Сърцето й се сви болезнено, сякаш стегнато в огромно менгеме. Тя се надяваше, че Лестър ще успее да убеди Елизабет да пощади Лиъм, разчиташе на това, копнееше за това. Но ако Лестър успееше, Катрин трябваше да изпълни своята част от мръсната сделка, която бе сключила с него. Чувстваше се толкова безпомощна. Толкова отчаяна. Толкова самотна.

Копитата на конете изтрополиха по облите камъни в двора на имението и спряха до входната врата. Хок помогна на Катрин да слезе от седлото.

— Родителите ми са в Лондон, така че засега няма да ти се налага да се срещаш с тях.

Тя изпита облекчение, макар че от тревога за Лиъм изобщо не се бе замисляла за това как ще я посрещнат родителите на Хок

— Знам, че си уморена — каза Джон. — Защо не си починеш в стаята си? Няма нужда да слизаш за вечеря, ако си прекалено изтощена.

Катрин видя загрижеността в очите му. Защо Хок продължаваше да се държи тъй мило с нея, след като изглеждаше също толкова нещастен?

— Благодаря ти — каза тя и понечи да влезе в къщата.

— Катрин!

Катрин спря.

Погледът му беше сериозен и изпитателен.

— Трябва да оставим миналото зад гърба си — бавно произнесе той. — Знам, че това няма да е лесно. Нито за мен, нито, разбира се, за теб. Но трябва да опитаме. — Без да сваля очи от нея, Хок направи усилие да се усмихне.

Катрин не успя да каже нищо. Защото в този миг, застанала в двора на Хокхърст, под лъчите на топлото пролетно слънце, тя осъзна, че никога няма да може да остави миналото — и Лиъм — зад гърба си.

— Трябва да опитаме — упорито повтори Хок, след като видя, че тя няма да отговори. — Мисля, че ще е най-добре да родиш детето тук, в Корнуол, далеч от двореца. Не само защото това е желанието на кралицата. Дори след раждането трябва да останеш в Хокхърст, където ще можеш да приемаш гости — ако, разбира се, има кой да те посети. С времето скандалът ще бъде забравен.

Катрин не можеше да се съгласи.

— Скандалът никога няма да бъде напълно забравен. Хората ще шушукат по мой адрес дори и след смъртта ми, както стана с майка ми.

— Не — каза Хок решително. — Всичко ще се забрави. Може би ще трябва да мине някоя и друга година, но когато ни се родят деца, когато заживеем щастливо като голямо и задружно семейство, хората ще забравят.

Тя беше ужасена. Не можеше да направи това. Хок беше добър човек, но Катрин никога нямаше да бъде щастлива като негова съпруга.

— Искам да ми обещаеш — каза той, — че ще забравиш миналото, ще забравиш пирата и ще бъдеш моя предана съпруга.

Ръката й неволно докосна заобления й корем. Разумът й казваше да произнесе думите, да излъже. Но тя не можеше да го направи. Никога нямаше да забрави Лиъм. Никога.

Дясното око на Хок трепна нервно.

— Нима няма да получа твоето обещание? Дори след всичко, което правя за теб и твоето дете?

Катрин полагаше отчаяни усилия да отговори. Очите й се напълниха със сълзи.

— Караш ме да ти обещая невъзможното — прошепна тя.

От гърдите му се изтръгна болезнен стон.

— Съжалявам — извика Катрин. — Съжалявам, толкова съжалявам! Но не мога да го забравя, никога няма да го забравя. Обичам го, въпреки всичко, което ми е причинил. Бог да ми е на помощ, но го обичам!

Хок се взря в лицето й, сгърчено от безмълвна, разплакана болка. Сетне каза с равен, мрачен глас:

— Той ще бъде обесен, Катрин. И какво ще правиш тогава? Ще чезнеш по някакъв си призрак? — И се отдалечи.

Катрин покри лицето си с ръце. Защото знаеше, че дори ако Лиъм бъдеше обесен, тя пак щеше да го обича, да го желае, да копнее… за един мъртвец.



Разтреперан от гняв и изумление, Хок закрачи през двора без определена цел и посока. Изведнъж забеляза, че към портите на Хокхърст препуска самотен конник. Веднага разпозна кестенявата кобила, както, между впрочем, и ездачката. Беше Джулиет.

През тялото му премина внезапна тръпка.

Джулиет дръпна юздите, конят премина в лек тръс и влезе в двора.

Не беше я виждал от няколко месеца. Каза си, че трябва да се пази — не от нея, а от себе си. Не можеше ли поне да е стара, грозна или зла? Не можеше ли да не го гледа с такива огромни, прекрасни сини очи?

