— Нима думите ми ти се струват забавни?

— Хайде, Том, признай си — присмя му се незлобливо Лиъм. — Ти си се привързал към моята Катрин.

Ормънд стисна устни.

— Съвсем малко. Искам да ти кажа и още нещо. Ако не се ожениш за нея и не я направиш порядъчна съпруга, ще те намеря и вдън земя и ще те завлека до олтара, макар и със сила.

— Ние вече сме женени — тихо каза Лиъм.

Ормънд ококори очи.

— Ти вече си се оженил за сестра ми?

Лиъм се ухили.

— Да. Но по политически причини пазим това в тайна.

Ормънд изсумтя сърдито, но в очите му трепнаха весели искрици.

— Естествено. Аз също ще запазя тайната ви, О’Нийл. — После се усмихна. — Но не си мисли, че след като вече си мой зет, нещо се е променило. Решителността, с която браня интересите на кралицата, няма да се огъне нито пред теб, нито пред който и да било друг.

Лиъм наклони глава.

— Има мъже, на които достойнството приляга като ръкавица.

Ормънд се стресна.

— Това ласкателство ли беше?

Но преди Лиъм да успее да отговори — ако изобщо бе възнамерявал да го стори, — бебето започна да плаче.

Двамата мъже светкавично завъртяха глави към него. Дойката се извърна настрана, поднесе гръдта си към устата му и се зае да го кърми и едновременно с това да го успокоява. Лиъм и Ормънд вдигнаха очи и ги впериха един в друг.

— Твоят син — промълви Ормънд. Гласът му лекичко трепна. — Внукът на майка ми.

— Твоят племенник, Ормънд — спокойно каза Лиъм.

Червенина обагри бузите на другия мъж.

— Не си мисли, че ще ме размекнеш с тези роднински връзки!

Лиъм се засмя.

— И през ум не би ми минало — отвърна той и отдаде чест на ирландския лорд. — Милорд, сигурен съм, че Катрин ще се зарадва много на вашия подарък. Благодаря ви от нейно име.

Но Ормънд не го чу. Цялото му внимание бе погълнато от сучещото бебе.



Кайлморската гора

Джералд Фицджералд се придвижваше триумфално от замъка в Дъблин към земите на Дезмънд. Стотици ирландци — както благородници, така и от простолюдието — се тълпяха по пътя му с радостни възгласи и докато стигнат до гъстата гора, която се простираше на много мили навътре в Голтея и планините Балихура, Джералд и свитата му вече бяха заобградени от огромно множество ликуващи хора. Тогава Джералд, облечен в одежди на келтски вожд, се изправи на стремената и се приготви да произнесе реч. Тълпата замлъкна в нетърпеливо очакване.

Катрин яздеше зад Елинор с щастливо разтуптяно сърце и просълзени очи. Двете жени се погледнаха с обич и сплетоха ръце. Джералд вдигна ръце високо към небето.

— Народе мой! — извика той. Лицето му бе призрачнобледо. — Аз се върнах. Господарят на Дезмънд се върна.

Викове изпълниха долчинката и отекнаха надалеч.

— Никой повече няма да може да ви отнеме Дезмънд — обеща Джералд, но гласът му беше удавен в рева на тълпата. Когато този рев най-сетне утихна, той извика отново: — Никога повече англичаните няма да посмеят да ви пропъждат от родните ви домове и да ви карат да се криете из горите и тресавищата, през планини и реки! Граф Дезмънд умее да защитава онова, което му принадлежи! За Дезмънд, ура!

Катрин изтръпна и пусна ръцете на Елинор. Не можеше да повярва, че баща й се осмелява да говори толкова дръзко против Короната, че подхваща отново песента отпреди осем години, която го бе пратила в изгнание. Елинор също бе пребледняла, слисана не по-малко от Катрин.

Но и лордовете, и разбойниците, и селяните, и слугите избухнаха в диви, ентусиазирани викове и размахаха копия и кинжали, знамена и вимпели.

— Никога повече! — изрева Джералд. — Тук няма принцове, няма кралица, няма бог; тук няма друг господар освен графа на Дезмънд!

Цялата околност се огласи от неистова врява. Джералд, изправен на стремената, обходи множеството с трескаво пламтящ поглед и най-после се усмихна ликуващо.

* * *

Катрин стоеше до прозореца на старата си спалня и се взираше отвъд пенливите води на реката, която течеше под замъка Аскийтън, кацнал върху един малък остров. На отсрещния бряг се извисяваше камбанарията на абатството, в което бе погребана майка й. Наоколо се простираха тучни зелени ливади, а зад тях започваха гъсти гори от бряст, дъб и бор. Катрин познаваше тази гледка толкова добре, колкото познаваше собственото си отражение в огледалото. Колко хубаво бе най-после да си е у дома.

