Нийл. Копелето на Шон О’Нийл.

Тя докосна ръката му.

— Разбирам. Лиъм… аз ще пазя нашия син. Той няма да страда така, както си страдал ти, кълна ти се.

— Не можеш да попречиш на хората да го презират, нито пък да промениш това, че е мой син.

Катрин мълчеше. Той потръпна.

— Какво си намислила?

Лицето й пребледня. С изключение на две ярко розови петна на бузите й — белезите на нейната вина.

Сетне си припомни за неговото предателство и за своята решителност.

— Какво си намислила, Катрин?

— Кралицата е разярена. Хок казва, че ще те обесят.

Хок. Джон Хок. Другият й съпруг.

— Още не съм умрял, Кейт. Нито пък възнамерявам да умирам, поне не в скоро време. Или ти вече си ме погребала?

— Не искам да умираш!

— И няма да умра. Ще избягам от този затвор, ще се върна в морето и ще довърша играта, която започнах. Чуваш ли, Катрин? — изкрещя Лиъм. — И ти ще бъдеш с мен. Ти и детето!

Катрин не отговори. Но мълчанието й му каза всичко, което искаше да узнае.

— Ти си моя жена — каза той. Гърдите му дишаха тежко. Внезапно осъзна, че не издържа повече, че не може да понася нито това пленничество, нито своето безсилие. Обзе го свиреп гняв. Пръстите му стиснаха брадичката на Катрин и я принудиха да го погледне в очите. Тя клатеше глава упорито в знак на несъгласие.

— Спала ли си вече с него, Катрин? Отговори ми!

— Не! — извика тя изплашено.

Това не успокои Лиъм. Тя го мамеше, дяволите да я вземат. Изведнъж изпита натрапчивото усещане, че стените на килията се свиват, че самият той се смалява до жалка, безпомощна отломка. Тялото му се разтърси.

— Ти не отговори на въпроса ми, Катрин.

— Хок казва, че ще те обесят. Правя всичко, което е по силите ми, за да предотвратя това, но не знам дали ще успея — извика задъхано Катрин. — Хок казва… — Тя млъкна.

Хок. Хок. Хок.

— Какво още казва? — изръмжа Лиъм.

— Че ще даде на твоето дете името си… дори ако е момче!

Тогава той разбра всичко, видя всичко. Видя нейното бъдеще — бъдеще с Джон Хок. Видя ги двамата, настанени удобно в Барби Хол. Видя детето си, растящо като млад английски лорд, нагиздено с панталони, жакет и шапка с големи пера, обучавано от най-добрите учители, разговарящо с лекота на английски, френски и латински, приемано както във висшето общество на Лондон, така и сред провинциалните благороднически родове. Несъмнено щеше да има и други деца, малки момчета и момичета — децата, които Катрин щеше да роди на Джон Хок, както е редно да стори всяка добра съпруга.

Лиъм го мразеше.

В този момент мразеше и нея.

Той се извърна и с див рев стовари юмрука си върху каменната стена. Катрин изпищя уплашено. Лиъм удари стената отново. И отново. И отново… докато не осъзна, че Катрин се бе хвърлила на врата му разридана и крещеше, че не бива да прави това, че го моли, умолява го да спре.

Задъхан, с окървавена ръка, която вероятно бе счупена, защото го болеше ужасно, Лиъм опря лице до стената. Катрин се свлече в краката му, като ридаеше тихо. Той усети, че по собствените му бузи се стичат сълзи. И за пръв път в своя живот изпита съмнение в себе си.

Щеше да изгуби всичко. Жена си, детето си, живота си.

Страх парализира тялото му.

Тогава от дълбините на душата му изригна някаква скрита, могъща сила. Страхът не изчезна, но във вените на Лиъм потече решителност, която подпали кръвта му. Трябваше да извоюва свободата си и щеше да я извоюва. Преди Катрин да е сторила немислимото и да се е върнала при Джон Хок. Преди да се е отдала на Джон или на друг мъж с надеждата, че чрез тялото си ще може да откупи неговата свобода. Преди да е станала политическа жертва в името на неговия живот. И преди самият той да полудее окончателно.

32.

Хокхърст

Беше изминала точно една година от първото посещение на Катрин в Хокхърст. По онова време беше сгодена за Джон Хок и очакваше да стане негова съпруга. Сега й се струваше, че оттогава е минала цяла вечност. Даде си сметка колко наивна и невинна е била, колко малко е знаела за света и за мъжете. Имаше чувството, че за тази една година е остаряла с цяло десетилетие.

Сега се връщаше в Хокхърст при обстоятелства, които и на сън не си бе представяла за възможни.

Движеха се бавно по разкаляния път, който се виеше между хълмовете. По време на пътуването, което продължаваше вече цяла седмица, Катрин почти не беше излизала от каляската, но днес бе настояла да язди сама и Хок се бе съгласил. Преди година ветровитите, обрасли с диви храсти хълмове й се бяха сторили живописни и някак романтични. Сега ги намираше унили, мрачни и враждебни.

Каменните стени, покритият с плочи покрив и комините от варовик на старинната господарска къща вече се виждаха в низината и Катрин усети как в гърдите й се надига паника. Животът й беше истинска лудост. Как би могла да бъде съпруга на Хок, след като копнееше толкова отчаяно за друг мъж? След като носеше в утробата си дете от този друг мъж? Когато този друг мъж вероятно щеше да увисне на бесилката? Как?