Бе забравил, че тя е най-добрата приятелка на Катрин. Сега си даде сметка, че след като Катрин и детето щяха да живеят в Корнуол, присъствието на Джулиет в Хокхърст може да стане почти постоянно. Тази идея съвсем не му се стори неприятна.

Разбира се, самият той щеше да остане в двореца при кралицата.

Джулиет стигна до него и спря. Безупречното й лице беше поруменяло, а сините й очи, като че ли засияха, щом се спряха на лицето му. Кой знае защо, Хок се запита дали някой някога я е целувал, но веднага прогони тази мисъл от главата си.

— Сър Джон — неуверено каза тя. Руменината на бузите й се бе сгъстила. — Радвам се да ви видя отново.

Той се направи, че не е чул поздрава й.

— Сигурно идвате на посещение при жена ми? — Искаше да бъде груб, да я накара да си тръгне.

Погледът й се плъзна настрана.

— Да.

— Тя е в салона. Сигурен съм, че ще се радва да поговори с вас.

Джулиет сведе очи към земята. Изглеждаше смутена и огорчена.

Хок се почувства като пълен грубиян.

— Простете за лошите ми маниери — резервирано каза той и леко се поклони. — Пътуването беше много дълго и изтощи всички ни.

— Не биваше да идвам — промълви Джулиет, улови поводите и обърна кобилата си. Но преди сам да осъзнае какво върши, Хок хвана юздите с една ръка, а с другата сграбчи Джулиет за коляното.

При внезапния допир тялото й настръхна а очите й се ококориха.

Той също се скова. Погледите им се срещнаха, сетне бързо се разделиха.

Хок пое дъх. Защо се държеше като глупав незрял младок? На устните му с мъка се изписа някакво подобие на усмивка.

— Лейди Стратклайд, моля ви да слезете. Точно сега Катрин има нужда от приятел до себе си.

В продължение на цяла вечност Джулиет го гледаше изпитателно, после елегантно скочи на земята. Той й помогна да стъпи на крака, като се опита да се убеди, че причината да го стори съвсем не е в това, че му е толкова приятно да я докосва.

Джулиет се отдръпна.

— Как е Катрин?

— По-добре, отколкото можеше да се очаква — рязко отвърна той, неспособен да откъсне очи от нея. Следващите й думи го смаяха.

— А вие, сър Джон? Вие добре ли сте?

Хок се взря в зениците й. Знаеше, че няма предвид неговото здраве. Изведнъж му се прииска да излее цялата си болка, цялата си душа пред това шестнадесетгодишно момиче. А тя го гледаше с тези огромни сини очи така, сякаш нямаше нищо, което да желае по-силно от това да го изслуша, да го утеши. Но сигурно си бе въобразил нейното състрадание, нейната загриженост.

— Добре съм — нервно каза той. Лъжа. — И се радвам, че Катрин се върна. — Още една лъжа. Господи, не се радваше, вече изобщо не се радваше.

Очите й се разшириха, изящното й лице се изопна. Сетне Джулиет се усмихна.

— Аз също се радвам, че Катрин се върна — прошепна тя. Усмивката й стана някак неестествено широка. Гласът й потрепери. — Така ще може да дойде на сватбата ми с лорд Хънт през декември.

Хок трепна, сякаш го бяха ударили. Беше изгубил дар слово.

— Омъжвате се за Саймън Хънт? — В главата му нахлу образът на дебелия виконт, на огромното му тлъсто тяло върху крехката фигура на Джулиет, на влажните му целувки върху изящните й устни.

Тя извърна глава настрана. Профилът й бе съвършен, но чертите й внезапно бяха станали безизразни и непроницаеми.

— Да.

Гореща вълна на ревност погълна Хок.

Никой от двамата не каза нищо повече. Като внимаваше да не я поглежда дори за миг, той я придружи до салона, където беше Катрин. Но не можеше да спре да мисли за Джулиет в прегръдките на Саймън Хънт; за красивата Джулиет като съпруга на Саймън Хънт.



Любимата лятна резиденция на Елизабет беше Уайтхол и още при първите радостни стъпки на пролетта тя се бе преместила там с целия си двор. Вън от двореца напъпилите дървета лека-полека разлистваха клоните си, край Темза цъфтяха яркожълти нарциси. А вътре, в залата за аудиенции, Елизабет крачеше неспокойно напред-назад. Беше време да се заеме с въпроса, който отдавна висеше неразрешен като дамоклиев меч над главата й.

Тя се обърна с лице към мъжете, които бе повикала, за да й помогнат да вземе окончателното и вероятно ужасяващо решение — братовчед й Том Бътлър, граф Лестър и Уилям Сесил — и каза без всякакви предисловия:

— Трябва да осъдя О’Нийл или да го пусна на свобода. Не мога да го оставя да изгние в подземията на Тауър.

