По гръбнака й пробягваха тръпки. Тя с мъка събра сили да промълви:

— Но ти се престори, че ме виждаш за пръв път, когато се срещнахме лице в лице на кораба.

— Как бих могъл да ти кажа плановете си? Твърде бързо разбрах, че ти би се съпротивлявала срещу съблазните ми още по-силно, ако знаеше, че съм те похитил преднамерено.

— Да. — Катрин пое дъх, все още неспособна да повярва, че той я е обичал от самото начало, преди дори да го е познавала. — Щях да бъда разярена.

Лиъм я прегърна.

— Можеш ли да ми простиш, Катрин? За това, че поех съдбата ти в свои ръце? За това, че реших да я управлявам? Да я променя?

Тогава тя се засмя и на свой ред го прегърна.

— Лиъм, чак сега проумявам, че всичко, което си направил след като ме отвлече от кораба, е било заради мен, заради любовта ти към мен.

Той й се усмихна.

— Да, Катрин. Така е.

— Помня — прошепна Катрин — как веднъж ми каза, че ти си моята съдба. Най-после разбрах, че си бил прав. — Тя хвана лицето му в шепи. — Наистина те обичам, Лиъм. И благодаря на бога, че си пират.

Погледът му, подозрително овлажнял, се впи в нейния. За миг и двамата замълчаха.

— Обичам те, Катрин — каза накрая Лиъм с тих, но дълбок глас. — Винаги съм те обичал. Винаги ще те обичам.