Но не беше достатъчно. Аскийтън никога повече нямаше да й бъде достатъчен, вече не.

Лиъм. Колко го обичаше. Колко й липсваше. Колко й липсваха той и техния син. Къде бе Лиъм сега? Нали й беше обещал да се върне при нея, заедно с детето?

Бе предал Фицморис в ръцете на кралицата. Баща й бе отново в Дезмънд. Какво още го задържаше? Защо не идваше?

А и нима бе възможно тогава — преди цели две години — да я е отвлякъл нарочно? Да я е познавал, когато тя не бе имала и най-малка представа за неговото съществуване?

— Катрин!

Тя се стресна и се извърна към баща си, който беше влязъл в стаята без да почука. Но приветливата й усмивка се стопи мигновено, когато забеляза мрачното му изражение — нещо доста нетипично за Джералд напоследък, откакто се бяха върнали в Ирландия.

— Татко! Какво се е случило?

— Имаш посетител — каза той.

Лиъм. Катрин нададе вик и притисна ръце към гърдите си.

— Граф Лестър — уточни Джералд.

Тя се вцепени. Изведнъж проумя всичко. Лестър я бе последвал чак в южна Ирландия, чак в Аскийтън, за да получи това, което Катрин му дължеше. Господи! Неспособна да помръдне, тя усети как я обзема смъртен ужас.

Погледът на Джералд беше суров.

— Лестър е един от най-могъщите хора в Англия. Недей да го гневиш, Катрин. Не му се противопоставяй.

— Татко… — запротестира тя отмаляло.

— Не! — сряза я той. — Недей да ме разочароваш точно сега. Направи това, което трябва да направиш. — С тези думи Джералд й обърна гръб и излезе от стаята.

Катрин се втренчи със свито сърце в затворената врата. Направи това, което трябва да направиш.



Лестър я очакваше в салона на долния етаж. Сам. При появата й той се изправи и обходи с тъмния си поглед цялото й тяло. Устните му бяха стиснати в решителна, сериозна до смърт черта.

Сърцето на Катрин туптеше толкова силно, че ушите й бучаха. Усети слабост. Отмалялост. Спря се, преди да е стигнала твърде близо до него, като не преставаше да се пита с растяща паника дали той не възнамерява да вземе онова, което му се полагаше начаса… тук, в салона.

— Да не би да смяташе да не изпълниш задължението си към мен? — попита Лестър.

Загубила дар-слово, тя само навлажни устните си.

— Да се разходим в градината — рязко каза той и я хвана под ръка, стискайки я толкова силно, че Катрин изпита болка.

Градината. Смяташе да го направи в градината. Тя се остави Лестър да я повлече със себе си през двора към една от градините на замъка, неспособна нито да проговори, нито да се възпротиви. Все пак до момента, когато най-сетне спряха под едно цъфнало ябълково дърво, Катрин бе успяла да преодолее до известна степен страха и вцепенението си. Лестър я пусна. Тя го погледна предпазливо.

— Ти избяга от мен — каза той. Очите му се спуснаха бавно по лицето й и се спряха върху устните й.

— Да.

— Значи си възнамерявала да ме измамиш? — Въпреки мекия му тон, в погледа му пламна гняв.

Катрин изправи глава.

— Аз съм ваша длъжница. И ако настоявате, ще получите това, което ви дължа. Но…

— Настоявам.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Моля те, Робин, не прави това. — Никога не се беше обръщала към него по този начин.

Лестър тръсна глава упорито.

— Много отдавна те желая, Катрин. Трябва да си луда, за да си помислиш, че можеш да ме убедиш да се откажа от теб. Тази нощ можеш да дойдеш при мен доброволно. В противен случай аз ще дойда при теб и ще си получа дължимото, дори ако смяташ да се съпротивляваш.

Катрин потрепери и затвори очи.

— Няма да има нужда да ме изнасилваш. — Тя вдигна отново клепачи и впери поглед в него. — Но аз обичам Лиъм.

Челюстта му се стегна.

— Все ми е едно — процеди през зъби той и се отдалечи.

Катрин го проследи с поглед, повтаряйки си, че ще преживее някак си това изпитание, че после ще успее да забрави тази нощ. Но не можеше да спре да мисли за Лиъм и да се моли да се случи чудо.