Мъжете заговориха разпалено в един глас, предлагайки всеки своето мнение по спорния проблем. Очевидно Ормънд бе отвратен от идеята за помилване, но Лестър неочаквано беше променил виждането си и се обявяваше против съдебен процес. Сесил не каза нито дума. Елизабет извика на двамата по-млади мъже да млъкнат.

— След като той твърди, че може да залови Фицморис, не е ли по-добре да го пусна на свобода?

Ормънд не повярва на ушите си.

— Да не искаш да кажеш, че смяташ да му се довериш?!

Кралицата изгледа братовчед си.

— Струва си да бъде помилван, ако наистина успее да ме отърве от Фицморис.

Ормънд почервеня от гняв.

— Този пират няма да те отърве от Фицморис. Всичко, което ти е наговорил, е долна лъжа. Той е съюзник на проклетия католик, а ти се каниш да му се довериш, Бес! Допускаш неговата красива външност и мъжествеността му да повлияят на решението ти!

Елизабет побледня. Доколко думите на Том отговаряха на истината? Боеше се, че той е прав. Всеки път, когато си казваше, че Лиъм трябва да бъде обесен, сърцето й се свиваше от ужас и болка.

Ормънд продължаваше тирадата си.

— Забравяш, че той е син на Шон О’Нийл. Но как можеш да забравиш точно това, след като собствената ми сестра пристигна в двора с неговото дете в утробата си! Бога ми, не те разбирам! Преди не чак толкова много години Мери Стенли се появи в двореца, бременна от Шон О’Нийл. Ти също беше там и видя всичко! Не е ли истинска ирония на съдбата фактът, че сега синът на Мери е извършил спрямо Катрин същото чудовищно престъпление, което собственият му баща извърши спрямо майка му? Трябва да си си изгубила ума, за да се довериш на този човек.

Намеси се Лестър.

— Да не би да обвиняваш О’Нийл в изнасилване, Ормънд? Не ми е приятно да го казвам, но Катрин съвсем не изглеждаше изпълнена с омраза към пирата последния път, когато я видях.

Ормънд не успя да отговори, защото в този миг Елизабет пристъпи към Лестър заплашително и попита:

— И кога беше това, Робин?

Той се сепна.

— Моля?

Елизабет не повтори въпроса си. Беше чула слух за някаква странна среща между мъж и жена преди седмица в градината край параклиса в Ричмънд. Среща в полунощ. Свидетелят се кълнеше, че жената била Катрин. Не бе видял лицето на мъжа, но твърдеше, че бил много висок, широкоплещест и тъмнокос. Елизабет се взря в Робин и се запита дали й беше изневерил с Катрин, дали я бе предал заради тази жена. Самата мисъл я накара да потрепери. Нима не бе достатъчно, че проклетата кучка беше оплела в мрежите си О’Нийл? Нима не бе достатъчно, че я бяха заточили в Корнуол?

— Ако О’Нийл може да ни доведе Фицморис — заговори Лестър непринудено, сякаш кралицата не бе му задала никакъв въпрос, — той трябва да бъде пуснат на свобода.

Елизабет вдигна учудено вежди.

— Започнал си да пееш нова песен, скъпи Робин. Не беше ли едва онзи ден, когато ме съветваше незабавно да го изправя пред съда и също толкова незабавно да го обеся?

Лестър се усмихна.

— Не можем да си позволим тези непрекъснати войни в Ирландия. Фицморис е прекалено добър водач. Ако О’Нийл може да го унищожи, тогава е хиляди пъти по-добре да го пуснем на свобода, вместо да го бесим. Никой друг не е способен да залови оня папист и ти го знаеш, Бес.

Елизабет го гледаше с леденостудено изражение. Нещо ставаше, сигурна бе в това. Дъдли беше променил мнението си твърде бързо и твърде разгорещено поддържаше идеята за освобождаването на пирата. Това бе работа на момичето. Елизабет го почувства, както почувства, че отстраняването на Катрин от двореца ни най-малко не бе отслабило желанието на Лестър да я притежава. За миг през главата й мина идеята да обеси тази жена за предателство заедно с нейния любим пират.

— Простете, Ваше величество — намеси се Сесил. Елизабет се извърна към него с облекчение. — Трябва да престанем да разчитаме на сър Джон Перът. Той не може да хване хитрия католик. Най-доброто, което успя да стори, бе да го предизвика на дуел и така окончателно да се орезили.

Кралицата срещна прямия кафяв поглед на своя съветник.

— Аз вече престанах да разчитам на сър Джон — каза тя, — откакто чух тази невероятна история.

И Лестър, и Ормънд се изхилиха, неспособни да сдържат смеха си.