Следобедът сякаш продължаваше безкрайно. Катрин отново стоеше до прозореца на спалнята си и се взираше с невиждащ поглед в реката и в околността. Лестър седеше долу в салона с баща й и до ушите й често достигаше смехът на двамата мъже. Катрин долавяше и части от разговора им, по които разбираше, че скоро Джералд ще бъде напълно пиян. Но за нещастие Робин Дъдли изглежда бе решен да остане трезвен.

Ясното синьо небе постепенно започваше да губи цвета си. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта.

От долния етаж отново долетя гръмкият смях на мъжете, придружен от писъка на една от прислужниците.

Катрин заби нокти в каменния перваз на прозореца. Небето бе порозовяло, а слънцето висеше като огромно огнено кълбо над гъстата гора.

Не можеше да го направи. Но се налагаше, защото в противен случай той щеше да я изнасили. Отново я облада паника. Може би трябваше да сипе отрова в чашата му?

Небето вече имаше виолетов цвят и в ъгъла му се бе появил бледият сърп на луната.

Тогава Катрин видя кораба — черен и издължен силует с гордо опънати сребристи платна, който се носеше по реката право към нея.

От гърдите й се изтръгна вик.

„Морски кинжал“. Лиъм. Лиъм си беше дошъл.

Но в същия миг тя си спомни кой седеше долу с баща й и радостното й вълнение се изпари, заменено от истински ужас. Катрин се завъртя рязко, изскочи тичешком от стаята си и хукна надолу по тесните, хлъзгави каменни стъпала.



Беше стигнала средата на салона, когато я спря гласът на баща й.

— Кой идва? — попита той. Беше се изправил и леко се олюляваше. Произнасяше думите някак завадено.

Катрин срещна погледа на Лестър.

— Лиъм — прошепна тя.

Лицето на Лестър се изопна и той също се изправи. Бавно.

В този миг Лиъм влезе в салона.

Катрин извика, обзета от дива радост. Облечен единствено в разгърдената си туника, в стегнати панталони и високи ботуши, той бе най-великолепната гледка, която бе виждала някога. Тя се боеше от това, което щеше да се случи, но наред със страха в гърдите й се прокрадна тръпнеща възбуда и я остави без дъх.

Лиъм като че ли не забелязваше останалите присъстващи. Погледът му бе устремен единствено в нея.

— Катрин!

С ликуващ вик тя се хвърли в обятията му.

Лиъм я прегърна и я залюля в силните си ръце. Изведнъж обаче той замръзна на място и Катрин разбра, че едва сега е съзрял изправения зад гърба й Лестър.

Очите й срещнаха обезумелия му поглед.

— Нищо не се е случило — припряно прошепна тя.

— Какво иска той? — Тонът на Лиъм беше много, много опасен.

— Аз… аз му обещах да се възползва от тялото ми, в замяна на което той се съгласи да убеди кралицата да те освободи. — Катрин се притисна към гърдите му и усети как те треперят от гняв — гняв, който я изпълни с ужас. — Лиъм, обичам те толкова силно, че бих сторила всичко, за да спася живота ти.

За миг погледът му се смекчи.

— Катрин. Колко ми липсваше. — Прегърна я още по-силно, но после очите му отново потъмняха. — Ти няма да изпълниш своята част от сделката. — Той я отмести настрана и се извърна към Лестър.

Катрин стоеше като вкаменена.

Лиъм се усмихна студено.

— Чу ли ме, Дъдли? Не ми пука какъв договор си сключил с моята съпруга. Считай го за развален.

Лестър ококори очи.

— И кога стана това?

— Отдавна — отвърна тихо, но заплашително Лиъм.

Погледът на Дъдли се плъзна към Катрин и тя кимна.

Но Лиъм не беше приключил.

— Докосвал ли си я?

Лестър разбра, че го предизвикват и се изпъчи. Ръката му улови инкрустираната дръжка на шпагата. Той не отговори, нито пък свали очи от Лиъм.

Лиъм изръмжа и след по-малко от секунда шпагата му разсече въздуха с остро свистене.

— Може би трябва да те лиша от един твой израстък, към който си тъй силно привързан. Тогава поне ще спреш да измъчваш невинни жени.

Лестър също извади шпагата си. На слепоочието му блестеше струйка пот.

— Ти си се побъркал. Катрин сама дойде при мен. Самата тя се съгласи на тази сделка. Но никога не е топлила леглото ми, О’Нийл.

— Престанете! — прошепна Катрин, когато видя Лиъм да пристъпва към Лестър — и Лестър да отстъпва назад.

— Докосвал ли си я? — настоя Лиъм и внезапно се хвърли напред. Шпагата му изсвистя още по-силно, по-гневно. На върха й се развя дълга ивица от жакета на противника му.

Лестър пребледня.

— Не — промълви той.